- Броях си годините, докато не ги докарах до деведесет. Оттам насетне спрях. Те сами си изтекоха - не ги и знам колко са вече - казваше ми дядо Стоян, всеки път щом отивах до скромната му родопска къщичка. Баба Събка я нямаше вече и покъщнината тутакси сама се разрушаваше. Липсваше й старият уют и онази селска чистота, която поддържаше милата старица.
- Отвори се небето и си я прибра, подир само мене остави на тая земя. Всеки ден го гледам... небето. И все така си стои, затворено и не иска да ме прибере при моята старица.
Тъжно ми беше за дядо Стоян, сам самичък живеше в пустата къща, а и съседите му един по един се споминаха. До него живееха мюсюлмани, добри хора бяха, вратата им все отворена беше за всеки. И за тях се отвори небето и това много измъчваше дядо Стоян.
- Купиха къщата им - посочи той с носталгия към стария имот. - Чужденци някакви, не ги знам. Събориха я цялата и започнаха да строят тази голяма грозотия. Дойдоха ке онзи ден... пак едни. Странни. Искаха и моята да вземат ...