Кирил се разхождаше по трототоара до главната улица. Погледна вдясно. Имаше пешеходна пътека. Пред ннея старица. Облечена в палто. Шапка и шал. Тя търпеливо чакаше някоя кола да спре, за да пресече. Младият мъж се приближи до нея. Погледна я. Позна своята учителка от основното училище.
- Госпожо! - каза Кирил. - Дайте ми ръка и да пресечем заедно.
Жената се усмихна. Опита се да познае човека до нея, но не успя. Пресякоха. Мъжът я погледна в очите и каза:
- Аз съм Киро. онова буйно момче, което научихте да чете и да пише. Бях много буен. Като всички момчета от класа. Имате ли време? Да пием по кафе.
- Време имам. Всичко, което е пред мен си е мое. И времето.
Влязоха в кафене. Старицата се чувстваше поласкана от вниманието. Нейният ученик дръпна столът й. помогне й да седне. Кирил се възхищаваше на осанката на учителката. На харизмата й. Тя седеше на стола до масата. Дланите й се бяха опрели една у друга.
- Как сте? - попита Кирил.
- Добре! - отговори жената. - Надявам се и ти да си добр ...