Екип ”М.И.С.” – „Мисия Спасение –„ Отървете ме от нея!”

   Трите ориснички - Мимоза, Ирис и Слънчоглед си се веселяха така, както те си знаеха, всяко денонощие в нашата цветна  градинка.  Хубаво беше бодилската ми глава да се поклаща в такт със смеха им. Хубавици! Пълнят ми стеблото с едни сладки сокове – чак се надувам от удоволствие. Кака Шибой и Негово Кралско Височество от време на време ми придърпват корените, защото ние нямаме уши като хората, но и това върши работа. Веднага се снишавам и заставам „чинно”, а Мимозка се смее отсреща. Знае тя, какви неща жужат в бодилската ми глава. Сезоните се сменят, майката-богиня, Природата, си играе с нашата външност, раждаме се и заспиваме, за да се събудим отново през празника на рождението. Кой е той ли? Ми хората го наричат Пролет. Дори не знам откъде им е дошло това, но сигурно има нещо общо със стария им език. И те имали корени бе! Човеците, имам предвид. Знаели, че това е време преди лятото, затова го нарекли така - пролет. Имат и някаква си История, която пазят на изпрана и ожулена дървесна кора или на пластинки, които светят в тъмното – също като големи светулки. Ама такава трудно ще лети. Светулка, де! Ама се отплеснах! То,  пак се загледах по моите красавици – ориснички и всичките ми сокове забълбукаха. Техни Величества Матиолите, потръпнаха леко с листа. Знам! Знам! Ей, сега ще се сниша! Какво да се прави – бодилска глава!

    Ама имаше едни ветрове, едни дъждовни бани – миха ни, търкаха, плакнаха -  та направо сме като „на море”. Надухме се като риби-балони от бистрите подземни недра на Майката Земя. Чувам аз, от Градинарката – стопанка такива човешки неща: „Море било! На море отивали…от море се връщали…” Та и аз, за да изглеждам умен и в „крак с цветните тенденции” съм се наперил и все го повтарям.

     - Ех, Бодльо, стига си скърцал, не е за старите ми многогодишни влакна това твоето! – наперва зеленото си стебло напръскано тук там с бодили Достопотченната ни Роза и бавно поклаща нежни, бели цветове,тук-там напръскани с рижави петънца – Ижи и казваме.

     Май не е много правилно, ама децата на Стопанката, веднъж се уболи и заплакали възмутено:

    - Бабо, цвете ижи! – казало малкото момиченце. Градинарката обяснила, че цветето се ежело, тоест хапело и бодяло, за да се предпази да не го наранят, та затова сега си я наричаме вече Ижи.

     Да се върнем обаче на историята, която исках да разкажа, та, след пълноценното търкане, къпане и водопой, тоест „на морето”, откъде се пръкна до мене едно малко нагло нещо. Впи се до моите коренища и като тръгна да расте.Чудо! А бе гъделичка ме нещо, аз изтръскам стебло, спре за малко и пак започне. Един  път просто не изтърпях и откъснах взор от моите Хубавици, за да наведа бодилската си глава, върху която, както винаги жужаха пчелици. Какво видях ли? Мани!Не е за разправяне! Стои и ми се кокори насреща една мъничка бодливка.

     - Ти пък, откъде се появи? – възмутено запитах.

     - Здравей! Много си красив! Ще ми станеш ли приятел?

    „ Ама какво!? Абе какво нахално мъниче!” – възмутих се веднага.

     - Я да си наведеш стеблото! Недорасълче! Приятел? Да бе!Не ми жужи отдолу и не ме занимавай!

      - Ама аз…

      - Шт! Всички ще събудиш, какво си се разпищяло!?

      - Ам…

      - Шт! – строго скастрих новото „литорасче”. Сега и него трябваше да търпя…

    Всъщност, това щеше да стане един от най хубавите ми денонощни цикли в самото ми съществуване, като растение. Ама, тогава, аз още не го знаех, де!

Та от сутринта, това "дразнителче", направо ми лазеше по вътрешните влакна. Трепкат ми всеки път, като се заоглежда, вдигне глава към мен или просто тръсне проклетото си малко стъбълце. С една дума – голям дразнител!

      - Не закачай, детето! Младо е още,

        ще се научи да лети и поклаща само!

       Но ще минат горещите дни

       и  прохладните нощи,

      докато засияе в премяната своя,

     окъпана в чиста роса. – Кака Шибой е будна и пак ме гълчи. Аз напервам гръд и важно отвръщам:

        - Че то, Ви събуди Ваше Прекрасничество!

        - Пробуждаш ме и ти,

          цяла „лунна соната”* изкарваш

          с тези твои ревящи коренища.

          Малката знае, мисли и чувства,

          остави я да си бъде,

         все още по детски чиста!

      - Че аз съм я оставил! Тя да не ме закача! И, да мълчи, че ще събуди красивите ми Ориснички! – присвих бодливата си окраска, изгледах строго дребното "недорасълче" и бързо отвърнах поглед.”  Не можеше ли това нещо да се закачи някъде другаде, ми точно при мен, да ми разваля спокойствието да си гледам моите Красавички! Ей, това си мислех, ама и другите ме чуваха, но не ме интересуваше, бодилската ми глава се беше повдигнала гордо и високо. Да чуят, я! Какво ми се правят и на тях да им се падне такова и те няма да са щастливи! Знам ги аз, шумолят и те по влакната, отдъхват си: „Добре, че не сме ние! „ и си гледат спокойствието. Пък аз да му мисля! Ще ми се карат само: „Не прави това,не прави онова!”- Ала никой не иска да е на моето място, всеки си трае и си пази дупката. Брррр! А сега и това?! Не спира да мърда сякаш са го нападнали колония листни въшки. Дано да не съм прав,че като плъзнат и на мен свят ще ми се завие от лепкавите им сокове.

   Та, умислил се бях нещо, навел на една страна натежалата си от пчели бодилска кратуна и мърдам ли мърдам пурпурните си влакънца. Ще трябва някак да се отърва от това „Чудо!”. Приятел ще му ставам!? Как ли пък не! И другите ще го защитават:

" Мъничка е! Не я закачай! Умничка е, сладичка е!" - Сладичка!??? Пфу! Друг път! По-скоро тромавичка! Като заиграе Вятърко и гледаш, като Старият кравар, приятелят на Стопанката – залита ту на ляво, ту на дясно – ехе-ехе и ще си привие тъничкото стъбълце с тлъст бодил най-отгоре. Още по-лошо ако ми се стовари върху нежните коренища.А и моите Ориснички, и те само се смеят насреща ми, а така ми се искаше Екип „М.И.С” да ме спасят.

       Така цяло денонощие се мъдрих, а на сутринта, като изгря Слънчо, и като ми ти светнаха прекрасните ми Ориснички в пълната си прелест и аромат и всичко ми изчезна. Ех, нежната ми Мимозка, подава, подава нежни зеленини към мен и аха, да я докосна, че да ме отърве – вземе ,че се свие. Уф, хич ме няма в това как се омагьосват коренищата на една такава Прекрасност! Наумил съм си, че съм като МуууДии. Кой е МуууДии ли? Ми това е едно малко теленце. Ама да знаете какъв голям творец е! Е, поне така мисли Великият Генерал Гергин. Ами той е от стадото на Далиите. Един такъв напет, всява ред и приземява литналите да вдишат мъгливите изпарения цветенца.Винаги разказва истински истории от денонощните влакънца. Много го бива в това да ти покаже истинският вид на нещата.

          - Стой! Затвори листа! Никакви такива – няма да дишате мъгливи пари! Ей сега ще решите, че сте лястовички и ще замахате с тичинки.Ред и дисциплина ни трябва на нас!

Та Ген-Гергин, както всички си му казваме, разказва, че МуууДии е много творчески настроено теленце. Преди няколко денонощия решило, че стадото на Далиите е добро убежище, че да гони някаква си пеперуда – за малко да сътвори погром и да изпотъпка целият клан. Добре, че Стопанката –градинарка го видяла, та спасила нещата. Някои се отървали само с леко прокъсани листенца. А МуууДии и други творчества имал – къде изпотъпкал кланът на тиквите, къде прегризал връзката за прането, та после децата го събирали по целият двор, къде опасъл прекрасните косици на Царевичките – бойци. Абе творец и това е! А МуууДии го нарекоха дечицата, защото издава звук „Мууу”, а пък те като го яхнат и му викат „Дии”. Та и от там МуууДии.

     Затова,ей, така изведнъж, осени ме влакнестата мисъл, че само това творчески и поетически настроено теленце, може да ми свърши работата, като  измисли някоя творба, че това Недорасълче, бодливката да се махне и да не ми разваля спокойствието.

    - Ох-х! Ама какво става Ижи? – Бялата ни Достопотченна Роза здраво ме беше издърпала под земята.То, тъкмо да ми отговори и виж ти още няколко влакна ме задърпаха. Ах, милите ми Ориснички! Здравейте! Здравейте! Красавички бе! И те ще ме спасяват от това „Чудо!”.

     Да, обаче, нали знаете какви ги приказват хората…Беше нещо от рода на:” Да се внимава какво е намислила бодилската кратуна,че да не вземе да се случи!” Ама то, че се случи, случи се! Старият кравар пак се кандилкал нещо си и като връщал Кравичката Мууу при малкото МуууДии, взел, че го изпуснал. Че като взело да твори това ми ти теленце, чак се самозабравило.Твори, та се къса, нищо, което не прилича на него не му се вижда хубаво – значи е за претворяване, щом не е Мууу. Къде що има и що е цветно, като ято стършели нападнало. Ама не може ли да мисли – само това, което трябва, не всичко наред да претворява. Но не…Пристига ми ти, заиграно и ще твори и в нашата Градинка. Като скочи и хоп аха-аха да ме стъпка по пътечката. Ама, оставете мен, ми за малко и Орисничките да помете. След него развяла всичко, което има в излишък, се носи с вятъра нашата Стопанка. Ама не и стигнаха силите, та да го озапти това „творящо чудо” преди да ме нападне. „Отидоха ми литорасълчетата! Ей, сега и ще ме претворят!” – си помислих аз. Да, ама не! Видиш ли – това малкото, където ми лазеше по влакната като нащерчи едни ми ти бодли и :

     - Мууууууууууууу! – изскимтя твореца. Хоп, хвана го и Стопанката. Тц! За малко си изгорях! И аз, и Орисничките щяха да ни претворят! Остави се!

  Размина се! Беда!Беда! Ген-Гергин му удари една реч за реда и дисциплината. Ижи заклати леко обрулените си листенца покрай суматохата на творенето. А нейно Матиолско величество ме задърпа:

    - Шт! Изсъхнаха ми сокчетата! Я ме оставете малко! – измърморих аз още леко стресиран от творческият процес на МуууДии. И освен това странно учуден от тромавото недорасълче - бодливка. Че то, май било готино да си е до мен такова „Чудо!”.

        - Ех, бодливата глава,

         най-накрая май увря!

        Трябваше му май беда,

         че да схване кой-коя!

        Няма по-добър творец,

       от приятел чист листец,

      не е нужна красота,

      само истинска да е една

      чиста, цветна на бодливката

      сърцевина.

    Е, май този път техни Величества Матиолите бяха напълно уцелили в целта на влакнестото ми сърчице. Пееха те и нежно танцуваха, ама песента беше за сметка на моята бодилска кратуна.Не признавам нищо,да знаете! Но, май наистина взе, че ми допада да ми дърпа влакната някакво малко тромаво бодилче.