- Ако можеш да поканиш на танц човека, който най - много е разбил сърцето ти, ще го направиш ли? И, ако да, кой е той?

Заставам пред себе си и си подавам ръка за този последен танц...

Обърка ли се?

Признавам си, аз също.

(Предполагам, защото започвам отзад-напред)

За момент мислите ми отлитат, както го правят птиците с настъпването на есента.

Есен...

Най - любимият ми сезон от цялата година.

Знаеш ли защо, читателю?

Защото това е сезонът, в който цялата красота на света се изспива на земята.

Защото тогава всичко става още по - красиво.

Всичко е нюанси, като Есента е най - носталгично/наситеният.

Облаците в небето са се скупчили над главата ми така, както мислите се блъскат в мен.

На свой ред виковете им са толкова силни, че попарват всичко в мен така, както сланата попарва ранно поникнало кокиче.

Тук-таме на някое самотно дърво беше останало някое още по - самотно гнездо.

Гнездо, което чакаше своето ново начало с идването на Пролетта.

И точно там, насред нищото, стоеше едно опожарено дърво, бъдещето, на което беше неизвестно.

Гледката беше умопомрачително-потресаваща...

(Просто да заплачеш)

Мислите ми заспаха върху ненаписаните редове, а погледът беше...

- Излез на вечеря с мен!

- Защо?

- За да ми разкажеш за начина, по който се чувстваше, докато прегръщаше дървото

Така и направих - приех поканата за вечеря, която отправих към себе си.

Знаеш ли, читателю, усещането да разговаряш с душата си е много особено.

Ти гледаш душата, но и тя те гледа също.

Изучавате се.

Гледате се с леко недоверие, но и с доза любопитство.

Чудите се и се питате:

- Моята ли е?

- Там ли ми беше мястото?

- Сериозно ли е това, че не ме познава?

- Оттук ли тръгнах?

- Тук ли трябва да се върна?

Въпроси, които се носеха из пространството, търпеливо чакащи своите отговори.

- Неслучвания и несбъдвания, помниш ли?

Оу, читателю, сякаш аз съм ги изобретила.

Оставаше и да не си ги спомням...

(Въздъхнах сама на себе си)

- Е, разкажи ми сега за дървото...

Дървото...

Изгорелите му клони бяха като протегнати ръце, викащи за помощ. Изнемощяли от толкова протягане, но все още намиращи сила, за да останат протегнати.

Ръце, които рискуваха да останат празни във въздуха.

Кората на дървото беше като дреха - стара, износена и толкова много скъсана. Но точно тези негови кръпки го отличаваха от всяка една обикновена дреха.

Резките издаваха, че това е дърво старо колкото света, ако не и по - старо, а корените му бяха толкова изсъхнали, че едва се държеше върху още по - изсъхналата почва.

Почва, нашепваща истории, за които човечеството никога нямаше да разбере (поне не и ако не се вслушаше).

Много плахо се доближих до него, протягайки едната си длан, след което нежно прегърнах дървото и заплаках.

Сълзите се стичаха по лицето ми така безутешно, колкото безутешна беше и съдбата му...

(Усещането беше същото каквото беше и при всеки един прочетен от "Нощта" на Ели Визел ред)

Задуха лек вятър, който беше напълно достатъчен, за да пропука дървото между прегръдките ми, разпръсвайки го на милиарди съставни части из Вселената...

Емоционална експлозия на сетивата, след която веднага се появи резка на душата ми...

Не мога да не кажа, читателю, че да прегръщам дърво е едно от най - любимите ми неща.

Мълчиш, прегръщаш го, оставяш го и то да те прегърне също, и слушаш всичко онова, което има да ти каже.

Защото ние, човеците, сме устроени точно така, че в повечето пъти не слушаме. И не, не говоря да слушаш с уши, нито да говориш с думи, нито пък да прегръщаш с ръце. Говоря за това да слушаш със сърце, да говориш с душа и да прегръщаш, и с двете.

Сега, иди си прегърни дървото, разказвайки му страховете си, пък то ще ти помогне да си намериш душата.

Твоя,

Пътуващата (в търсене на себе си) рошла