Когато небето обвие земята със сивите си пипала от мечтание и страх, а синьо-черната бездна придобие отенъците на калните локви. Когато иззад дърветата наднична сивкав мрак, който задушава планината във вечерната си прегръдка и процепът между световете не искри в златисто, огнено и лилаво... тогава животът придобива усещането за пренаситеност и тежест.
Тогава хора като мен се свиват в някой светъл ъгъл, палят всички лампи, свещи и светлинки, за да си създадат усещането за истинската топлина, която идва само със животворното дихание на слънцето. Ако можех, щях да си направя буркан, пълен със светулки и кутия, в която да събера всеки детски смях, който някога съм чула. И ей в такова време, в което сякаш душата ти е стисната в невидимата шепа на мрака, ей в такова време, в което устните са запечатани от лепкавата целувка на страха и мълвят на ум думите, който са изгорили сърцето им. В такова време... смисълът се губи някъде между мечтата и реалността, между дъха на спомена, който те прегръща като закъснял любовник и надеждата за утре-то, която пропълзява по гърба и раменете ти с онова издайническо чувство на тръпка и възбуда, преляла в цялото ти същество. Хлад и носталгия изтъкават люлка на въпроси, в която тялото ти не се отпуска в блаженство, а напряга всяко мускулче, вена, всяка фибра, за да улови смисъла... който в такова време се губи. И изведнъж наистина ти се приисква да имаш буркан, пълен със светулки и кутия, в която да си запазил детския смях. Защото смисълът се е изгубил, а хора като мен го търсят в светлината на утринта, в росата, която е целунала нощта за довиждане и се е поръсила върху всяка вий, скрила се е във всяка чашка на цветенце, във всяко листенце, във всяко кътче на зеленина и живот. И го намират във всяко пламъче, блеснало в детските очи, във всяко гласче на искрен смях и неповторима невинност, която то носи. Намират го във слънцето, което гали косите на любимите хора и преплита огнените си пръсти между тях, създавайки вселена от отблясъци и нюанси.
В такова време, в което сякаш огромна паст е зейнала срещу теб и заплашително се заканва да те погълне, а ти нямаш нищо, с което да й отвърнеш, вярата губи своята сила. Мечтата става сивкава пепел от въздушни кули, надеждата се превръща в тинята на застояла локва... а душата ти – в ракла от спомени. Вадиш ги един по един и ги разглеждаш като парцалени дрипи, в които си обвивал въжделения и радости, страхове и надежди. Толкова често си се съобразявал с тях, милвал си ги и си ги пазил, гледал си ги и си ги изучавал, че те са се превърнали във вехти мисли, които вече дори не са твои. Отражение на някакъв отминал твой Аз, отказващ да махне сянката си от огледалото. Тогава хората като мен отново палят всички лампи и призовават всички светулки, който да им помогнат да разсеят сянката на миналото от живота им. Но тя е тъй натрапчиво-невротична, нахална и цинична, загнездила се в огледалото.
И изобщо в такова време, по-здрач, когато излизат всички демони от раклата със спомени, е добре да имаш под ръка кутия със детски смях. Ако ли не, мисля, че чаша топло какао и много светлина биха извършили вълшебства.
И все пак, пипалата на мрака може да са хиляди, а смисъла да се губи милион пъти, но има нещо, което хората, като мен никога няма да изгубят – светлината на утрото. Може да изгубим доверието в хората, вярата, надеждата, любовта, може да изгубим себе си и всичко, в което сме вярвали, можем да забравим дори какво значи да бъдем хора... обаче утрото – никога не ще изгубим и никой не ще ни вземе.
© Свобода Все права защищены