10 мая 2016 г., 15:16

В огледалото 

  Проза » Рассказы, Фантастика и фэнтези
1128 1 7
11 мин за четене

Бях си забравил чувството за хумор в багажника на колата и отивах да си го взема, когато пред мен изкочи странно недоразумение. Ухили се насреща ми, сякаш щях да го водя на романтична вечер с цел предложение за брак.


Тъкмо се канех да го отпъдя, но се сетих, че съм оставил целия си арсенал от обидни думи и псувни в къщи, децата и жената да поиграят с тях.


Нямаше как, бях невъоръжен и разголен пред тази странна подигравка на природата.


Бих я описал, но речникът ми обедня само като я видях.


И да, за жена става въпрос!


Аз съм богато копеле, аз съм толкова арогантно, богато копеле, че когато някой ми разправя, че е беден, но щастлив, ми се иска да го изправя пред стената и да го обстрелям с пачки.


Ще го гърмя, докато не признае грешката си.


Хора сме – грешим!


Така, докъде бях стигнал, а да, до недоразумението!


Докато се качвах в колата, лишен от всякакви чувства, забравени къде ли не, то се настани на задната седалка, втренчи се в предното огледало и тъпо ме загледа право в красивите, сини очи, с дълги черни мигли, идеално оскубани вежди, право чело, леко прошарена коса с подстрижка тип “undercuts”. Усмихна се с нещото си наречено уста и нагло пороговори:


- Има някой в огледалото ти.


- Има, да! Ти! Хайде разкарай се сега оттук и отивай да плашиш някого другиго.


- Не мога, казаха ми да ти правя компания, докато дойдат.


Тук трябва да призная, че изпитвам панически ужас от откачалки. Това чувство никога и никъде не го забравям, най-често го държа в горния, ляв джоб и като се появи опасност го вадя като носна кърпа и започвам да го размахвам. И сега направих така. Леко, спокойно, с достойнство на пряк наследник на викингите, се смъкнах на седалката и размахах кърпата. Онова чудо се разхили.


- Споко, бе пич, няма да те бия, че да ми вадиш бяла кърпа. Само ще изчакам ония, докато дойдат и изчезвам.


- Коиииииииииииии? – по принцип имам жесток, басов тембър, който кара мацките да се подмокрят само, докато им говоря, но защо в случая прозвуча като колоративно сопрано, никога няма да си призная.


- Не ти ли казаха?


- Койййййййййййййй?- за втори път гласа ми завибрира.


- Не кой, а кои! – продължи да ми говори с лека, нахална ирония, Нещото което трябваше да цапардосам още преди малко, но осакатеното ми 7-годишно възпитание не позволи.


Само като си помисля, че ако баща ми ни беше напуснал една идея по-рано, когато съм се родил, например, а не след 7 години, сега този вредител, щеше да краси паважа.


Тъпо, някои хора нямат късмет. Събрах кураж, него най-често го нося из задните джобове, така че става бързо, лесно достъпен е, както се казва. След няколко секундно ровичкане успях да се озъбя:


- Така, слизай от колата и докато преброя до едно, от теб да е останал само лек полъх на късна есен.


 - О, поет! Не става, брато, трябва да дочакам с теб ония.


Аз ли не схващах нещо или това грозилище започваше да ми придава фасони, че и на самочувствие го удари.


 - Виж, сладурче, бързам, имам мого работа днес, така че бъди така добра и извади от колата ми, онова нещо, за което има поне един мъж, който да си мечтае и изчезни.


 - Тц, не става! Оставам с теб и ти знаеш докога.


Аз съм богато, арогантно и търпеливо копеле. Майка ми се постара да стана много търпелив. 


Търпеливо да чакам вечерята, докато тя запива в някой бар, да чакам закуска, докато се въргаля в леглото с някого забърсан от бара, да чакам след училище да ме вземе, при условие, че тя е забравила, че съществувам.


Аз съм много търпелив!


Затова съм и толкова богат, познайте колко хора, бавно и методично съм прецкал.
Поех дълбоко въздух, събрах ръцете си в юмруци и се усмихнах.


- Ок, оставаш, какво предлагаш да правим, докато дойдат онези.


- Опааа, така ми харесваш.


- Миличка, недей да фамилиарничиш. На ръба съм да ти направя естествен грим. 

 

- Да пием по едно?


- „Его“ аз пия само „Его“, но на теб няма да ти понесе. 

 

- Тествай ме.


Трябва да си призная, че ме заинтригува, всеки път като кажа на някого, че пия само „Его“, онзи спича, опулва големи, невярващи очи и скромно ми казва, че предпочита бира или уиски.


Половин час по-късно с нещото седяхме на бара и яко опъвахме „Его“. Тази вечер като никога беше много силно. Разтърси ме и още с първата глътка почуствах прилив на сили. Можех да преобърна света, можех да купя всички, можех дори да си легна с това „безобразие“.


Е, за мой късмет или за неин, не се случи.


Случи се нещо друго.


Странно и необратимо, започна да ми става симпатична. Чак сега забелязах, че има трапчинки, когато се усмихва и малка закачлива бенка на дясната буза.


Говорихме. Аз мразя да си говоря с непознати, мама така ме е научила, а баба ми залепваше устата, ако заговарях такива.


Школата ми бе желязна, но възпитанието ми се пропука.


С набъбването на вечерта като тесто с мая, копелето в мен започна да отстъпва място на нещо лигаво и ухилено, което едва се държеше на краката си, но за сметка на това му беше много хубаво.


И тъкмо реших, че съм влюбен до полуда в "Скъпата" (така започнах да я наричам, след найстото питие) и щях да ù предложа брак, когато тя ме зашлеви с репликата:


 - Искаш ли да си ходим?


-  Къдеееееее? – изненадан е слабо казано за начина, по който се почувствах. Все пак не аз се натресох, а тя и би трябвало да е благодарна, че ù отделих толкова внимание, а сега иска да се чупи.  – А, не, да ги нямаме такива. Ще стоиш с мен, докато...


 -  Докато какво? – разсмя се тя.


Разсмях се и аз, защото се сетих за онова заветно: „Докато смъртта ни раздели“. И къде ми беше акъла, предполагам, че го забравих на бара при плащането на последната сметка, но взех, че го изцепих наистина:


-   Докато смъртта ни раздели. 

 

-  Спокойно, миличък, няма как сама себе си от теб да разделя. Ще дочакам с теб ония да дойдат.


Изтрезнях, хлъцнах, може и да съм изсвирукал. Събрах в себе си малкото си останало самообладание, което се опитваше да избяга. Хванах Скъпата за ръката, тръшнах я на задната седалка. Хвърлих се върху нея и така сочно я замлясках, че устните й дълго време наподобяваха тези на Моника Белучи. После я оставих. Това го умея най-добре. Седнах зад волана и я помолих да си ходи.


- Има някой в огледалото ти. - каза тя, сякаш всичко започваше отново.


- Абе, ти що не ме оставиш на мира и не ми се разкараш от очите.


- Ще, когато дойдат двамата с носилка и единият с лопата, ще си тръгна.


Обля ме ледена вода, която по-начетените наричат пот. Втресе ме. Устата ми пресъхна. Не смеех да помръдна, не смеех да погледна. Вцепених се. В колата настъпи тишина, която можех да режа и да раздавам на големи порции. Нямах представа колко време е минало, когато рязко се извърнах, но на задната седалка нямаше никого.


Загледах се в нищото, а от този момент все по често поглеждам и в огледалото.

 

От една страна тръпна да я видя отново, но от друга знам, че ще ми е за последно...

© Олеся Николова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??