Глава 2

Наближаваше часа ни на влизане в атмосферата на Глиез 581с. Бяхме инструктирани точно осем минути преди това събитие да седнем на специални седалки в индивидуални капсули, да затворим люковете и да се опашим с всички възможни колани, а за десерт – да си сложим кислородните маски. Влизането в атмосферата на дадена планета, идвайки от абсолютния вакуум на пространството, си беше едно неприятно изживяване, за което се опитвах да не мисля. В месеците предварителна подготовка ни бяха казали, че ако в онези две минути на врязване не се обърка нещо, значи всичко ще е наред. Това бе най-рискованата част от пътуването ни.

Червените лампи, сигнализиращи осем минути до навлизане в атмосферата на Глиез 581с започнаха да светят, придружени от пищяща аларма. Всички пет души екипаж се разбързахме да стигнем до капсулите си и да изпълним протокола. При евентуално объркване на плановете и разбиване на космическия кораб, тези капсули ни даваха едни добри 20% шанс да оцелеем, което казано на космически език, си е един солиден шанс за живот. Осемте минути  се изнизаха бързо като куража ми и врязването стартира. Корабът започна да се тресе истерично, почти като нервите ми. На голям екран пред себе си виждах различни съобщения от автоматичните системи, които безпилотно щяха да приземят кораба на повърхността на Глиез 581с. Усетих чистия кислород, който протече в маската ми и зачаках завършека на тази нервна сценка. Потните ми длани бяха стиснати на юмрук, докато се чудех дали да не си затворя очите, ей така, за всеки случай. Нямах търпение да кацнем, да сляза, да сваля всички джаджи от себе си, да си взема един горещ извънземен душ и да завърша деня с чаша чай от лайка. През главата ми минаваха какви ли не мисли и въпроси, все пак пътувах до друга планета за пръв път през живота си.

Главната и централна звезда в системата Глиез, около която се въртят всичките ѝ планети, е червено джудже и се казва Глиез 581, откъдето идва и името на нашата дестинация. Тази звезда е много различна от нашето Слънце. Като за начало е в пъти по-малка като размер и излъчва много по-малки количества светлина и топлина. Планетите от тази система се намират много по-близо до звездата си, отколкото са планетите до Слънцето в родната ни и позната слънчева система. Разстоянието от звездата Глиез 581 до планетата-дестинация – Глиез 581с е едва 7% от разстоянието Слънце-Земя, което ще рече, че след като кацнем, ще виждаме „Слънцето“ на хоризонта много по-голямо, отколкото сме свикнали да го гледаме на нашата родна планета. То ще е в наситен червено-оранжев цвят, заради спецификата на червените джуджета. Замечтах се и си го представях безбожно красиво, докато ръцете ми продължаваха да се потят, а гърдите ми да треперят с всяка поета глътка въздух.

Около мен сякаш започнаха да прехвърчат искри. Екранът беше тотално полудял и въртеше цифрите с такава скорост, че очите ми не можеха да смогнат да поемат информацията. За част от секундата дори ми мина през главата да кажа някоя молитва, но нито съм набожна, нито знам текстове на молитви, затова реших да си остана тиха и да се надявам на моите 20% шанс. Отвън се чуваше далечен пукот и резлив звук, като от рязко набити спирачки. Целият кораб започна да се тресе много по-силно за около десет секунди, след което всичко замря рязко, просто ей така, като отрязано с остър нож. Сега чувах само тънката струйка кислород в маската, която пътуваше бързо и тихичко по син маркуч, идващ от главното табло на капсулата. На екрана се изписа надпис „Кацане: успешно. Всички системи са в готовност“.

Опипах инстинктивно различните части от тялото си и установих, че всичко е минало добре и бяхме успешно кацнали без повреди по организма ми. Махнах коланите и отдръпнах кислородната маска от лицето си. Отворих люка на малката ми капсула, който с лек разхерметизиращ звук се отвори и трясна в стената звучно. Забелязах, че и другите ми спътници правят същото. Зеф тъкмо слизаше по ситните стълбички пред неговата капсула. Огромна усмивка грееше над едрите му бели зъби и караше цялото му лице да свети. Той беше програмиста-техник в нашата малка мисия. Работата му включваше да се грижи за главния компютър, да поддържа останалите електронни системи, като терморегулиращата, животоподдържащата, резервната и т.н. Зеф беше слаб и висок мъж, със светло кестенява много къдрава коса, но винаги много късо подстригана, с широки рамене и пъстри очи. Носеше правоъгълни тънки очила и почти винаги имаше стърчащи кабели или някакви джаджи от хилядите джобове. С него се сприятелих най-много по време на нашето 85-дневно пътуване към Глиез 581с. Често прекарвахме следобедите в игра на неговата конзола, която незнайно как, против правилата, той беше успял да си вземе в багажа. Имаше няколко „контрабандни“ игри на машинката, но с него обичахме да играем главно 100-годишната класика „Супер Марио“. Като всеки друг програмист, и Зеф беше влюбен в кофеина и го консумираше по-често от вода. Няколко пъти казваше и се шегуваше, че винаги ще ми бъде благодарен, ако първото нещо, което засадя на новата планета, е кафе.

Подредихме се на опашка и в точно определен ред през 2 метра разстояние, както беше по протокол. Аз бях номер две. Пред мен стоеше програмиста, който цъкаше скоростно различни бутони и съобщения на екрана до главния вход на космическия кораб. След няколко секунди вратата издаде отключващи звуци като от хиляди ключалки и бавно започна да се отваря на огромните си автоматизирани панти. Зеф направи крачка, пое дълбоко въздух, премина през входа и заслиза по високата стълба. След минута дойде и моя ред.

Подадох плахо глава навън и вдишах солидна глътка глиезки въздух, докато очите и сетивата ми регистрираха най-красивия и величествен залез, който бях виждала през живота си. „Слънцето“ изглеждаше огромно на хоризонта и покриваше голяма част от небето. От звездата Глиез 581 струеше мека червено-оранжева светлина, сякаш се лееше нектар от зряла праскова на монотонни златни вълни. Тези лъчи галеха нежно малките аерозоли във въздуха и правеха облачетата отгоре да изглеждат пурпурни и лилави. Това бе най-красивия залез, който може да съществува на която и да е планета във Вселената.

Зеф ме извика от долния край на стълбата, с което успя да ме откъсне от магията на залеза. В този момент усетих тежестта на различния въздух и силната гравитация на планетата. Атмосферата беше способна да поддържа човешки живот, което ще рече, че съдържаше достатъчни количества азот, кислород и въглероден диоксид, и не беше необходимо специално оборудване, костюм или скафандър, за да оцелеем на повърхността. Температурата беше около 20° С, което много ми допадаше и наподобяваше условията в Столицата на Земята.

Слязох по тясната стълбичка и краката ми шумно се приземиха на песъчливата повърхност. Базата беше на около 300 метра от мястото ни на кацане и изглеждаше много впечатляващо. Сградата беше висока, колкото три-четири етажа и цялата беше направена от някаква метална сплав, която огряна от топлата млечно-прасковена светлина, сияеше като рубин. Имаше дълги френски прозорци и огромен стъклен парник отстрани, свързан с нея чрез дълга прозрачна тръба. Наоколо нямаше много растителност, виждаха се главно остри, но ниски оранжеви и кафеви скали и големи количества ситен златист пясък. Всичко беше покрито с тънък слой омара, граничеща с полупрозрачна мъгла и замрежваща леко погледа. Очите ми опитваха да свикнат със светлината от червената част на спектъра, а краката ми се бореха със силната гравитация на всяка направена крачка. Всички ходехме малко по-бавно и тежко, отколкото бяхме свикнали да ходим на Земята, но се движехме уверено и с ентусиазъм. Зеф направо подскачаше от радост и приличаше на малко дете. Няколко пъти беше споменавал, че няма търпение да кацнем и да опознае този така интересен извънземен свят. Аз споделях емоциите му, защото планетата разполагаше с поне стотина растителни вида, които бяха абсолютно непознати на човечеството и на мен. Приключението ни тепърва започваше.

Стигнахме високата поне три метра главна врата на базата, която приличаше на портата на някакъв хангар, но направена от хиляди малки кристалчета. Точно до нея имаше малък черен екран. Зеф натисна по него няколко пъти, за да въведе паролата за влизане, но нищо не се случи. Екранчето нямаше бутони, нито кабели. Просто си стоеше там и не работеше, а вратата стоеше по-заключена и затворена от всякога. Не можехме да влезем в базата.

Следва продължение...