Глава 6
Терънс Гуниърд Уилшър Втори. Дядо ми беше Първи. Математик, всепризнат физик, любител астроном и горд притежател на една от най-големите колекции от комикси на Земята. На Глиез определено нямам конкуренция, защото колегите са толкова скучни, че някои дори не бяха чували кой е капитан Америка, камо ли да са виждали негов комикс. Завърших гимназия на 13 години, а на 17 вече бях започнал доктурантурата си. Отдаваше ми се ученето яко. Дядо ми, който се грижеше за мен, беше максималист и светило в областта на науката. Той държеше да съм изключително начетен и любопитен към света, да чета по една цяла книга на всеки два дни, да гледам само научни предавания и да не си губя времето за „глупости“ като игри и любимите ми комикси. Жалко, че не ме караше така и да наблягам на физкултурата. Определено не изглеждах като капитан Америка, по-скоро като Хълк в дебелия му период, или като Хоумър Симпсън. Фемили Гай. Абе, разбрахте ме. Имам си бая килца за сваляне. Голям фен на шунката и всякакви други деликатесчета съм. Всъщност винаги съм обичал хранителната индустрия и темата за готвенето.
Обожавах да готвя и да чета различни факти за зеленчуците и плодовете. Като дете си мечтаех да стана готвач. Излизах в задния двор на къщата ни, тайничко, и си събирах кестени и разни листенца. После ги слагах по разни кофички и се преструвах, че готвя нещо изтънчено. Като студент пък изкарах няколко гурме курса и един по сладкарство. Бях абсолютен хит сред колегите във факултета, защото правех най-добрите мъфини, които някой някога беше ял. Дядо имаше друго мнение по въпроса ми и бързо ми закла мечтите, заменяйки ги с физика, математика и аналитично мислене. Когато разбра за курса ми по сладкарство, ме заключи в библиотеката за 3 дни – без вода и без храна. Каза ми да се нахраня със знание. Е, поне свалих няколко килца.
Какво друго да кажа за себе си? Дядо ми основа една бутикова частна болница, която в началото имаше само няколко кабинета и 4-5 докторчета. След години работа това негово хоби взе, че започна да привлича внимание, инвеститори и клиенти, и сградата отесня. Построиха нова, с по-модерна техника, много повече кабинети, още повече специалисти, и лаборатория – последен писък на модата, изследваща и най-новите и екзотични бацилчета, които се изпречват на човека. Тази болница беше неговото бебе. Той я обичаше повече от мен, от баба ми, от света, от парите... тази болница за него беше всичко – най-ценното.
Когато, в един прекрасен ден, тази мила болница пламна, ние с дядо бяхме съкрушени. Никога не го бях виждал толкова тъжен и смазан, сякаш някой беше изсмукал целия живот от горкичкото му 80 годишно тяло. Очите му станаха с един постоянен кървясал вид, стойката му се прегърби, духа му се прекърши. В онзи страховит ден болницата беше пълна. В нея загинаха 329 души, от които 45 доктори, 62 сестри и общ персонал, и 19 деца. Другото бяха пациенти. Е, без това някои бяха на умирачка. Както и да е. Абсолютна трагедия, която предизвика лавина от скръб из Столицата, и официален ден на траур за целия окръг. Жалко, беше прекрасна болница и означаваше всичко за дядо ми – неговите мечти, неговата страст, неговия живот. Мисля, че точно тогава темето ми започна да оплешивява.
Имам голям принос в сферата на теоритична физика и смятам, че аз съм Айнщайн-ът на бъдещето. Някой ден хората ще го проумеят и мои портрети ще висят по стените в сребристите си рамки, редом до Тесла и Кюри. Не желая да ви отегчавам с величието на делата си, защото много малко са дорасли да ме разберат.
Аз обаче не разбирам едно нещо (което пък много рядко ми се случва, имам доста широка обща култура). Откакто сме на Глиез 581с почти всяка нощ сънувам един и същ сън. Облечен съм с бяла престилка и от ревера ми виси бадж на доктор, който съм откраднал преди секунди. Стоя на главния компютър в лабораторията и след дълго мъчение успявам да претоваря всички системи в болницата. Някои прегряват, други гърмят директно, трети получават микро къси съединения и са на секунди от възпламеняване. Всички врати са блокирани, включително и повечето аварийни изходи и автоматични прозорци. Вентилацията е на макс. Ставам най-спокойно, драсвам клечка кибрит и подпалвам куп хартия в кошче за боклук, което поставям в стаята с разтворите, някои от които изключително лесно запалими. Преди малко съм изключил противопожарната система. Камерите също. Затварям вратата след себе си, качвам се на такси и се прибирам вкъщи. Вечерям шунка с хляб, докато гледам нечовешките пламъци по новините в 19 ч. После си лягам и спя най-спокойния си сън в живота.
Събуждам се облян в пот, като от кошмар. Целият треперя. Но не се чувствам зле. Леко ми е.
Следва продължение...
Нова глава излиза всяка СРЯДА :)
Очаквайте глава 7 на 23 март 2022!
© Гергана Карабельова Все права защищены