ПЕПЕЛЯШКА  В  ТЪРСЕНЕ  НА  ЛАЗУРНИЯ 

ПРИНЦ

(ПРИКАЗКА

ЗА  САМОТНИ  МОМИЧЕНЦА  НА  СРЕДНА  ВЪЗРАСТ

ИЛИ: ВЕСЕЛО ЗА ТЪЖНИТЕ НЕЩА В МОЯ ЖИВОТ)

Това е обещаната приказка от мен за децата във вас, която започнах да пиша заедно с детето в мен преди «Големия лов», когато още играех ролята на Шехеразада.

ГЛАВА  ВТОРА

Първият  бал на Пепеляшка

(Героите са измислени и нямат прототипи в действителността! Евентуална прилика с лица и събития е случайна.)

          Мащехата вече е в леглото. Устатият се е настанил в коженото кресло с книга под мишница и ме чака, за да продължа приказката. Той първи иска да я чуе. Идва само, когато разказвам приказки. През другото време почива в мир наблизо, в своя 600-годишен гроб, затиснат от тежка мраморна плоча, в една 700-годишна църква във Високия град. Когато дойде време за моята приказка, избутва плочата и идва тук. Сяда в креслото, а аз започвам да разказвам. Той понякога ме поправя, защото казват, че самият той е син на една царска дъщеря и познава истински принцове и принцеси. За Пепеляшки - да не говорим. Самият той е написал една много истинска и много весела приказка в оная книга,  която притиска до гърдите си. С нея направил на пух и прах веселите нрави в ония стари времена, когато е живял. Повдигнал завесата, повдигнал фустите на благочестивите матрони, повдигнал расата на още по-благочестивите падрета и както във всички времена, при такива действия се видели голотиите и срамотиите им. А рогатият се кискал отстрани и се радвал на картинката. Само че сега е моят ред да разказвам. Моята приказка ще бъде по-различна - романтична, вълшебна, мила и весела. Поне такава искам да бъде.

          И така Пепеляшка, т.е. аз вече съм на бала. А то не е бал, а истинско море от Пепеляшки и принцове. Някои вече си тръгват, други сега пристигат. И шаренията е много голяма. От млади, съвсем невръстни младежи до такива, които видимо са към края на жизнения си път. И всички са дошли тук да намерят своята Пепеляшка или своя принц. Това не ме учудва, защото знам, че стремежът на човек към любов и щастие изобщо не зависи от възрастта.

          Аз вече съм поумняла и доста поочукана след първия избор и много държа принцът, дето ще ме избере този път, за разлика от приказката и от първия път, да не ме избира по хубавичкото личице, а да види съкровището, дето е в мен. Но как да стане? Ами така - няма да показвам лицето си! Ще си сложа една безлична маска. Ще оставя само душата и сърцето ми да говорят за мен чрез думите. Речено-сторено. И така, без лице, се нареждам до другите кандидат-принцеси в очакване на покана за танц. Някои са доста поовехтели от ходене по балове. Роклите им поотеснели, ще се пукнат по шевовете. Други, дето си имат живи Кръстници са с нови рокли - модерни и красиви, лъскави, даже им напълнили и деколтетата със силикон. Всички  са  наредени като за изложба и чакат някой принц да ги хареса и да ги покани на танц. Аз - също. Няма друг начин, като съм дошла на този бал, ще чакам. Виждам, че някои Пепеляшки сами канят принцовете, но това е под моето достойнство. Пепеляшка, пък с достойнство, ще си помислиш, знам. Ами, мисли си каквото искаш, то достойнството е вътре  и човек или го има, или го няма и не зависи от работата, която върши, щом не краде, не лъже, не живее за ничия сметка. Ще чакам - пък, ако умра непоканена, значи така е трябвало да бъде! Тези стъклени пантофки не са изобщо удобни, но нали такава е приказката, ще търпя "за хубост", макар че като гледам другите -  зарязали са стъклената традиция на пантофките.

          Принцовете оглеждат Пепеляшките, аз пък оглеждам тях. Така, без лице, те почти не ме забелязват. Между тях също има такива, които не са показали лицата си. И те може би са решили да разчитат само на думите, за да спечелят вниманието на Пепеляшките. А много от тях, с лица и без лица, са с маскарадни костюми, които са доста красноречиви.

          Интересно ми е. Оглеждам ги любопитно. Ето един Хамлет. Ходи като замаян с едно черепче и още го пита ще го бъде ли или няма да го бъде. Но щом вече е дошъл тук да се оглежда за нова Офелия, значи няма страшно - ще го бъде. Просто всичките му лутания и въпроси се дължат на младежка незрялост.

          Ето го и Дон Кихот. Бедният идалго едва влачи тежките доспехи, но се надява тук да срещне някоя Дулцинея, която обича да пържи картофки. Защото много е закъсал горкият. Всички го изоставили и няма кой да му сготви една свястна манджа. И как да не го изоставят като станал опасен и за себе си, и за околните. Като изпотрепал всички вятърни мелници, започнал да посяга  на електрическите, че и на електронните, че и на политическите. Хич не му пука на смелия идалго, че могат да го смелят на брашно и да го разпръснат по света. Единствената му битка сега е за нова Дулцинея, защото няма кой да му сготви една свястна манджа и както я кара само на чипс, ще си развали съвсем и без това крехкото здраве. Знам, че той е всъщност най-истинският принц от всички, но този тук е много млад за мене. Размечтавам се - как, след като го смелят, от всяка прашинка донкихотово брашно ще се излюпи един нов Дон Кихот и тогава може би този свят ще стане по-добър.

          Както си мечтая унесено, пред мен застава принц. Като мен, с безлична маска.

          - Здравей, Пепеляшке. Ще танцуваш ли с мен?      

          Как не?! Нали затова съм дошла тук. Правя реверанс като истинска принцеса и започвам първия танц.

          - Откъде идваш, Пепеляшке?

          - От едно далечно царство. А ти с какво се занимаваш през свободното си времер принце? - питам, за да завържем някакъв разговор.

          - Проектирам крепости и дворци, но много искам да се науча да чета зад думичките, за да опознавам по-добре хората.

          Боже, какъв късмет! Още от първия път да попадна на когото трябва. Сега ще ме разчете от край до край и ще види съкровището, дето е в мен. И започвам с думичките. Казвам "Бокачо".

         - О, аз съм много образован. Знам кой е Ботичели.

Оставам озадачена, но продължавам с думичките. Заливам го с думи.

        - Чакай, чакай, много думи, а аз не обичам да си губя времето, нито

да чета, нито да слушам.

          Добре, че и танцът свърши. Така е, не разбрах желанието на този принц. Нито може да чете правилно, нито обича да чете и да слуша, а иска да чете зад думите. Странен принц.

          Тук обаче странните са много. Забелязвам оживление сред женската половина и виждам, че ченетата на много от Пепеляшките увисват до коленете и те не могат да ги затворят. На бала е пристигнал Дон Жуан. Мъжествен, горд, галантен, с изискани маниери и грациозна походка, красиво лице с мустачки - мечтата на всяка жена. Горките Пепеляшки са така запленени, че не забелязват дето красивите, дълги, черни къдрици и мустаците са боядисани. Даже не им минава и през ума, че мечтите им за страстни, огнени, безкрайни  любовни нощи, дето вече се въртят в главите им, могат да останат излъгани. А той, доволен от впечатлението, което е произвел, както винаги, върху женската част, се оглежда върху коя да спре вниманието си. Като гледам, заобикаля по-младичките, може би защото там трябва повече усилие, повече работа, а пък човекът е уморен, силите му са към края си, а може би, защото знае, че младостта и мъдростта не вървят ръка за ръка. И знае, че на съпругата на Дон Жуан ще й трябва доста мъдрост, а той е решил вече да се задомява, дошъл е тук да си търси съпруга, не любоивница. За любовници ще мисли после, ще прескача от време на време до някой бал за по някоя авантюрка. Нали знаем, че вълкът си мени козината, но не и нравът, а той е бил и ще си остане винаги сексуален хищник. Опитвам се да си представя какво ли ще прави тогава, когато природният закон го лиши от мъжка сила, но веднага си отговарям, че днес техниката е толкова напред, че мишките вече могат да изпълнят най-невероятни функции, включително и на любовни инструменти. Как точно става не зная, но съм чувала да се говори за такива любовни подвизи, за които всеки Дон Жуан може само да мечтае.

          Докато гледам това олицетворение на мъжката суета и самоувереност, пред мен отново застава принц. Кани ме на танц. Добре. Да видим той пък с какво ще ме изненада. Правя реверанс и започваме. Следва същият въпрос:

          - От къде идваш, принцесо?

         - От едно далечно царство.

         - Така ли, това е интересно.

         - А твоето хоби какво е, принце?

          Естествено, питам за хобито, защото знам, че основното занимание на принцовете открай време е да безделничат и да ходят по балове.

         - Обичам хората, затова се изучих за лекар, за да им помагам,

когато страдат.

         - О, колко благородно! Поздравления.

         - А ти с какво се занимаваш през свободното си време? - пита и той

на свой ред.

         - Аз нямам свободно време - работя. Пепеляшка съм.

          Принцът-човеколюбец млъква. Чувствам, че едва дочаква танца да свърши. Аз също. Така и не разбрах от кои точно беше - дали от ония, първенютата, дето търсят не обикновена Пепеляшка, а някоя принцеса да ги издигне до висотата си, или от ония, дето си мислят, че щом една Пепеляшка пере чорапите и аристократично жълтите им боксерки е занимание изискано, а когато готви за аристократичните им стомаси -  направо благородно, пък когато го прави за някой друг, тогава е работа унизителна и презряна. Но от които и да беше - отблъскването ни беше взаимно.

          Продължавам да оглеждам принцовете. Близо до мен чувам, че един се представя на друга Пепеляшка, с хубаво лице. "Аз съм философ. Вярвам, че истинското щастие е в любовта. Знам, че отвъд тази реалност съществува друг, духовен свят, в който действат духовни закони, надявам се тук да срещна красива и умна Пепеляшка от столицата на царството, за да се обичаме и да бъдем щастливи." Мисля, че не е необходимо да си философ, за да знаеш тези неща, но все пак внимателно го оглеждам. Красив, с вид на плейбой, а тези две понятия - философ и плейбой - някак не вървят заедно в съзнанието ми. Е, и хората, и огледалото казват, че съм хубава, аз, естествено, като всеки, мисля, че съм умна, но не съм от столицата на никое царство. И аз вярвам, и се надявам на същото. Но защо трябва да е от столицата? Нещо не се връзва с цялата философия за любовта и щастието. "Значи е дървен" - решавам категорично, а аз не ги обичам хич тези, дървените. И каквато съм пряма - такава ми е зодията - тупвам го по рамото грубичко и му заявявам направо:

          - Ти си дървен философ.

          Обръща се усмихнат и красив като филмова звезда, оглежда ме внимателно отвсякъде и любезно казва:

          - Мила Пепеляшке, защо си толкова груба? Разбрах, че живееш в едно от най-духовните царства на земята, нима нищо не си разбрала и научила? - пита и продължава да ме гледа усмихнат.

          От този нежен шамар чувствам, че пламват всичките ми бузи, че и петите ми. Добре, че всичко е покрито и не се вижда. Сконфузена се обръщам и тъжна се отдалечавам с чувство на вина. Може би е истински, а аз го обидих прибързано.

          За да се отвлека от собствените си мисли след конфузния ми сблъсък с философа-плейбой, продължавам да оглеждам принцовете. Ето го Отело. Маскирал се като Ромео, защото знае, че и най-смелата Пепеляшка няма да се доближи до черничкия опасен ревнивец. Само така може да излъже някоя Пепеляшка и после... Е, после всички знаят какво се случва с Дездемона. Замислям се защо всяка жена е готова да бъде Жулиета, но никоя - Дездемона. Като че ли Отело не е бил Ромео, или Ромео не би се превърнал в Отело при едно евентуално семейно съжителство с любимата Жулиета. Като че ли и двете в крайна сметка не са мъртви. Изглежда, че ние, жените, сме доста глупав народ, щом не разбираме, че и в двата случая умрелият си е умрял. За нас изглежда е много важна причината за смъртта!

          Продължават да влизат принцове и Пепеляшки един след друг - върволица. Някои щастливци вече танцуват. Повече от танцуващите Пепеляшки са с красиви лица. Онези, които като мен не са показали лицата си, не ги канят много. Внезапно настава някаква суматоха около вратата. Там един дебел принц се е запречил и ни напред, ни назад. Дърпат го отпред, бутат го отзад - без резултат. По-добре да си стои там, защото ако започне да се топи и се размаже по пода, щастливите танцуващи ще се натъркалят като нищо. Не харесвам дебели принцове, по-точно - презирам хората, които живеят, за да ядат. Обаче ми става жал за ония, дето се натискат зад него да влязат. В суматохата никой не се сеща да отвори другия вход. Отивам да го отворя, а после излизам в градината да подишам чист въздух, защото вътре са едни парфюми, едни миризми, едни флуиди...

          Пролет е. Май. Нощта е прекрасна. Вдишвам дълбоко и шумно.

         - Мирише на зелено... - чувам много тих гласец отнякъде.

Тези думи, които няма да забравя, докато дишам, се забиват в сърцето ми. Спомням си една такава майска нощ преди много, много години, когато едно младо, красиво и нежно момче ме изпращаше за първи път. Тогава ги чух и ще ги помня винаги, защото с тях в младото ми сърце влезе любовта.

          Оглеждам се - никой. Обръщам се - никой.

         - Наведи се, Пепеляшке. - чувам пак същия тих глас.

Навеждам се и под цъфналия розов храст го виждам - Малкия принц. Моят истински Малък принц,  не оня на Екзюпери. От времето, когато бях много млада Пепеляшка и по улиците хората се обръщаха след нас, за да ни се порадват - толкова млади и красиви бяхме.

          Вземам го върху дланта си - мъничък, прозрачен, зеленоок и все така прекрасен. Времето, кой знае защо, не е погубило красотата му.

          - Какво правиш тук? Това е приказка... - питам.

          - Човешкият живот е приказка, мила Пепеляшке. Такава, каквато си

я направиш сам. Но аз го разбрах много късно.

          - Какво се случи с теб, принце?    

          - Ти беше много красива и аз те обичах, но знаеш, че нямах баща и бях беден. Мислех, че трябва да намеря богата принцеса. Намерих я. Ожених се за нея. После тя срещна друг принц. Станах излишният трети. Не можах да понеса това - знаеш, истинските принцове сме горди. Избягах във Вечността. Затова съм прозрачен и само ти можеш да ме видиш и чуеш, защото душите ни бяха близки. А какво се случи с теб, мила моя малка Пепеляшке?

          Мълча. Въпросът не е труден, но не искам да разказвам моята приказка, защото и тя не е никак весела и интересна.

       - След тебе на един бал тук срещнах Първия принц. Беше кристално чист като стъкло и благороден. Поиска ръката ми, оженихме се. Но стъклото е крехко, а ти сам по-добре знаеш, че в живота има ветрове, бури и удари. Не издържа, счупи се - предаде себе си, предаде мен, предаде и децата ни. И той избра бягството.

          - Не го съди.

          - Аз вече му простих. Сигурно и Бог му е простил. Децата ни - не знам.

          - Върни се на бала, Пепеляшке. Знам, че си добра, но това не е достатъчно. По-важно е да си силна, смела и мъдра. Бъди готова за много изненади, които ще срещнеш тук. Опитай да направиш остатъка от своята приказка красив. Пожелавам ти го.

          Той се повдигна но пръсти и дъхът му докосна бузата ми.

          - И знай, че магията ти може да бъде развалена.

          - Как? - питам, но той се стопява в нощта.

          Връщам се на бала. В този миг чувам камбана да бие полунощ. Грабвам раницата, нахлузвам джинсите, якето. Другите флиртуват, не я чуват. Но тя млъква и настъпва ужас: останалите без дрехи повехнали Пепеляшки се опитват да прикрият голотата си, по земята плъзват пепелянки. Прескачам ги внимателно и гледам да се добера до вратата. Тя все още е запречена от Дебелия принц. Провирам се между краката му и успявам да изляза най-после навън. Плюя си на петите към замъка. След мен не тича никакъв принц, само плъховете. Но докато тичам, срещам много таксита, каляски и пеши. Чудя се накъде са тръгнали тези принцове и Пепеляшки, когато вече мина полунощ? Сигурно нещо са се объркали.

          Когато се връщам в Самотния замък, Мащехата спи дълбоко в своето позлатено легло. Плъховете се хвърлят в раклата, аз се хвърлям в леглото. Устатият става и си отива през стената с книга под мишница.

ПОУКИТЕ:

Не ходете на бал с вехти дрехи, защото, за да те изпратят по ума, трябва преди това да те забележат.

Не крийте лицето си, ако няма защо да се срамувате от него.

                                                 II - ІІІ 2006г.

                                                         (следва)