16.04.2008 г., 17:19 ч.

В очакване на небето... 

  Проза » Разкази
1369 0 3
6 мин за четене
- Броях си годините, докато не ги докарах до деведесет. Оттам насетне спрях. Те сами си изтекоха - не ги и знам колко са вече - казваше ми дядо Стоян, всеки път щом отивах до скромната му родопска къщичка. Баба Събка я нямаше вече и покъщнината тутакси сама се разрушаваше. Липсваше й старият уют и онази селска чистота, която поддържаше милата старица.
- Отвори се небето и си я прибра, подир само мене остави на тая земя. Всеки ден го гледам... небето. И все така си стои, затворено и не иска да ме прибере при моята старица.
Тъжно ми беше за дядо Стоян, сам самичък живеше в пустата къща, а и съседите му един по един се споминаха. До него живееха мюсюлмани, добри хора бяха, вратата им все отворена беше за всеки. И за тях се отвори небето и това много измъчваше дядо Стоян.
- Купиха къщата им - посочи той с носталгия към стария имот. - Чужденци някакви, не ги знам. Събориха я цялата и започнаха да строят тази голяма грозотия. Дойдоха ке онзи ден... пак едни. Странни. Искаха и моята да вземат, ама не им я дадох. Пари ми даваха, много пари искаха да ми дадат. Чужда валута, европейска. За какво са ми? Нито овцете ще ми доят, нито нивата ще ми копаят. Аз моята пенсийка в лева си я кътам, за черни дни. И откак старицата ми се спомина още ми дадоха. Ке и внуците идат - носят ми разни продукти. Едната ми внучка като тебе - красавица. Ей, тъй с разни странни работи ходи... - той посочи mp3- плеъра, който висеше на врата ми. Внучката му казала, какво е това, но той хич не я разбрал. Седнах и му обясних, че това е като старите грамофони, но по-малки и много по-различни. Може да се слуша музика на тях. Дръпнах едната слушалка и му пуснах "Даньова мама", а той с треперещи ръце придържаше нежната слушалчица към ухото си. Разтрепера се от вълнение, а аз се усмихнах - подарих му нещо, което той вече почти не изпитваше, потънал в ежедневната си работа - подарих му емоция. Безценен беше онзи момент за мен - не бяха нужни нито думи, нито мимики, достатъчно ми беше да гледам как сините му очи светят. Сигурна бях, че в този момент не се моли небето да се отвори и да го прибере.
На следващия ден си тръгвах и предпочетох и вечерта да се завъртя покрай неговата къща. Нямаше го, а вече бавно падаше мрак. Имаше само една газова лампа, която светеше пред прага на вратата, в случай, че си дойде много късно и не можеше да се ориентира в мрака. Аз го изчаках търпеливо, а в ръцете си носех топли бутерки. Помня, че много обичаше баниците на баба Събка и тези на съседката му - и аз ги обичах. Месеха си сами всичко, а и сиренето беше тяхно - хубави гощавки си правеха, скромни, но топли. Знаех, че моите бутерки, няма как да се сравнят със Събкините, но поне се надявах да го улесня с приготвянето на вечерята - трудно му бе, всичко сам да върши. Сутрин рано-рано ставаше да измете двора, да нахрани кокошките и пренесе дърва за печката. После подкарваше овцете към пасището и почти цял ден там седеше. Че и кучето му бе остаряло, а аз съжалих, че не взех нещо и за него - и то душица носеше.
Дядо Стоян се прибра по тъмно, а аз още си седях на верандата - едвам-едвам съзирах буквите от книгата, която четях под беглата светлина на лампата.
- Какво дириш тука, Бианке? - попита ме той.
- Тебе, дядо Стояне, тебе - отвърнах му аз и се изправих жизнено. Влязохме двамата в дома му - ах, как се беше променил. Студен, пуст и мрачен беше без баба Събка. Нямаше го онзи уют, липсваше и тя - нейният мек глас, тихите й фолклорни песни, които си подпяваше. По рафтовете имаше снимки - и черно-бели и нови. Снимки на дядо Стоян като млад, на баба Събка, техните деца, внуци и правнуци.
- Никой вече не иска да остава тука, идват и си отиват. Не ги видя... модерни чада са. Возят се с коли, говорят по едни малки телефони - като играчки. Аз вече и телефон нямам. Не ща, не ми и трябва.
Измих две чинии и в едната сложих бутерките - бяха още сравнително топли. Нарязах един домат, сложих му малко сол и му подадох две стръкчета лук - обичаше го този лук дядо Стоян. Много ми благодари за тази вечеря, която в моите очи, изглеждаше нелепо скромна, но за него тя си беше като затрупана трапеза. Отделих една бутерка и за Шаро - глътна я във въздуха милият. Дядо Стоян ми предложи да хапна с него, но аз отказах. Сипах си вода и се заприказвах с него. Приказките ни бяха все едни отнесени - започваше да губи способност и да приказва милият. Много му бяха годините вече, ала и мъката му беше голяма. Все ми припомняше една и съща случка - как преди няколко години, когато с баба Събка събираха ябълките от двора, а аз го видях да мъкне непосилно тежък за него чувал и реших да му помогна. Усмихвах се - тежък беше този чувал, но го дотътрих до останалите. После той разправяше, че с два пръста съм го била вдигнала. "Младото си е младо." - все ми повтаряше той.
- Измени се всичко. И хората, и времето, и нравите. Аз не съм за тоя свят, не разбирам новите хора. Чакам да се отвори небето... - той посочва нагоре и се усмихва. - И да си ме прибере, време ми е вече. Не ме е страх.
Ей така говореше за смъртта си дядо Стоян, без страх. Беше ми мъчно, че самин бе останал, а още време имаше да броди по тази земя.
Телефонът ми звънна - мама. Беше с една приятелка в местния смесен магазин, където продаха всичко - от хляб до галоши. Той играеше и ролята на нещо като кръчма - ходеха там да пият по нещо старците и си взимаха шоколад. Как го обичаха този шоколад. На мама не й пречеше да стои там, но късно вече беше и искаше да тръгваме. Дядо Стоян ме погледна.
- Ей за тез играчки ти говоря... и как тъй приказваш през него? - учуден бе, но самата аз не знам как функционира един мобилен телефон, за да се опитам да му обясня, дори и по-простичко. Преди да тръгна извадих от раницата си две малки тонколонки за компютър и стар дискмен. Никой не го ползваше вече и само събираше прах вкъщи - такива бяхме младите, с бързото развитие на технологиите всичко лесно ни омръзваше и тутакси го замествахме с по-ново. Бях записала един диск само с народни и родопски песни. Вързах ги и пуснах диска, а дядо Стоян ме гледаше в ръцете в опит да запамети всичко, което правех. Опитах се да му обясня как да си го включва, но трудно виждаше малките копченца. Оставих му ги да си ги слуша поне тази вечер - зарадва се старецът. Изпрати ме с широка усмивка и дълго време стоеше на изпочупената дървена порта, докато не ме изгуби от поглед. Такъв си беше дядо Стоян - добър старец.
Вече го няма и къщата му липваше последния път. Никой не можа нищо да ми каже как се е споминал и кой е новият собственик. Насълзиха ми се очите - толкова години бе строена тази къща, а колко години бе живяно в нея и изведнъж с един замах на багера, вече я нямаше. Хиляди спомени, емоции, усмивки, сълзи бе побрала тази къща - хубава беше, аз я харесвах.
И все пак небето се отвори за дядо Стоян, а той търпеливо го изчака. Прав беше, не беше за тази земя вече, трудно му беше да живее. Вече не разбираше какво се случва покрай него, правнуците му бяха странни и неразбираеми за него създания. Искаше си да отиде там горе - така си вярваше милият старец, че там горе го чакат и старицата му, и братята му, и съседите му. Аз не вярвам, че там горе ще ме чака някой, но дано поне небето за дядо Стоян да се е усмихнало онзи ден - добър човек беше, обикновен. Заслужаваше вярванията му да се сбъднат. И дано.

© Бианка Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Права си....чак сега забелязвам.
    Мерси, миличка Усмивки
  • Нали?
    И на мен ми се иска да го има...но прекалено здраво съм стъпила на тази земя...
    Ще е хубаво...
  • Дано да го има това небе,където някой да ни очаква!Толкова прекрасни същества ме напускат нелепо, бих искала да бъда отново с тях!
Предложения
: ??:??