Слушам онази прекрасна музика, зачетен в мъртвия поет. Казва ми много, но искам
още нещо.Гледам брадясалото му лице, бръчките му...Гледам лицето на корицата
–все още посрещащо мен. Лицето, посрещало всякакви гости,всякакви неканени
типове,с бутилки или без тях, всякакви отрепки, всякакви стари мъртъвци,написали
хубавите неща, за които е трудно да разговаряш. Гледам този хубав човек, виждам
в сините му очи страдащото време – минало, негово, настояще,прокудено,
настръхнало, мълчащо, бедно, кървящо, смеещо се... Гледам в очите на този човек
и си мисля: “Какво е това, старче, което знаеш, което аз толкова искам да
зная.... Защо го криеш? Проклет да съм ако пропусна и един ред от хубавата ти
книга!”
Свършва книгата, спирам музиката, паля цигара и зная,че ти,приятелче,
написал тези редове, все някой ден ще ми кажеш това, което толкова исках да чуя ...