ГЛАВА  ЧЕТВЪРТА

Новата рокля на Пепеляшка

и как и защо пропуска бала в Замъка на Хълма в Долината на Реката

NB!

Героите в тази глава нямат прототипи в действителността, с изключение на Пепеляшка, Мащехата, Ловеца и Пучи.

          На сутринта, тъй като никой не дращи по вратата и не надава истерични гладни писъци, се събуждам късно. Омаломощен от танци, котаракът спи, както винаги, на възглавницата до Мащехата в позлатеното легло, но този път с ботушите. Плъхове, язовци, птици всички са по съответните си места, все едно, че нищо не е било. Залавям се за работа и хващам метлата... А, грешка! Оставям я, защото първо трябва да приготвя закуската. По някое време чувам суматоха откъм спалнята на Мащехата. Изтичвам бързо и успявам да видя как тя се изнася през прозореца, яхнала метлата с котарак, вкопчен в гърба й - истинска Баба Яга с Котарака в чизми на гръб. Явно приказките ни друсат яко. Но какво да правя?  На свой ред яхвам бързо килимчето, успявам да ги настигна, хващам метлата за дръжката и на буксир ги завличам обратно в замъка. Пучи е повърнал от ужас на гърба й и Мащехата фучи, защото съм оставила метлата така, че да се спъне. Наказанието ми - една кошница пълна с объркани, тънки, лъскави, разноцветни, копринени конци, които трябва да оправя и да ги навия на кълбета.

         Когато свършвам другата ежедневна работа, докато Мащехата почива след обед, отивам в стаята си и започвам да си изпълнявам наказанието. Първи на помощ идват плъховете. Постепенно целият отбор  от снощната дискотека се присъединява. Пучи навива кълбетата. Докато кипи този безсмислен труд, аз мисля как и каква рокля да си ушия за следващия бал.  Нямам нито плат, нито машина. Обаче вече знам, че трябва да бъде ярко червена, за да ме забележи най-после този Лазурен принц.

          - За какво мислиш? - пита Пучи.

          - За новата си рокля.

          - Каква рокля?

          - Червена, която ще облека на следващия бал.

          - Имаш нова рокля?

          - Не, но искам да имам и ме остави на мира, защото нищо не мога да измисля и се ядосвам.

          Работата продължава мълчаливо, защото конците са много и няма надежда скоро да ги оправим. По някое време виждам една тънка редичка от жълто-кафеникави паячета да се точи през стаята. От къде ли се взеха, след като всеки ден развалям паяжините им?

          - От тавана, от тавана. - чувам хор от тънки гласчета.

          Хващат края на едно вече оправено червено кълбо и започват да плетат като на състезание. Пред смаяните ми очи сантиметър след сантиметър расте тънка, блестяща, червена паяжина.

         - Е-хей, чакайте, какво правите?!

         - Плетем ти рокля.

         - Каквоооо? Нима мислите, че ще облека това нещо?

         - Ще го облечеш, ще го облечеш. - припява паешкият хор.

         - И защо го правите?

         - Искаме да ти подарим нещо, защото никога не развали нашето

таванско царство.

          До края на деня всички конци са оправени, кълбетата са навити, роклята - изплетена.

          Роклята! Неописуема! Мечта за всяка жена. А към нея има - тънка, мрежеста малка, очарователна, червена шапчица, върху която аз ще нашия блестящи, стъклени, червени мъниста от един гердан на Мащехата. С тази премяна не мога да остана незабелязана. Покланям се доземи на този паешки дизайнер и на паешката редичка, която се изнизва към тавана.

          Е, значи и от небрежността има полза понякога. Докато съм тук, няма да го пипна този таван. И защо да го правя, когато паяжините не пречат на никого? Пък и таван без паяжини не е истински таван, доколкото си спомням от пътешествията ми по таваните от детските години. Те бяха едно от любимите ми места за посещения, когато ходех на гости на баби, лели, вуйни и приятели. Намирах там всякакви изхвърлени от употреба, но запазили за мен своето очарование и красота, стари вещи и предмети и слизах обвита в паяжини, прегърнала новите си придобивки за ужас на майка ми, която трябваше да се примири с тяхното присъствие в къщи, защото, ако ми ги отнемеха, ставах лоша и отказвах да ям. Почиствах ги, редях ги пред себе си и те ми разказваха своя живот. Когато някоя вещ много ми харесваше, я вмъквах тайно в леглото си, набутвах я под възглавницата и очаквах през нощта поредния приказен сън, който се случваше от нейните спомени.

          Само че сега дните минават без никакви чудеса. Само Готвачката и Клюкарят на царството минават всеки ден. Бузата ми зараства бавно, защото драскотините са дълбоки. Крокантините са скрити и Мащехата и Пучи са в шах, защото лакомникът е на здравословна диета, която заедно с тежките ботуши, които влачи неизменно, правят чудеса - леко започва да прилича на нормална котка, а не на космата мобилна възглавница. Но цената на тази метаморфоза е едно безкрайно врънкане и тичане презглава към килера, само щом обърна главата си в тази посока. Но аз оставам непреклонна и мисля единствено как да разбера кога и къде ще бъде следващия бал.

         - Утре вечер в Замъка на Хълма в Долината на Реката. - казва един ден Пучи.

         - Какво ще стане там?

         - Балът.

         Този котарак явно чете мислите ми. Но както той казва, аз съм в приказка и нищо не трябва да ме изненадва.

         - Откъде знаеш?

         - От една улична котка. Те знаят всичко.

         - Благодаря.

         - Само това ли? - пита той.

          Няма начин, отивам към килера с въздишка и напълвам паничката му с крокантини. Въздишам, защото знам какво ще последва, но съм радостна от новината.

          На другия ден незабелязано връщам всички часовници с няколко часа, за да си легне Мащехата по-рано. За по-сигурно, вместо една й сипвам две чаши вино на вечеря и оставям една цяла бутилка на нощното й шкафче - тя обича винце.

          После отивам да се облека. Нямам червено бельо, но и черно ще свърши работа. Новата червена рокля, шапчицата. Така, добре. Сега бижутата. Отварям кофчежето на Мащехата, която вече спи и си избирам огърлица и обеци с едри рубини. Те са фалшиви, но хващат окото, а за мен това е важно. Пък и нали брилянтът дето е в мен е истински, а това е още по-важно, мисля си аз.

          Готова съм. Този път не може да се отиде с такси, а пък каляска нямам. Пътят до Замъка на Хълма в Долината на Реката минава през гората. Но това не може да ме спре, защото миражът с Лазурния принц е пред очите ми и ме тегли към себе си като миража на свежо зелен оазис в безводна пустиня. Тръгвам. Само че не съм сама. Пред мен вървят плъховете-лакеи, след мен крачи котаракът в чизми, а след него - язовеца. Обръщам се и виждам, че на моя прозорец стои Устатия, който ми махва с ръка.

          Нощта е топла и пълнолунна. Стигаме до гората. Тя не е много тъмна, защото не е много гъста, пък и пълната луна добре я осветява. Вървя смело, но все пак си подсвирквам за кураж. По едно време насреща се задава някой. Приближава - вълка. "Абе, тоя не спи ли?" - питам се.    

          - Добър вечер, Червена шапчице. Накъде си тръгнала? Искаш ли да

си поиграем малко на криеница в гората?

            - Не съм никаква Червена шапчица и отивам на бал. И нямам време за криеница, а пък още повече - с теб.

             - Я не ме будалкай! Да не съм сляп. Ти цялата светиш като червен светофар и не отиваш на бал, а при баба си. Но с тази рокля си така секси, че ми се иска да изям теб, а не баба ти.

            - Казах ти, че не съм Червената шапчица. Аз съм Пепеляшка и отивам на бал. Освен това баба ми се пресели много отдавна в отвъдното.

            - Ами сега какво да правя? Кого ще изям? - пита оклюмал вълка и аха да заплаче.

Труден въпрос. Мисля напрегнато. Май намерих решение.

           - Върви в Самотния замък, там е Мащехата. Ако искаш, изяж нея.

         Не съм жестока, защото знам, че така или иначе Ловеца ще я спаси. Вълкът се ободрява и забелязвам, че мераците му са още живи, защото посяга да ме плесне отзад. Обаче Пучи го изпреварва и острите му зъби и нокти се забиват в палавата вълча лапа.

          - Уууф, че зъл котарак. Да не мислиш, че не мога да те изям. Само че това го няма в приказката. - мърмори той, докато се отдалечава надолу, по посока на Самотния замък.

          Дотук добре. Продължаваме. След време насреща ни пак се задава някой. По-точно - група от момчета. Води ги най-малкото.

          - Добър вечер, момчета, накъде сте тръгнали?

          - Към къщи, но се заблудихме.

          Не питам повече, защото не искам да разказват тъжната си история. Знам, че това са Малечко-палечко и братята му, изоставени в гората от бедните си родители.

          - Добре, момчета не се бойте, ние ще дойдем с вас.

          Тръгваме с тях, защото не мога да изоставя деца сами в гората посред нощ, макар да знам, че в крайна сметка ще се озовем в бърлогата на човекоядеца, а там - каквото стане. Явно този бал ще мине без мен, но дано да не отсъствам завинаги от всички балове. Бог да ми е помощ!

          Лутаме се дълго из гората, но не стигаме до никаква къща, а до огромна пещера. Всички вече треперим, защото полунощ отдавна е минала и над гората се спусна хлад. "Май се разминахме с човекоядеца" -мисля си. Влизаме в пещерата, за да дочакаме деня. В пещерата е по-топло и защитено. Скупчваме се плътно един до друг, затопляме се и заспиваме.

          От сладкия сън ни изтръгва гръмогласен вик:

         - Яааааа, кой ми е на гости! Ха-ха-хааа...

         Ококорвам се. Навън вече е светло. Входът на пещерата е запречен от огромен великан с ръце на кръста. Както сме скупчени, усещам как групата се тресе от страх.

          - Закуската тази нощ сама е дошла при мен. - гърми гласът му, а ръката му се протяга и виждам как едно от момчетата се издига нагоре в огромния му юмрук. Приказката май започна да загрубява много.

       - Чакай, чакай, вземи мен - викам колкото ми глас държи и заставам пред групата.

          След среднощното лутане по горските пътеки, от прозрачната рокля са останали само прозрачни червени парцали, които висят около тялото ми. Великанът са ослушва, навежда се, оглежда групата, оставя момчето и аз полетявам нагоре.

          - Май не си много младичка, ама още ставаш. Доста си апетитна с тези черни жартиери и гащички. Защо да не се позабавляваме малко преди закуска? - ломоти той и ме понася навътре в пещерата. Чувствам как кръвта ми изстива още преди да съм умряла. Последното, което усещам в тези предсмъртни мигове е, че този не се е къпал много отдавна, а последната ми мисъл е за Него, когото така и не успях да срещна в този живот. "Е, нищо, в този не можах, - мисля си - но следващия е съвсем скоро."

          Докато си мисля това, внезапно чувствам, че с великана става нещо. Той започва да подскача, да се върти и да ръмжи, а аз полетявам във въздуха нанякъде. Падам върху дебел пласт горска шума. Единственото, което мога да правя, е да гледам. И аз гледам и не вярвам на очите си - котаракът се е забил с всичките си зъби и нокти в задника на великана и за нищо на света не се откача, плъховете са се набутали в ботушите му и гризат краката му, птици се спускат и кълват очите и лицето му, а момчетата хвърлят камъни отдалеч. Армията от дребосъци хапе, дращи, гризе, кълве, удря, а огромния великан се върти и реве като див звяр, но безпомощно - врагът е дребен и многоброен. Давам си сметка, че по този начин великанът може да бъде забавен, но не и спрян. Тогава виждам, че по пътя към пещерата в ранното утро се носи  конник. Той приближава и аз забелязвам, че коня пришпорва едно момиче с рижи плитчици и само едно дълго чорапче. Пипи! "Големичка е, но нали времето е минало - и тя е пораснала." - мисля си. Конят спира досами великана, Пипи скача, вдига го над главата си и го запраща дълбоко навътре в пещерата. "Бива си го това момиче!" После идва при мен и ми подава летящото килимче, навито на руло. Тогава ченето ми увисва до коленете, защото виждам, че лицето на малкото голямо момиче е украсено с черните юнашки мустаци на тъмен като облак балкански субект. Отблизо забелязвам и косматия крак, който е без чорапче.

          - Кръъъсник... - едвам успявам да прошепна аз.

         - Скачайте на килимчето и се измъквайте бързо! - разпорежда властно той, защото така е свикнал, като подръпва късата си рокличка надолу - явно с къси рокли не е свикнал.

          - Чакай, Кръстник, откъде се взе в тази приказка?

          - Мила, няма време за много обяснения, защото момчетата от НСВОП  са по петите ми. Тази сутрин беше една екстремна ситуация - точно си обувах чорапите и чувам, че момчетата идват и какво, какво да правя, взех една счупена вълшебна пръчица, която ми остана от Кръстницата, след като я гръмнаха тези некадърници. Не стига че бях с един чорап, ами и ми се пи... пи... пък пръчката счупена, магията се забърка и... Ето ме тук като Пи-пи с едно чорапче по поръчение на Устатия, които ми даде и килимчето. Ама вие излитайте по-бързо, а пък аз ще заведа тези момченца в дома им. - посочва той Малечко-Палечко и братята му.

          От пещерата се носят зверските викове на ранения великан, а по пътя към нея се носят няколко джипа на НСВОП. Момчетата и те чуват зверските викове. Скачат от джиповете и се втурват в пещерата в редица, гърмейки напред и навътре. Зверските викове замлъкват завинаги. Този път вместо Кръстника, момчетата гръмнаха по грешка Човекоядеца. От пещерата излиза пушилката от гърмежите, а от пушилката излиза оклюмало стадо бойци от НСВОП. Сега пък объркаха друга приказка, тези наши момчета. "Ама така му се пада на този канибал! Без малко като нищо да ми оглозга скелетчето." - мисля си аз, докато се редим на килимчето и излитаме, след като се насладихме на бойната операция на НСВОП.

          Докато летим към Самотния замък в ранното утро, се сещам, че там може би вълкът вече е изял Мащехата. През отворения прозорец влитаме в моята стая и плъхове, язовци и птици се връщат бързо по местата си, а аз тичам към спалнята, изстинала от страх какво ще видя. Но онова, което виждам, не съм го сънувала и в най-фантастичните си сънища. В широкото позлатено легло кротко спят един до друг любовно прегърнати Мащехата и вълкът. Виждам празната бутилка и разбирам всичко - за всяко мъжко същество разликата между Мащехата и Шарън Стоун е точно няколко чаши. С изключение на Лазурния принц, разбира се, но той затова е принц и затова е толкова трудно откриваем. През това време гледам как вълкът се усмихва щастливо насън, гали Мащехата и шепне страстно "Оооо, Мариела...". Сещам се, че това е името на красивата Гл.готвачка на царството, която явно и вълците познават. Мащехата юнашки хърка до него и очевидно не усеща вълчите  ласки, защото не отговаря на любовните му призиви. Значи с Мащехата всичко е наред, а сега трябва много бързо да се преоблека, защото знам, че всеки момент ще дойде Ловеца. Но едва успявам да сваля от себе си червените парцаливи остатъци от красивата рокля и чувам, че с гръмогласни викове, Ловеца нахлува направо в спалнята на Мащехата. Спускам се ужасена натам по жартиери, защото той ще разпори невинния вълк като нищо, тъй като освен, че е ловец, той е и синът на Мащехата. Имам право - когато връхлитам, Ловецът точно замахва с огромен нож към вълка, готов да го разпори.

           - Стооооой! - крещя с пълен глас и увисвам в последния миг на ръката му по черно секси бельо.

          Вися и гледам как пред очите ми козината на вълка побелява от ужас. Мащехата поглежда с едно око изпод завивката, където се е скрила, още щом е чула страховитите викове. Нейната липса е заблудила ловеца и той насмалко да извърши едно гнусно дело, противно на неговите убеждения на природозащитник. Защото, освен че е ловец, той е и природозащитник. С една дума, както често става в живота - малко, неразбираемо противоречие в една човешка душа т.е. уж така, ама не съвсем.

          Сега обаче, Ловецът-син се спуска да целува с бурна радост невредимата мама-бамбина. Тя се дърпа, защото синът е един от изтритите файлове в компютъра и този мъж, дето й налита в момента е съвършено чужд и непознат нападател-сексманияк. Срещу "това животно" тя започва да бълва жаби, змии и гущери, съвсем забравила, че само допреди минути спеше блажено до друго животно. Змиите, жабите и гущерите запълзяват по 24-те карата и циментирания от ужас, вече бял вълк. Отблъснат и обиден от грешката на мама, Ловецът заплаква неутешимо и неутешаван. В този драматичен момент оставям всеки да се оправя със своите чувства, защото опасността вече е минала и се измъквам заднишком, за да си сложа най-после някакви прилични дрехи.        

          Устатият се е прибрал в своя вечен дом, защото ранното утро отдавна е минало, станало е късна сутрин и аз отивам да приготвя закуската на Мащехата. Знам, че след като избълва целият заряд от жаби, змии и гущери, тя ще се сети за нея, тъй като Пучи, закуските, обедите и вечерите май са единствените останали файлове в компютъра й. През прозореца виждам, че Ловецът извежда от замъка вълка, вързан с кучешка каишка. Но аз съм спокойна за него, защото противоречието в душата на Ловеца няма да му позволи да му навреди, тъй като не е дошъл ловният сезон на вълците и те са под закрилата на закона. Освен това, по тези географски ширини, белите вълци са рядко срещано явление, така че, може би голямо бъдеще го чака този побелял от страх вълк.

ПОУКИТЕ:

Не разрушавайте домовете на другите, защото те при нужда могат да станат ваши приятели.

Не ходете с червена шапка нощем  в гората, защото може да срещнете не само вълка.

май-юни 2006г.