След няколко часа Сет и Съни стигнаха до хълм от който се виждаше Марина, градът беше разположен на брега на морето, до естествен залив с оживено пристанище. Нищо чудно, че градът бе административен център на окръга. Беше разположен така, че цялата търговия от южния континент, за който му беше разказала Съни, минаваше през него за да стигне до Аръндел и другите градчета от равнините, а най - вероятно и до Кралство Маунтрайх. Доколкото беше разбрал Марина се управляваше от нещо като съвет на благородниците.
   Тук всички опасения на Сет се потвърдиха - този свят бе изключително изостанал! Едва бяха открили че планетата им е кръгла, барутът и някои други технологии. Политическата им система беше като през късното средновековие на Земята. Нямаше никакъв шанс някой, някога да е осъществявал космически полет, камо ли междузвезден.
   По пътя Съни му купи едно тъмно сиво наметало с качулка от някакви търговци. Беше права. Нямаше да е добре да се набива на очи. Дори с наметалото си личеше че е въоръжен, но поне изглеждаше като повечето войници и наемници с които се разминаваха по главния път.
   След още двадесетина минути стигнаха до градските порти, и Сет въздъхна облекчено, виждайки въоръжените хора влизат спокойно без проверка. На входовете на града имаше доста стражи, които се оглеждаха зорко за издирвани или съмнителни субекти. Сет предположи, че причината за по - свободният режим е големият поток от хора, повечето от които въоръжени и на които се дължаха приходите на града.
   - Пази се от джебчии! - предупреди го Съни след като влязоха в тълпата.
   - Тук мисля да се разделим, имам да си върша мои работи, а и ти сигурно си имаш свои задачи.
   - Само ме упъти към библиотеката за която ми разказа. - отвърна и той.
   Тя му описа набързо от къде трябва да мине, за щастие градът изобилстваше от разнообразни фонтани, мостове и високи сгради, които можеха да му послужат за ориентир.
   - Ами това е, тук се разделяме. Пази се! - каза тя с колебание в гласа, което той не бе чувал до сега. Дали и беше неприятно че се разделят или се опасяваше, че той ще иска още нещо от нея.
   - Хей Съни! - Викна той, тъкмо когато всеки поемаше по пътя си. - Дръж! - каза той, хвърляйки и някакъв малък предмет. Тя го улови ловко с едната си ръка и го погледна въпросително към него, след като я отвори и видя малкото сребристо, шестоъгълно талисманче, със странно, меко и синьо символче в центъра.
   - Ако имаш нужда от помощ натисни синята част! - отговори той на незададения и въпрос и изчезна в тълпата.
   - Странен човек. - помисли тя и продължи по пътя си.


   Библиотеката беше двуетажна и семпла в сравнение с околните сгради, но отвътре бе доста богато обзаведена и разделена на големи зали - История, Занаяти, Магия ?!? Очите му се спряха на доста голяма зала над чиито вход с декоративни букви пишеше "Митове и легенди" . Навсякъде надписите бяха украсени и написани с помпозни шрифтове, дори и табелките на градските тоалетни - каква загуба на време. Това което се бе случило с него, бе по -скоро в тази категория, но щеше да мине и през залата с книгите за "магия". Сто процента беше сигурен, че под магия имат предвид наука! Всички изостанали общества свързваха това, което не разбираха със всякакви демони, богове и мистични изкуства, които разбира се опираха до елементарни природознание, физика, химия и фокуси.
   Хората с които се разминаваше из библиотеката бяха основно "книжни плъхове", ученици, някой и друг заблуден търговец и разни странни брадати кретени с островърхи шапки. Нима се мислеха за магьосници - Тс... шарлатани! - Явно войниците не влизаха често тук, защото всички го гледаха и го заобикаляха от далеч, сякаш бе слон в стъкларски магазин. Добре че бе оставил по - очевидните си оръжия, като щурмовата карабина в един вързоп в една от клетките за багаж на входа. Пазеха ги двама войници на Изследователската гилдия - свирепи погледи, тежки доспехи и татуирани на челата със символа на гилдията. Съни му бе казала, че са големи фанатици, но може да им се вярва!                                                                    

   Започна да обикаля лавиците с книги и да търси легенди за пътуване до чужди светове. Все нещо трябваше да изскочи! Беше голяма загадка за него как тези хора се бяха озовали на тази изолирана планета ( може би в друга галактика ) и как бяха изостанали толкова технологично. Записаната история на света им бе едва от последните няколкостотин години. Трябваше му нещо по - древно!
   - Хей момче! - извика той един от чираците библиотекари. Беше забелязал, че те упътват посетителите къде да търсят. Описа му набързо каква точно легенда търси и дванадесет годишното момче, го заведе до една лавица и му подаде книга с изтъркана подвързия тежаща колкото тухла. В няколко легенди се разказваше как някакви "рицари и крале, пътували между светове с друго небе" с помощта на магьосници наречени корсари.
   Според легендата последните корсари се били оттеглили в планините между Аръндел и Кралство Маунтрайх. Главата му беше пламнала от цялото търсене когато предавателят му изпиука тихо. - Съни! - Подскочи той, и хукна през залата и надолу по стълбите. Предавателят който и беше дал щеше да излъчва сигнал, чрез който можеше да я открие с точност до метър!


   Съни трябваше да занесе пратката си ( хартиен плик с някакъв предмет в него ) на един ханджия в гостоприемница наречена "Дървеният крак", недалеч от пристанището на Марина. Той я заведе в богато обзаведена, като за дупка, каквато беше "Дървеният крак" стая, където вечеряха двама мъже. Единият имаше гаден белег през половината си лице и най вероятно не виждаше с едното око, ако се съдеше по цвета му. Другият беше доста добре облечен, като благородник. Беше го виждала някъде. Май беше в съвета на благородниците.
   - Крайно време беше! - изкряка с дрезгавия си глас белязаният
   - Вие куриерите не ползвате ли коне?
   - Конете привличат ненужно внимание и крадци. - отвърна му спокойно тя.
   - Остави Ромул, по добре късно от колкото никога, нали така! - каза с благ глас другият.
   В моментът в който Ромул отваряше нетърпеливо пратката, вратата към съседната стая се отвори и от там се показа момиче, горе долу на възрастта на Съни, но доста по добре облечено.
   - Помощ, помогнете ми... - изплака то, но от стаята се показа някакъв едър мъж и закривайки устата и с едното си ръчище каза:
   - Ъъъ... извинявай шефе, изплъзна ми се!
Лицето на белязания смени няколко цвята, а здравото му око почервеня от яд.
   - Ах ти, некадърен, плоскочел негодник! Махни я от тук!
   Другият само кимна нелепо, издърпа гърчещото се в хватката му момиче и затвори вратата.
   Когато Съни отново погледна към двамата мъже, благородникът тикана в ръцете и кесия, със значително по - голяма тежест от заплащането и за доставката.
   - Надявам се че това е достатъчно за да забравиш всичко което видя. - каза той с отвратително мазен заговорнически тон.
   Съни прибра кесията в чантата на рамото си и тръгвайки към вратата избоботи:
- Да... разбира се.
Тя обаче нямаше да остави нещата така! Познаваше това момиче!


   - Може би не трябваше да я пускаш. Тя е треторазряден куриер. Гилдията и може би дори ще остави на градските власти сами да разследват случая ако изчезне. - каза с вече по спокоен глас Ромул.
   - Не можем да си позволим да привличаме внимание, Гилдията ще знае къде е доставила пратката и може да решат да си врът носа в нашите работи. - отвърна му добре облеченият мъж. - Пък и кой ще повярва на една дрипла! За всеки случай кажи на оня тъп северняк да приготви каретата, ще се преместим!


   Съни знаеше, че те няма да седят още дълго на същото място, след като някой ги е заподозрял. Нямаше време да търси помощта на гилдията или градската стража, а и бе нейната дума срещу тази на благородник. Щеше да се справи сама, както бе правила през целия си съзнателен живот!
   Тя заобиколи сградата и откри голяма ръчна количка пълна със сено и няколко делви. За нейно щастие делвите се оказаха празни и беше лесно да ги изтърколи на земята. Премести количката под прозореца, където би трябвало да е стаята с момичето. Остави торбичката си под количката и се закатери по грубо иззиданата фасада на сградата. Стигна до перваза на прозореца и опряла гръб на стената до него, леко надникна вътре. Момичето беше само. Съни почука леко на стъклото и тя вдига погледа си към нея, стана и отиде до прозореца правейки някакъв жест с ръце, шепнейки нещо. На Съни и отне няколко секунди да разбере какво искаше да и каже - прозорецът беше заключен! Тя извади камата от скритата в колана и ножница и я заби в дървената рамка, там където би трябвало да се намира резето. С няколко движения на острието тя успя да отключи.
   - Бързо трябва да се махаме! - каза тихо но настоятелно тя. Не знаеше точно колко шум е вдигнала, чупейки ключалката.
   - Но как, от къде... - чудеше се добре облечената девойка.  
 Съни я хвана за ръката, изтегли я на перваза и и показа с пръст на уста да не вика. После въпреки съпротивата и, двете скочиха в количката със сеното, която за лош късмет не издържа и едното и колело се счупи с пукот.
   - Бързо да бягаме! - каза и Съни, грабвайки чантата си изпод разпиляното сено и двете хукнаха към една уличка.
В момента в който двете завиваха зад ъгъла, от задната врата на страноприемницата изскочиха няколко мъже и след като се огледаха объркано, един от тях посочи уличката и всички те се затичаха натам.
Съни се надяваше, че след като слънцето вече се е скрило, мракът по градските улици ще им помогне да избягат, но след всеки завой и разклонение на тесните улички преследвачите им отново се появяваха след тях. Човекът който ги водеше беше същинска хрътка и явно познаваше лошите квартали на Марина по добре от нея. Трябваше да се отскубнат по някакъв начин! Съни чу камбана. Далечен но отчетлив звън!
   - Бързо натам! - извика тя, хващайки момичето за ръката.
   В залива на пристанището се вливаше тесен плавателен канал, водещ до вътрешен док, връзката между двата бряга се осъществяваше чрез няколко подвижни моста, които се вдигаха при преминаването на кораб. Сигнал за което се даваше с камбанен звън. Съни се надяваше, че ще успеят да преминат през моста точно преди той да се вдигне напълно, отрязвайки пътя на преследвачите им.
Излязоха на правата водеща към моста и се затичаха със всички сили за да успеят да прескочат увеличаващата се пропаст между двете части на моста. В този момент обаче момичето се спъна и падна на земята, изпускайки ръката на своята спасителка. Тя спря след няколко крачки, разбирайки какво се е случило и се върна за нея.
   - Бързо ставай, ще ни настигнат! - каза и почти плачейки тя.
Когато се изправиха и хукнаха отново към моста няколко ценни секунди бяха изминали. Разстоянието се бе увеличило до толкова, че вече нямаше как да прескочат. Нещо повече, околните улички бяха задънени и нямаше къде другаде да бягат. Бяха попаднали в капан!
Съни можеше да се покатери по украсената с орнаменти фасада на някоя от околните сгради и по покривите да изчезне в нощта, но момичето до нея, не само нямаше такива умения, а и от страх и умора беше почти припаднала.
   - Ооо... две зайчета в капан! - усмивката на Ромул не се виждаше в тъмното и заради високата яка на дрехата му, но тя бе сигурна че се е ухилил до уши. Другите петима главорези се бяха подредили в полукръг около него и пристъпваха лека по лека към тях.


   Сет тичаше по тъмните улици, осветени тук там от някой малък маслен фенер. За малко да прегази двама случайни минувачи на един завой. От време на време поглеждаше малката карта сияеща от вътрешната страна на предмишницата му. Сонарът, представляващ малка кутийка от дясната страна на коланът му предаваше и приемаше обратно ултразвукови вълни и малкият но мощен компютър изчертаваше по тях сравнително точна карта на града с радиус стотици метри около него. Малката насочена антена в шлема, сега окачен на раницата му служеше да се определи с точност до един метър положението на малкият предавател, който беше у Съни.


   Ромул и подчинените му вързаха ръцете на пленничките си и се отправиха към място където да не ги притесняват случайни минувачи. Дори нощем по улиците на Марина винаги се мотаеше някой. Бяха взели всичките им вещи и камата на Съни, но преди това тя бе натиснала малкия син символ на талисманчето което и бе дал странният войн. Не знаеше дали изобщо ще подейства, но сега той бе единственият им шанс!
Почти се бяха върнали до странноприемницата, когато иззад тях се чу глас.
   - Добър вечер господа...
Двамата които вървяха най - отзад извадиха изпод наметалата си еднозарядни пистолети и се обърнаха, но не на време. Сет вече бе твърде близо! Хвана единия за ръката и в секундата която бе нужна на кремъчния ударник да запали подсипа и да възпламени заряда, той я насочи към един от вървящите по напред, който тъкмо вадеше сабята си от ножницата. Куршумът го улучи в рамото и той се свлече на земята. Със същото движение Сет бе поставил хванатият от него човек между себе си и другият въоръжен с пистолет противник, който двоумейки се какво да прави изстреля единственият си куршум в страни от тях. Сет завърши движението си завъртайки жертвата около себе си и захвърляйки я с всичка сила върху току що стрелялия му другар. За един миг от шестима бяха останали трима! Ромул се хвърли срещу нападателя с къс но зловещо изглеждащ назъбен меч. Сет парира атаката му с протектора на лявата си ръка и с един добре премерен ритник в лицето му го прати в безсъзнание. Петият също се опита да го посече с някакво острие но свърши със счупена челюст! Шестият похитител бе застанал зад двете млади жени и бе насочил пистолета си към главата на Съни. Сет не го остави да каже нещо, а просто с едно мълниеносно движение извади собственият си пистолет и стреля. Изстрелът бе много по тих, въпреки мощния експлозив използван вместо барут и не създаде почти никакъв дим в сравнение с допотопните им пушкала, но седем милиметровият бронебоен куршум бе улучил мишената точно по средата на гръкляна прекъсвайки след това гръбначния стълб. Противникът нямаше шанс да дръпне спусъка дори и с предсмъртен тик. А и да го бе направил, заради забавянето на оръжието щеше вече да е паднал на земята, където той вече лежеше в бавно растяща локва кръв. Двамата, които бе натрупал в началото на купчинка вече се бяха съвзели и очаквайки, че и той подобно на тях е изстрелял единствения си куршум му се нахвърлиха в гръб. Той посрещна единия с лакът в лицето още преди да се е обърнал с лице към тях. Другарят му посегна с нож но острието мина между гръдния кош на отместилия се противник и дясната му ръка. Цевта на "Кобрата" се опря в гърдите на налетелия главорез, и Сет произведе два бързи изстрела. С вик от болка и изненада, и последният враг се свлече на земята и стана част от картината на разхвърляни, стенещи и превиващи се в мрака сенки.
   Двете момичета стояха като препарирани. Първа се опомни Съни.
   - Развържи ни и да се махаме, и за двама ни ще е по добре да не обясняваме това на стражата! - каза все още смаяно зяпайки тя.
Той извади странен черен нож от ножницата на лявото си рамо и сряза въжетата с които бяха вързани ръцете им.
   - Мога ли да попитам, кои бяха тези и коя е тя? - каза той тичайки покрай нея и поглеждайки непознатото момиче.
   - После ще ти обясня всичко, сега тичай!
Тя погледна скришом към него в тъмното. - "Кой си ти? От къде си? Какъв си? " Тя също имаше много въпроси, но сега нямаше време за тях!

             Следва Продължение...