Там, в задния двор на сърцето й, имаше много вехтории. Начупени, натрупани, прогнили парчета. Отдавна изхвърлени, напълно ненужни, части от някакво минало. Някога лъскави, бляскави, важни за нея или друг, днес събиращи прахоляк, съжаление и ненавист. И малко гняв, за това, че изпълзяват от сенките и показват безсрамно уродливите си тела на светлото, неканени и нежелани, вместо да се покрият със срам и забрава. Напомнят за себе си със стон или писък. Безмълвно. Спомени от някакъв друг живот,  изоставен, презрян. Гробищен парк за илюзии и чувства, за мечти и надежди и толкова много заблуди…Отдавна мракът трябваше да ги обсеби, отдавна нищото трябваше да ги превърне в себе си, бурени да ги покрият и  да не напомнят за тях…

          Отдавна...

          Разумът не  обичаше  да идва тук, в задния двор. Грижливо прибираше  около себе си дрешката си, за да не я докосне някоя костелива ръка или парче от измамена  надежда. Но Душата бе настояла да дойдат и той я поведе с неохота…

         Тя не помнеше откога не бяха я пускали тук, но някак се заслуша и, преди да се усети, двамата седяха и гледаха към дъното, към най-страховитата част.

          Откъм тъмнината, над мрачната  пътека на съзнанието,  прелетя безплътен гарван. Зловещата самотна птица държеше в клюна си кърваво парче плът. Капките следваха полета и и водеха навътре, в мрака.

          „Там има нещо живо!” - пророни Душата  и политна напред.

          „Не!” - изпищя Разумът след нея и побърза да я спре. Обърна се рязко  към ъгъла и изля целия си гняв към безмълвното нищо. „Кой ти дава право да живееш тук!?!”  

От там не се чу и звук. За някакъв кратък миг всички сетива застинаха, за да уловят нещо… Като че целият свят притихна…

           „Кой си ти? Какво си ти?” - учестеното дишане накъса фразата и тя някак увисна във въздуха.

           Тишина… Няколко мига – тишина… А после се чу слабо стържене, като от нокти по ламарина… Нещо се раздвижи едва, едва и бледа сянка изпълзя напред… Разумът дръпна Душата назад и с погнуса се вгледа в нещото. Измършавяло, полуразпаднало се тяло, наметнато с някакъв парцал, проскубано и мръсно, се мъчеше да изпълзи напред… Силите му стигнаха само за толкова. И притихна…

          ”Умря ли?” - попита разумът себе си и изпусна Душата от поглед. Тя се наведе, хвана нещото и го обърна. Почти нищо не беше останало. Като мръсна детска кукла без части от себе си, сбръчкано нещо, умиращо малко нещо… Душата хвана личицето му в шепи и се взря съвсем отблизо. То като че ли я усети и бавно отвори очи. В помътняващите зеници проблясна пламъче. „Познавам те…” -  изхлипа Душата и обгърна малкото нещо, „Ти си мечта, беше толкова красива и пълна с живот, какво се е случило с теб? "…

           Не можеше да й отговори, но си спомни за себе си. Наистина беше красива. Мечта за жена, раждаща любов, даряваща щастие, обичана и искана, тичаща боса по плажа с развети коси и заспиваща преизпълнена с радост… Беше отдавна…

           Пламъчето загасна, преди да си спомни всичко.

           „Не умирай! - извика Душата - „Недей! Аз те помня, ще те изведа на светло, ще ти помогна  да живееш…!”

           Душата притискаше мъртвата малка мечта и сълзите й измиха натрупаната по нея мръсотия. Изтри личицето й и видя перлената  красота отдолу…

„Какво направихме?” - плачеше Душата…

           „Живяхме, не разбираш ли,  имахме, взимахме, давахме, ограбваха ни… Просто живяхме, а това си има цена. - прошепна Разумът - Ела, да си ходим”

           Душата изпитваше толкова силна болка, че не каза нищо. Притисна се до него и се остави да я води…

          „Ще мине,  спокойно, ще забравим, времето ще притъпи всичко…”

          Разумът бе сърдит на себе си. Беше я бранил дълго, беше я пазил, бе плащал сметките тайно от нея. Не трябваше да й позволява да види как умира мечта. Не трябваше…

          Сега трябваше да я сложи да спи, а утре…

***

           Утре щеше да й подари нова мечта…