Прехвърлило май и прелитнало през топлия юни, времето застина по средата на юли и не искаше да се мърда от там. Слънцето намери мястото си на върха на небето и го пазеше ревностно от всяко случайно попаднало облаче. Беше забранило и на въздуха да мъдра и гледаше високомерни и сухо цялата земя. Хранеше се с потта на хора, животни и треви и беше господар на света в онези дни. В Панаир махала времето също беше спряло. По цял ден жив човек не се виждаше, само от време на време уморен кучешки лай или жадно изцвиляване напомняше за живот. Рано заран и привечер хората пропълзяваха като буболечки от напечените кирпичени къщурки, да си видят стоката и свършат някоя работа в градината. Всички бяха пенсионери – младите отдавна избягаха, кой – по градовете, кой – в чужбина. Махалата беше като гигантски пансион с открит двор и прашни, неасфалтирани улици, където идваха само линейки, хора от общината и посетители по празници и погребенията. Но в тези врящи дни и тях ги нямаше.

Бай Кънчо Берберина се беше опружил на кушетката в кухнята и се опитваше да издейства от жена си още ден-два удължаване на срока, в който трябва да смени счупения прозорец на вратата на мазето. Основен аргумент, естествено, му беше горещината.

-  Къде ти, у тая жега, ни джамджия работи, ни гявол! Да дирим кой да го кара, па да се разправям! Удар ли искаш да получим? Нищо нема да му стане на тоя прозорец за неколко дена, докато поразлади. – философски редеше Кънчо и следеше с мързелив поглед траекторията на полета на една муха.

След необоримите доводи, който изложи в стегнати изречения, той обърна глава, за да види реакцията на жена си. Тя стоеше над печката с гръб към него, размахваше яростно омазан черпак и говореше нещо, от което до него достигаха само отделни фрази – “Тя, мама, добре ми казваше”, “пустиняк си беше, такъв си и остана”, “мързи те пръста си да мръднеш” и други подобни, които той не счете за заслужаващи внимание контратези. Установи, че от опитите за диалог само се поти повече и млъкна.

По едно време се чу мързеливия лай на кучето и портата на двора се отвори с пронизващо изскърцване.

- Поне портата можеше да смажеш, търтей с търтей такъв! – само вмъкна Кънчовица и продължи словесната си канонада.

- Божке, кой се е сетил по обедно време? – зачуди се Кънчо и се понадигна.

Трябва да оправдаем учудването на героя си преди да продължим. В Панаир махала за ходенето по комшиите, както впрочем и за почти всички светски мероприятия, имаше неписани, но строги правила. Едно от тях се отнасяше за времето за посещение и строго забраняваше да се “ходи по хората” между 12 на обяд и 4 часа следобед, както и след 10 вечерта. Тогава, предполагаше се, хората си почиваха и беше проява на много лош вкус да ги безпокоиш. Та спешно нещо трябваше да е станало за гостенин по това време.

- Бай Кънчо, дом ли си? – провикна се грохнал, дрезгав глас от двора.

- Тука съм, чичо Митко.

След секунда Берберина се показа иззад вратата на къщата. Гостенинът вече се беше настанил на пейката под ореха.

- Какво става, чичо Митко? Влезни вътре, жената да нареже салатка, да ми пробаш ракията, че не си я пробвал. Отдавна не си идвал… - каза Кънчо, точно както махленския етикет изисваше.

- Нема, нема да улазам. Ще извиняваш, че по това време те безпокоя, ама за работа малко идем.  – с изхабен, задавящ се от пресъхнала слюнка глас каза гостът.

Чичо Митко, или Митко Цветното, както беше по-известен, беше близо деветдесетгодишен, един от най-старите в махалата. Ходеше прегънат на две и се подпираше на бастун, който почтително наричаше “дръжката”. Лицето му беше толкова старо, че тънки и дълбоки бръчки се преплитаха и правеха черните му неразпознаваеми. Само кристално сините му очи стояха още да напомнят, че в него някога е имало човек. Но от годините и те бяха станали кръвясали и вечно тъжни. На фона на червендалестия си, шкембат домакин, чичо Митко приличаше на агонизираща гъсеница. Но тук, в махалата, никой не съжаляваше чуждата старост. Всеки знаеше, че е изкуфял точно колкото съседа си и хората се помнеха такива, каквито бяха преди двадесет-тридесет години. А славен човек беше на времето Митко Цветното. Беше ходил на гурбет в Германия и разказваше всякакви истории за “тамошното” на ракия под асмата си. С парите от там си направи два ката къща  - един за него на стари години, едни за сина и снахата. Купи си пръв цветен телевизор в махалата. Изнасяше го на перваза на прозореца, та всички да гледат Световното по футбол на цветно. От там му дойде и прякора.

- Кажи, чичо Митко, станало ли е нещо? – попита Кънчо.

- Абе козата ми е рапатичава нещо. Не съм я пускал днеска на паша. Не ще нищо да апне, само лежи, милата. Та, рекох, да те вида дали имаш време да минеш да я видиш, да не е па после късно. – старецът беше подпрял бастуна си и чоплеше с черния си, напукан пръст някаква неравност на пейката.

- Епа, айде, идвам. Само да си взема нещата. Ама отсега да ти кажа, че нищо чудно кърчан да я е хванал. Щото оня ден и Стефчо ми се оплака, че му умрели две кози.

 Освен че подстригваше скромното окосмение по главите на всички старци наоколо, Берберина беше и самоук ветеринар. Преди да викнат истински доктор за животинките си, всички задължително се допитваха до него. Той израждаше стоката и казваше кога са болни кокошките. Какво значи “кърчан”, не знаеше със сигурност. Чул го беше от един ветеринар на времето, разбра, че е буба някаква, но беше убеден, че всички животни от разред Чифтокопитни само това ги трепе. Така окрилен със целия си дългогодишен опит в областта, бай Кънчо си взе чантата и шапката, подпря от едната страна госта си и двамата излязоха на пътя. Незащитени от сянката на ореха, те усетиха цялата мощ на слънцето, изливащо вълни на жар върху земята. Капки пот избиха по челата и на двамата. Къщата на чичо Митко беше наблизо по улицата, но им се стори, че се тътрят до нея цяла вечност. Вече и целите им гърбове бяха във вода. Митко отключи малката портичка и заведе доктора направо в обора. Задух и смрад лъхна отвътре. Жегата усилваше миризмата на слама и животинска тор и я правеше нетърпима за сетивата.

- Тя и повръщала. – констатира Кънчо.

Старецът едва се докрета до козичката и седна на оплесканата слама до нея, прегърна я през врата и започна да я гали по главата. А горкото животно само го погледна с жални очи, изпръхтя шумно и сложи глава на коляното му.

- Гледай я, Розка, като детенце те гледа. – каза чичо Митко и изкриви лицето си в някаква физиономия, от която се видяха няколкото му останали долни зъба. Изглеждаше като усмивка.

Бай Кънчо се наведе, отвори си чантата, извади от там термометър и го завря в задницата на горкото животно. То само болезнено се опита да надигне глава, но не успя.Поопипа му корема: “Тц, лоша работа.” , извади термометъра и го загледа. После си свали шапката и избърса с нея потта от челото си.

- Няма да я бъде твойта Розка, чичо Митко. Ако искаш, обади се на ветеринаря от града, ама той чак в понеделник ще дойде сигурно, а мене ако питаш, животното няма толкоз да издеяни.

- Недей така говори! Немаш ли някое хапче да и дадеш, инжекция… Едничка тя ми е останала. Целата друга стока съм ликвидирал преди години, що не можем да я гледам. Ама Розка ми е като детенце.

- Е какво да правиме, чичо Митко. Те това е живота. Друга коза ще си земеш.

- Как друга? Ти една коза знаеш ли колко струва, бе? Аз с пенсията едвам лекарствата си плащам. Апа Розка млекце ми дава, гледаме си се двамата. – старецът хвана главата на козата в големите си шепи и я загледа в очите. – Сина избяга у Испания, идва веднъж у годината. Преди поне той некой лев пращаше, сега и той останал без работа. Бабичката, преди колко време, и тя си отиде. Сам самички сме на света, двамата с Розка. – стъклените му, кръвясали очи се изместиха и сега гледаха Кънчо. Дали той плачеше не можеше да се разбере – старческите очи винаги са тъжни и влажни.

Кънчо не намери какво да каже.

- Айде да те заведеме вътре у къщата, че тука много задух. Айде, стига се въргаля у мръсотиите. – каза той и се наведе да помогне на стареца да стане.

- Не, не, нещем. Добре съм си тука. Бегай си ти по живо по здраво. Ше извиняваш пак, че те обезпокоих. На пенсията ше ти купим една ракия за разкарването.

Бай Кънчо сложи пак капата на главата си, сбогува се и си тръгна. На път към къщи не престана да си мисли дали не е трябвало нещо друго да направи. Неудобно му беше да натрапва помощта си. Все пак реши привечер да намине да види как е стареца. После му мина през ум, че може да събере пари от цялата махала и да му купят друга козичка. Всеки щеше да даде за Митко Цветното. А слънцето пареше ли, пареше кожата.

Прибра се вкъщи с наведена глава и свъсени вежди. Стовари чантата на средата на стаята и се обтегна пак на кушетката. Кънчовица все още обикаляше около печката. Беше сърдита и не продума.

- Ей, жена, ще знаеш, няма по-голема мъка човешка от това да си сам на тоя свет. Да няма кой вода да ти донесе.

- Затова требва да ме уважаваш и да ме слушаш – щото ще избягам при някой друг и ще си умреш като кукувица сам! – тя не проявяваше внимание към размислите на съпруга си, освен ако не можеше да му натякне нещо, заради тях. Иначе и бяха скучни.

- Ама, луда си, ма! Мигар не знам, че такава проклета нема кой да те вземе. Аз само съм се прецакал с чума като тебе. – изпари се веднага желанието за разговор на Кънчо.

Но той все пак стана да вземе ролетката, за да запише размерите на прозореца. Стори го, естествено, на фона на сливащите се в птичи звук изречения на жена си.

Когато към осем вечерта слънцето най-сетне отиде да спи на запад и остави напеклата се земя да издиша натрупаната горещина, бай Кънчо пак сложи шапката си и отиде да навести стареца.

- Чичо Митко. У къщата ли си? – провикна се той, вече влязъл в двора. Отговор не се чу. – Брей, че и глух стареца – измъмри.

Отиде отзад в обора, за да види дали не е при козата. Като приближи, пак го връхлетя миризмата на тор и сено. Беше дори по-силна отколкото следобед.

Влезе вътре и видя стареца, така, както го беше оставил. Седнал с главата на животното на скута си. Козичката ближеше ръката му. Кънчо се приближи и поопипа врата на Митко. Не му трябваше да е истински лекар, за да разбере – беше мъртъв. “Може да е за добро – поне се е отървал” – помисли си Кънчо и отиде за помощ.