Тошо Михайлов лежеше на земята и се опитваше да каже нещо. Но не се получаваше. От устата му излизаше само мучене. Пред очите му се редуваха черни и бели кръгове, ту се приближаваха, ту бягаха надалече. Дясната му буза, която приличаше на свинска го болеше, все едно му бяха залепили нагорещена ютия. Опитите му да се изправи свършиха само с изпъване на шията, а късите криви крачета просто не слушаха. Малката руса скубла, с наболи мустачки като на гимназист от осемдесетте години  се явяваше негова жена, обикаляше в кръг и сопранираше - Мечо, много ли боли? 

Мечо, стани! После завряка - Убиец! Неблагодарник, тъпанар!... и пак - Убиец!  В ъгъла на стаята стоеше спокоен и опипваше кокалчетата на лявата си ръка Васето. Той беше човекът събрал всички качества изстреляни от Тошовата буля с фалцета си, доближаващ най-добрите изпълнения от радио “Класик”.                                               

А съботата започна обещаващо - ранна пролет, зелени, разцъфтели дървета, птиците по тях. Много хора  използваха  хубавото време за разходка след меката, но дълга морска зима. Морето синееше кротко, тук там пърпореха лодки с нетърпеливи рибари. Дечица тичаха и шляпаха по затопления пясък. Хвърчат топки, джафкат кучета, баби и дядовци си говорят високо, надвиквайки се с малките си внуци.

Васко Колев започна работа в пет сутринта,както прави всеки, каращ автобус от градския транспорт. Утрото беше хладно.  Първите курсове минаха бързо, без много пътуващи.То и затуй в морското градче имаше само две линии и двете на Тошо Михайлов. Маршрута разнообразен, колкото може за кратките разстояния, в които беше скупчено градчето. Не му оставаше време за скука - караш около морето, после в блъсканицата на шарените улици с магазинчета, отиваш до манастира и там почивка  десет минути. Понякога в тези десет минути се разприказваха с монах Сергий - бяха на една възраст и си допаднаха. Васко се интересуваше как човек с образование и интелект може да зареже всичко и да се отдаде на Бог, да работи без умора, да обръща внимание на поклонниците, да проповядва доброто и едновременно с това да работи с компютър и да помага на хора, имащи нужда от съвет по скайп. Според него, монахът не винаги е бил смирен и кротък - под брадата на горната устна имаше белег, който не се получава при бръснене. Разговорите им бяха бързи, колкото една почивка, но и двамата имаха нужда от тях, особено Васето. Намираше пътя към смирението и доброто.

В атобуса може винаги да си кажеш нещо с познат или непознат - за времето, за сезона или за миналото му на спортист. А то си е минало богато,а бъдещето, което му предричаха нямаше нищо общо с това да бъде карач на автобус.

Колев започна да боксира на четиринадесет - безнадеждно късно за успехи. Не беше и от най-талантливите, всичко постигаше с труд. Трепе се по ринга - краката му бързи, сякаш тропка хоро, после на чувала,зарежда  двата чука в ръкавиците и не спира,докато не си изкара всичката пот. Следват  лапи с тренера - бате Симо. Малко почивка и на крайбрежната алея да потича. През зимата и пролетта тя бе пуста и тогава се чувстваше най-добре – сам срещу вятъра, под пръските на вълните, лаком за аромата на сол и водорасли. Надбягваше се с морската вода, която се разбива в камъните наредени по брега. Бате Симо го хвалеше пред другите и им го даваше за пример. На по-талантливите за трудолюбието, на тези като него, че и те имат шанс да постигнат нещо. Васил се кефеше – оценяваха това което прави и се амбицираше да мачка противниците си.

Всичко това се промени, когато срещна отново Лора. Познаваха се от години, но сякаш се избягваха.Тя ,отличничката  би ли се занимавала с дивия, празноглав  бияч, а той как ще флиртува с нежната и възпитана мадама. А Лорчето вече си е хубавица с черна коса, спускаща се на раменете и  нежно лице с усмивка, но не с онази, вечната, глуповата усмивка. Няма нищо излишно по нея, но си е красива, И въпреки това,тя си бе скромно и срамежливо момиче.  

Видяха се в едно ресторантче, от малкото, които работеха през зимата. Това, че бяха в различни компании не им попречи да се поздравят сърдечно. Масите са наблизо, но те са с гръб един към друг. Васко я усеща ,иска да се обърне, да срещне погледа и да направи комплимент. За Лора хората на масата изчезнаха, а в главата и само той, дали ще я заговори отново, дали ще я покани на кафе, дали ще я изпрати. Усещаха, че може да нямат друг шанс - тя, студентката си идва по празниците, а той – лагери, състезания, на път. Когато си тръгнаха го потърси и го намери, търсещ нея. Стана им неловко и смешно.

– Сама ли си?

- Да.

- Искаш ли да си ходим заедно?

- Да!

По пътя се гушна в него, сякаш се бяха прибирали заедно стотици пъти.

И тренировките станаха безинтересни. Медалите загубиха блясъка си. Повече мислеше за бляскавите черни очи на Лора. Когато има свободно време  тичаше до големия град, където учеше момичето. Тренерът забеляза, че нещо не се получава и го заприказва

- Васе къде си? - а той си призна

- При Лора!

- Така няма да стане момче! Имаш още  три години до Олимпиадата, стегни се!

НО, ЛЮБОВ!

Довиждане на бокса, всъщност бокса му каза Чао. Започна да пада от младоци без брада, сложили за пръв път ръкавици преди една година Мъчи се още малко и се предаде – силният и непреклонен Васко се предаде на едно момиче - да, но какво момиче. Бате Симо му каза

– Не съжалявай, аз съм човекът, който трябва да съжалява. Прави така, че цял живот ти сам да взимаш решенията, които са важни за теб и бъдещото ти семейство.

Така остана само Лора! Заживяха заедно! Дните им минаваха неусетно - имаха нужда един от друг. Г-жа Колева започна работа в детската градина - за това учеше. Васко се мота от работа на работа и накрая стана работник при Тошо, караше рейс на смени и имаше много свободно време да помага на Лора .А тя имаше нужда от помощ - роди им се син...

Направи няколко курса, с удоволствие зяпаше хората по улиците. В този час нямаше движение и имаше време да се любува на пролетното настроение на разхождащите се хора. От манастира се качиха възрастни мъж и жена, семейство, които се държаха един за друг. Поздрави ги, помогна им да се настанят и потегли. Автобусът пухтейки пое  своя маршрут. Хората се качваха и слизаха, бъбреха и си пожелаваха  хубави неща.

- Дядото припадна - извика кондукторката - спри, ела да помогнеш!

Спря на удобно място и се затича към средата на рейса. Дядото  се беше свлякъл между две седалки и дишаше тежко. Възрастната жена го държеше за ръката и гледаше безпомощно. Сложиха го на седалката и започнаха да го пръскат с вода. Васко напипа пулса му - сърцето препускаше, тупкаше и повдигаше гърдите на стареца.

- Ще го закараме в болницата, дайте още вода! Моля, който бърза да слезе и да изчака друг автобус!

Останаха и двама войници, които искаха да помогнат. Мудният рейс започна да набира скорост и да подминава колите, които му правеха път, чувайки  клаксона. Единият войник се обади, за да предупреди лекарите, че карат старецът. Кондукторката слагаше мокра кърпа и успокояваше възрастната жена. Тя хлипаше тихичко. Дърветата се движеха бързо и отмятаха листа щом се разминаваха с автобуса. В болницата ги чакаха с носилка. Дежурният  -млад лекар  раздаде команди на сестрите, а на  спасителите нареди да чакат навън. Бабата сякаш се успокои, но от време на време бършеше очите си с опакото на ръцете си. Докато  сваляше дядото, Васко  го гледаше – мъничък и безпомощен, а сграбчил живота си със немощните си ръце. Доктора се показа на вратата

- Всичко е наред, сложихме инжекция, но ще се наложи да полежи  още половин час.

Старицата се усмихна, въздъхна и каза

– Благодаря ви!

- Благодарете на хората, които го докараха тук!

Васко и кондукторката се качиха на автобуса ,помахаха с ръка  и поеха към гаража. Поговориха за случката, посмяха се  и тя слезна на спирката до дома и.

Усмихнат, с пътният лист в ръка влезе при Тошо Михайлов. Жена му, която също бе там се развика

–Ти бе, неблагодарник, къде обикалящ с атобуса, това да не ти е бащиния, кой ще плаща нафтата, знаеш ли какво е JPS и защо сме ти го монтирали?

После се обърна към Прасето зад бюрото

- Докога, бе Мечо, ще ги търпим тези крадци, направи нещо, Мечо! Мечо мързеливо стана, взе една папка и се затътри към Васето. Вдигна папката и я хвърли. Продължи уверено напред, беще 140 кила, замахна  и... нищо повече не си спомняше.

В понеделнишкия брой на местният вестник има две статии: На втора страница: В събота 15. 04. лицето В.К. е нанесло побой на своя работодател Т.М. Дошлите на мястото служители на реда са задържали извършителя за 24 часа.

Страница 8

При извършване на редовен курс на автобус  1, възрастен мъж припада и има нужда от спешна помощ. Васил Колев, който е на работа в момента излиза извън маршрута си и заедно с колежката си – кондукторката Мария и войниците Николов и Атанасов откарват болния до ДКЦ. Там доктор Стайков си свършва работата - спасява живот!

И се оказва, че лошите новини и лошите хора се изпъчват винаги най-отпред, а добрите са захвърлени в ъгъла. И как един човек може хем да е спасител за някого и в същото време поне двама души да го ненавиждат!