Петър прие съболезнованията от своите близки и тръгна към паркинга. Влезе в опела си и напусна района на гробищния парк. Искаше, колкото може по-бързо да напусне това място. Току-що беше погребал съпругата си. Имаше нужда да се махне от Русе и от ежедневието си. И все пак, още не можеше да повярва, че Дани вече я няма и никога няма да се върне. Толкова бързо и нелепо да я загуби, след онази ужасна катастрофа преди три дни. Животът му нямаше да е същия.
Денят беше слънчев и прохладен. Нямаше трафик и улиците бяха пусти. Погледна в страничното огледало. От там го зяпаше побелял мъж с набръчкано чело. Гъсти бели вежди, надвиснали буреносно над лешниковите очи. Голям нос, месеста уста и гъста бяла брада.
Неусетно пред него се изправиха двете колони на Дунав мост. Намали леко скоростта и ги загледа. Бяха очарователни, особено едната, на която пишеше 1954. Годината на завършването на моста. Годината, в която той беше роден. Колко сантиментално и също толкова приятно. Винаги си е мислил, че т ...