У Т Р О

- Понякога си мисля, че съм ужасно глупава – каза жената, докато си оправяше косата пред огледалото. Имаше дълга, леко къдрава черна коса. Намачка я леко и шепа дълги косми останаха в ръката й. Тя ги загледа, натъжи се още и ги изхвърли в кошчето за боклук. – Чуваш ли ме изобщо?

Мъжът гледаше сутрешните информационни блокове по телевизията. В момента най-актуалният въпрос за страната беше, че една акушерка е млатила новородено бебе по главата и се е опитала да го удуши. Преди седмица цялата държава според журналистите се вълнуваше от проблема за кърменето в моловете, а преди още седмица – как в река Тунджа открили червените гащи на убито момиче, които били тъй непокътнати, че...

- Ненормалници – каза вяло мъжът. – Имаме най-некадърната журналистика, откакто се помня. От пръстите си изсмукват темите, жалки хора.

- Като да са марсианци, нищо човешко няма в тях – съгласи се жената и го погледна. Той изглеждаше остарял.

- Не си глупава – усмихна се  мъжът. Тя се зарадва: беше я чул, значи още не му е напълно безразлична и новините по телевизията не са по-важни от нея. – Никога не си била глупава. Може би само в деня, когато се омъжи за мен.

Тя се разсмя. Винаги успяваше да я накара да се усмихне, как го правеше това, един господ знае.

- Тогава бях млада, не глупава. Сега е обратното.

Целуна я по врата. Тя обичаше това, настръхваше и ставаше мека като коприна. Навън задуха вятър и клоните на дърветата започната да си играят с него.

- Какво има?

Седнаха на дивана.

- Не ми се ходи на работа.

- Но това не е ново. И при мен е така. Общо взето, не помня да е имало повече от два или три случая през последните две години, в които да съм тръгвал на работа с желание. – Мъжът говореше убедително.

- Как издържаш тогава?

- Просто приемаш нещата, каквито са. И заживяваш с тях, независимо че не ги понасяш. Прочетох наскоро едно интервю с Любомир Левчев, поета. Знаеш ли, станал на 80 години, не мога да повярвам... Та той казва, че вече сме приели мизерията, свикнали сме с нея. Както човек свиква с липсата на приятел, заминал нанякъде или умрял не навреме...

- Няма време за умиране – опонира го тя.

- Има, има – заинати се мъжът. – Я гледай новините сутрин, все за смърт, болести и гаври говорят. Общество, жадно за кръв, е обречено на глад. Вампирска работа. В крайна сметка обаче за всяко нещо иде час. Пише го в Еклесиаста.

Тя стана. Погледна мивката и видя, че има много неизмити съдове.

- Аз ще ги измия. Имам време. Днеска няма да се бръсна, знаеш, че това ми е най-неприятното.

- Златен си, да знаеш.

- Знам го със сигурност. Виж.

Той показа халката на лявата си ръка.

- Чисто самородно злато. Естествено, че съм златен. А ти си нямаш такава хубава халка, пукни от яд!

Гушнаха се, той я вдигна на ръце и я занесе в спалнята. Легнаха прегърнати и се загледаха в тавана, сякаш замечтаха да бъдат някъде другаде, макар и само за миг, а таванът бе небе, така безбрежно и необятно, че може да те накара да повярваш в своята незначителност.

- Глупава съм, защото вече десет години работя в това министерство, а не мога да се издигна в йерархията. Дори заплатата ми не повишават вече пета година. Сравнявам се с другите, няма как иначе. Те повече успяват. Защо така? Толкова съм потисната, личи ми и имам чувството, че това още повече ги ожесточава, чудят се как да ме сритат... Не знам дали ме разбираш напълно.

- Че кой ще те разбере по-добре от мен? Ти си плащаш цената, това е всичко.

- Коя цена плащам?

- Цената да бъдеш себе си, да си свободна в личното си пространство... Не помниш ли, че не отиде на последното съвещание преди две-три седмици. Беше в събота и ти реши, че искаш да си останеш вкъщи. Едва ли им е станало приятно. Мога да ти дам още примери. Никой не обича независимите и свободни хора.

- Май е така.

- На всичко отгоре имаш и чувство за справедливост, което може да вкара в затвора всеки, който дръзне да помисли нещо лошо. Аз затова избягвам да мисля, когато съм с тебе.

- Ти не мислиш и когато си без мене – закачи го тя. Заборичкаха се отново.

- Ще закъснея заради тебе. – Тя се отскубна, скочи от леглото, грабна халата и изтича в банята. Олекна й някак.

През това време телевизорът в кухнята разтревожено съобщи:

- Пребитото дете може и да не оживее.

Превключи на друг канал.

- Изнасилената е в състояние на...

Превключи пак.

- Измамен е възрастен човек...

Изключи телевизора.

Денят започваше. За всеки различно. Така му се искаше да може да изключва някои дни от контакта...