Има толкова различни усмивки на този свят.

Всяка от тях носи своята специфична форма, цвят и излъчване и по своему дава облика на душата, побрала се до последния дъх в самата нея. Придава на лицето игрива живинка, по която можем лесно да се разпознаваме. Тя е онази лека изтънчена връзка между външния и вътрешния свят на сърцето ни, която е израз на всичко което се случва. Тя е и руслото, по което тече реката на ежедневието, побрала в себе си кръговрата на всички човешки сезони, тя е начало и край, тя е всичко което можем да имаме или да изгубим напълно. Тя и нещото което навсякъде носим със себе си, пазим го, като зениците на очите си и за нея сме готови да заплатим цената, която ни струва.

Има толкова различни усмивки на този свят. Едни са едва уловими, други са някак странни, трети са необичайни, четвърти – напълно неестествени, пети – ехидни, шести – спонтанни, а седми – сякаш напълно ги няма.

Усмивки,  които с присъствието си разместват пространства за добро или за лошо. Такива усмивки, които се запечатват от пръв поглед в сърцето, сякаш решени да останат завинаги в него. Срещу тях времето и опитите за забрава са напълно безсилни.

Денят беше слънчев и топъл. Небето се къпеше в утринния лазур и непохватно се олюляваше в изтънчено удоволствие, докато танцуваше закачливо по улиците на едва - едва събуждащия се град. Град, в който всичко беше посърнало  и пусто. Град, разрушен почти до основи от илюзии. Град, в който всичко замираше, сякаш бе прокълнат и обречен завинаги ...

Цветовете на разлистените дръвчета посърваха бавно, попили здрачевината и опиата на мъртвешки ухания, с които бе напоена до кости плътта на едва - едва движещите се минувачи. Задушаваха се и се губеха в короните си. Листите им бяха престанали да потрепват отдавна дори и от полъха на най-силния вятър... Натежаваха с болка и  започваха бавно да  изгниват навътре към себе си. Беше тягостна гледка. Клонки, отпуснати като безжизнени длани, увиснали до земята, като последни милувки, потърсили опората в нея ...

Тишината бе единственото видимо живо присъствие и се нарушаваше единствено, от камбанения звън в центъра на града, отброявайки дните на разрушението до края...

Тя се събуди. Изглеждаше уморена, но след като стана, веднага запали цигара с първата чаша студено горчиво кафе. Знаеше, че днес е деня, в който има възможност да се разходи колкото пожелае навън, отхвърляйки страданието покрай нея, с което града се беше изпълнил. Тя не можеше да е безразлична и страдаше тайно и скрито, най-вече за това, че беше безсина да направи каквото и да било за промяна, освен да приема видимото и да вярва до края във себе си. Това й беше достатъчно, за да остане привидно цяла и невредима...

Денят беше хубав и слънчев, а тя обожаваше да се скита безцелно из пустите улици и да разглежда отломките от някога съществуващия красив, тих, мирен и щастлив град. Град, в който нищо не липсваше за да се чувстват всички добре. Тя умееше да усеща и вижда през спомените си и обичаше да се връща към тях, защото разходката й преминаваше не само през улиците, а и през сетивата, чрез които успяваше да се докосне до онова градивно минало, което само с един замах на тесногръдието - бе разрушено.

Вървеше по улиците, както всяка друга сутрин и се препъваше в посърналите наоколо погледи, които натрапчиво издаваха самоубийственото присъствие на онова чудовищно нищо, което се вселяваше в душите на хората, с едничката мисия - да ги погуби докрай. Изяждаше ги от вътре, разкъсваше ги и те гниеха в себе си без да усещат ... Тази власт на нищото растеше още повече от това, че някога - те го бяха допуснали в себе си, като на шега, ей така, навярно от скука или пък за забавление... Някои хора обичат да се страхуват всячески и понякога страха ги обладава до там, че се превръща в тяхна движеща сила, взема превес и те започват полека – лека да се свиват в черупките си треперейки все повече и повече и това им доставя невероятно голямо удоволствие. Нещо като душевен мазохизъм, от който се получава онази непонятна за сетивата наслада.... Мина време оттогава и сега вече беше станало твърде късно за обрати, защото всяка съпротива към нищото беше вече безплодна. Даже напротив – загрозяването и изсмукването на пространството около тях бе станало нещо нормално... Привикнаха. Въздуха боледуваше заедно с тях. Усукваше се от болка до връв и стягаше гърлата им, но те все още намираха по някоя малка пролука да дишат... Душите им смучеха от последните жизнени сокове на времето, а в него - Красивото бавно умираше ... Тъжна и грозна картина ...

Както през всяка друга сутрин, тя вървеше без да затваря очи, само дето се опитваше постоянно да прескача, да прескача, да прескача всички тези вампирясали погледи, лишени от всякаква радост и всякакви признаци на живот, погледи, пусти и вяли, невиждащи погледи, неискащи, нечакащи и невярващи в нищо... Погледи ... празни до дъно – издрани от песъчливите остри ръбчета на времето ... Кървящи погледи, болезнено кървящи и режещи всичко наоколо ... Това бяха очи, които не будеха жал. Те излъчваха хищничество и ярост. Всяка капка кръв, която падаше по земята не раждаше стъпки, а напротив, дълбаеше ями,  край които израстваха плевели, с дълги и рошави корени, плевели които още с появата си ухаеха силно на гнилоч, а между тях – беше пълно с бодли - гиганти, мутирали с времето ...

Всяка видима улица се кръстосваше с друга такава, докато земята заприлича на непреходен лес, прикрила скритите издълбани гробове ... Трудно бе човек да се движи по нея , освен ако не беше привикнал, ако не беше се слял с тълпата ... или ... ако не беше надскочил тази тълпа...

Все пак бяха останали малко чисти и необрасли, непокътнати все още от плевели улички ... Тя си бе намерила няколко такива, за които се грижеше и обичаше много ... Това беше единственото, което имаше все още и единственото, което й даваше сили и страст да оцелее по пътя си въпреки всичко. Тя вярваше и вървеше.

Рамото й се блъскаше в неприятните аромати на безличните и едва съществуващи в себе си полухора – полухищници, които всячески се опитваха да мачкат и газят душите си. Сами. Така бяха избрали. Тя недоумяваше смисъла, но се опитваше това да не я спира да продължи да върви, да върви сред тълпа от чудовища – полумъртви - полуживи тела,  една воняща маса от подвижна плесен и мъртвешки ухания на разлагаща се неистово плът...

Всеки път, полагаше нечовешки усилия да подминава така, че да не се задуши напълно... Успяваше. В такива моменти отчаянието и безразличието й, полека лека вземаха някакъв малък превес, но имаше нещо в нея, което я караше да не се предава толкова лесно и това я спасяваше ... Искаше да види в невидимото онова, което знаеше, че го има. Искаше и затова клепките на очите й постоянно се опитваха да късат пространствата – слой след слой, за да помогнат на очите й да прогледнат ...

Беше мрачен и тежък, задушен от мислите ден, в който хората гледаха до дъно в земята, отчаяни до безкрай, когато изведнъж, някъде сред тълпата тя съзря една малка, едва уловима усмивка. Усмивка, която изпъкваше ярко - по дъх и по цвят. Сякаш грееше от живот, а пространството пламна в почуда.

Една малка усмивка, вървеше тихо към нея и сякаш дори си подсвиркваше. Не можеше, не можеше да я подмине в никакъв случай. Странното беше обаче, че никой не я забелязваше или просто вече никой нищо не виждаше ...

Беше мила и топла приятна и мека, слънчева и неподправена с нищо усмивка...  Дали защото беше подбрала добре цвета на червилото си или просто, защото светлината се сипваше върху нея под най-подходящия ъгъл, не зная, но този цвят й придаваше неестествен и изключителен чар ... Усмивката си вървеше нехайно и заливаше тротоара по улиците, опитвайки се да разгледа абсолютно всичко ...

Когато я видя, тя се затича след нея. Това беше първото нещо, което й хрумна. Прииска й се за миг да я стигне. Пожела да я има. Разбута тълпата, препъва се, пада и става ... бързаше, докато най-после успя да я стигне, но когато видя тази усмивка от близо - се вцепени.

Каза си:

- Господи, та това е мойта усмивка, моята малка красива усмивка, която не помня как и кога преди време изгубих ...

Докосна я с длан. Докосна устните й... Беше запазена същата, както преди. Идеше й да вика, да вика на воля, но съзнаваше, че светът нехае за нейната радост и за това – замълча. Тишината бе толкова сладостна. Почувства в себе си, онова малко парещо огънче разгоряло се в слънчевия сплит и прогледна ... Прогледна в невидимото ... Нищо не се бе променило, но и нищо вече нямаше да е същото.

Хората продължаваха да изгниват, а земята бе хищника, който отхапваше ден след ден, по малко от тяхната плът ....

Вървяха напред и бавно потъваха в черната пръст, докато в един момент от тях останаха видими само тъжните им очи, невиждащи и празни до дъно... След време, тези очи се превърнаха в малки шарени камъчета, които посипваха пътя пред нея ...а тя беше по-жива от всякога.

Мина време ... Хилядолетия може би ... докато земята започна да цъфти и да ражда живот.

---

Сега вече е пролет, дърветата са разцъфнали, а тя е там, близо до него и се усмихва, докато пие под клоните на дърветата ароматния си плодов чай. Птичките чуруликат весело, сякаш пеят най-нежната пролетна песен.
Тя се обръща към него, поглежда го мило, усмихва му се и след като го целува се обръща и тръгва по пътя, а от стъпките й разцъфнаха първите дъхави полски цветя.

Той не я следваше, защото знаеше, че вече никога няма да може да я изгуби...