Лутам се по този път широк, лутам се в безкрая. Питам се коя съм, къде съм и защо съм тук. В главата ми проблясват спомени. Но мои ли са те? Дали тази озверяла жена съм аз? Всичко ме измъчва, разкъсват ме тези проблясъци. Какво съм извършила? Ръцете ми са изцапани със чужда кръв, дрехите ми изпокъсани са. Но всичко е така неясно, някак си мъгляво. Дали бях убила, как, кога? Не мога да си спомня какво бях направила. Затворя ли очи, виждам една жена, разярена, със сълзи на очи и нож в ръката. Може би това съм аз. Но кого бях убила? Да, спомням си, спомням си онази нощ. Намерих те със друга в нашето легло, бе отдал се на разврата. Не можех или по-скоро не исках да повярвам. Но ти дори не забеляза, че влязох, сякаш бях невидима. Не успях да го понеса, ревността замъгли съзнанието ми. Отидох в кухнята и взех първия нож, който видях. Върнах се, застанах до леглото и започнах да забивам ножа без да виждам в кого. Кръвта обагри ръцете ми, лицето ми и дрехите ми. Спрях се, когато телата ви останаха безжизнени. Сега си спомням, от ревност ви убих. А после се опитах да избягам от всичко. Но дали успях? Ти пак се връщаш в сънищата ми и ме обвиняваш, но на мястото на сърцето ти има огромна дупка. Аз го бях откраднала. Бъркам в джоба на якето си и вадя окървавеното ти сърце. То е единственото, което взех от теб. Най-после то е само мое. Сега те притежавам. Вече не съм сама по пътя безкраен. Аз и сърцето ти, ще се лутаме до края.