Кирил се разхождаше по трототоара до главната улица. Погледна вдясно. Имаше пешеходна пътека. Пред ннея старица. Облечена в палто. Шапка и шал. Тя търпеливо чакаше някоя кола да спре, за да пресече. Младият мъж се приближи до нея. Погледна я. Позна своята учителка от основното училище.
- Госпожо! - каза Кирил. - Дайте ми ръка и да пресечем заедно.
Жената се усмихна. Опита се да познае човека до нея, но не успя. Пресякоха. Мъжът я погледна в очите и каза:
- Аз съм Киро. онова буйно момче, което научихте да чете и да пише. Бях много буен. Като всички момчета от класа. Имате ли време? Да пием по кафе.
- Време имам. Всичко, което е пред мен си е мое. И времето.
Влязоха в кафене. Старицата се чувстваше поласкана от вниманието. Нейният ученик дръпна столът й. помогне й да седне. Кирил се възхищаваше на осанката на учителката. На харизмата й. Тя седеше на стола до масата. Дланите й се бяха опрели една у друга.
- Как сте? - попита Кирил.
- Добре! - отговори жената. - Надявам се и ти да си добре. Не сме се виждали двадесет години.
- Бил съм и по-добре, госпожо. Не мога да разбера хората. Уж казват, че съм добряк. А все се чувствам някак не на място.
Старицата се усмихна и каза:
- Хората са като къщите, моето момче. Всеки се старае да има хубава врата. Красива ограда. Ако може да е по-красива от съседа. И какво? Всеки човек за да изкара хляба си е в услуга на другите. един е машинист, кара влак. Друг е сладкар. Трети е строител. Хората виждат това. и си мислят, че като портата е красива и оградата хваща окото, то вътре ще е подредено. Но често се разочароват. Влизат и виждат разхвърляни чувства. Нподредени мигове. Неща, които ги отблъскват. Това е голямата грешка на хората. Да съдят по външния вид.
- Нали ни учехте да сме добри! - каза Кирил.
- Да! - отговори възрастната жена. - Добри, но да не криете нищо. Всичко да си споделяте. Така зад вратата няма да има изненади.
Двамата се засмяха. Есенната вечер носеше спокойствие. На тези, които нямаха тайни от другите.

Явор Перфанов
17.11.2023 г.
Г. Оряховица