21 нояб. 2010 г., 00:04

Вендета 

  Проза
1445 0 0
73 мин за четене

 

                                            В Е Н Д Е Т А 

 

                                                                                                         Има случаи, при които

                                                                                                        няма място за милост.                                            


Иван и Катя бяха женени от две години. След първата година решиха, че е време да си имат дете, но тя  все не можеше да забременее и това започна да ги притеснява, най-вече нея. Ходиха при разни  доктори, правиха изследвания, но не беше открито каквото и да било нарушение при нито един от двамата. Свекървата, която непрекъснато си мечтаеше за бъдещото внуче, разбираше тяхното притеснение и не си позволяваше, както и нейната сватя, да направи дори и намек по този въпрос.

 

Иван завърши ПУЦ-а (Професионално-учебен център) при СО МАТ без проблем, получи  автомобил и  и за сравнително кратко време   свикна с превозите до различни страни на Европа и Близкия Изток. Притеснението, което изпитваше в началото, остана в миналото.

Подобно на своите колеги, той използваше всяко пристигане в България, макар и за малко, понякога дори само за часове, да посети семейството си. Тези срещи с близките му, особено с любимата жена, го зареждаха за бъдещите му курсове.

 

В СО МАТ  беше започнало получаването на две хиляди нови автомобила. Макар че беше още млад, а и нов за системата, Иван вече беше доказал отличните си качества и също беше изпратен в Германия за получаване на нов влекач и полуремарке. Когато се качи на новата, модерна и много по-мощна машина, му се струваше, че сърцето му ще изхвръкне от радост и гордост. Курсът до Кувейт му се видя като песен.

Отново беше получил товар за Иран. Там вече се извършваха масови вътрешни превози с български автомобили, които се подменяха, но общият им брой  оставаше в границите на 800-900 броя. Превозваха товари предимно от иранските пристанища на Персийския залив и Каспийско море до различни пунктове във вътрешността на Иран.  

Шофьорите не възразяваха да останат известно време в Иран и да извършат по 4-5 вътрешни курса.  Освен нормалните командировъчни, за всеки курс беше определена допълнителна премия за шофьорите, която всъщност беше  по-голяма от самата им командировка. За тези допълнителни възнаграждения получаваха официален документ, с който можеха без проблем да внасят официално в България получената в Иран валута. Освен това им се разреши допълнителни преспивания в хотел. 

По това време в Иран направо си беше евтиния, пътищата бяха в много добро състояние, с местните власти нямаше проблеми, товаренето и разтоварването се извършваше бързо, нямаше гранични и митнически формалности. Самите шофьори бяха на особена почит от товародателите, които нерядко, въпреки че не бяха длъжни, изразяваха по свой начин благодарността си към тях.

 

След разтоварването в Исфахан, Иван беше оставен за извършване на вътрешни превози. Още след първия курс разбра, че това което получава, превърнато в левове, далеч надхвърля очакванията му. Все пак скоро дойде моментът, когато така му домъчня за Катя, че реши да помоли диспечерите от бюрото в Техеран да му дадат обратен товар за Европа. Те обаче му обясниха, че още не е извършил заложения му брой вътрешни курсове и нищо не могат да направят. Казаха му, че единствено шефът им може да реши въпроса, но не го съветват да го моли за подобно нещо.

Все пак Иван се престраши и когато го видя пред бюрото на диспечерите, му каза, че иска да го помоли за нещо.

“Какво има? Да не си болен или автомобилът ти не е в ред?, попита шефът, но виждайки неговото смущение, го хвана под ръка и го отведе на страни от скупчилите се около него шофьори.

“Сега спокойно можеш да кажеш какво ти е легнало на сърце.”

“Не, нищо ми няма, а и автомобилът ми е в ред.”, отговори Иван.

“Тогава какво? Някой от близките ти?”

“Просто ми домъчня за жената.”, чистосърдечно си призна шофьорът, без каквото и да е увъртане. Гледаше върха на обувките си и очакваше със свито сърце решението.

“Ясно. Това вече е нещо сериозно. Щом е такава работата, веднага заминаваш за Резайе да товариш стафиди. Наряда ще получиш от бюрото, където само трябва да кажеш, че аз съм наредил.”,  а след това с усмивка запита:

“А знаеш ли защо толкова лесно се съгласих?”

“От човещина”, отговори Иван - това беше първото нещо, което му дойде на ум.

“Да, но само донякъде. Основната причина колега е, не че толкова обичаш жена си, за което заслужаваш поклон, а че не искам да се заплеснеш в мисли по нея и да катастрофираш. Странични мисли и чувства винаги ще имаш. Не можеш да пропътуваш хиляди километри и да не си помислиш за нещо. Та ти не си робот. Важното е в никакъв случай да не  допущаш да ти се отвлича вниманието от това, което си решил или вече правиш, още повече по време когато си на път. Сега тръгвай, но те съветвам да закоравееш и повече да не се размекваш, защото при твоята професия това наистина е много опасно. Ако мислиш, че няма да успееш, по-добре се откажи навреме от тази много мъжка професия.

В живота има много по-страшни изпитания, в сравнение с които сегашната ти тъга ще бъде само един мил спомен. Оставиш ли се само на чувствата си и недай боже да изпаднеш в паника при трудна ситуация, с теб е свършено. Я се виж каква канара си. Дано успееш. ”

“Ще успея. Аз въобще не съм мекушав. И сам не знам какво ми стана.”

“От колко време си женен?”

“Вече трета година.”

“Деца?”

Иван отново заби поглед във върха на обувките си.

“Още нямаме и това много ни притеснява.”

“Рано е за притеснения. Едно мое близко семейство десет години нямаше деца, а след това им се родиха две. Дете ще имате и то скоро. Изхвърли всякакви притеснения от главата си, особено когато си на волана. По-добре си мисли, че като се прибереш, жена ти ще те зарадва с хубава новина, което искрено ти пожелавам. Сега не се мотай повече, а тръгвай!”

След това, като видя влагата в очите му, го потупа по рамото и вече весело му каза:

“Да, и когато пристигнеш в София, предай на ЦОУ (Централно Оперативно Управление), че съм казал на път за Западна Европа да минеш през Румъния. Но само преспиваш вкъщи и рано сутринта да си на път. Поздрави жена си и й кажи, че само заради нея си тръгваш седмица по-рано. Но да не забравиш да я предупредиш, че няма смисъл да се надява на втори такъв случай. Като дойдеш отново в Иран, ми се обади. Желая ти добър път.”

“Слушам!”, не съвсем на място отговори шофьорът по военному и почти изпотен от притеснение, тръгна към автомобила си.

 

Когато надвечер пристигна вкъщи, жена му, на която беше успял да се обади по телефона от София кога приблизително ще се прибере, го чакаше на улицата и без да се съобразява с любопитните бабички, които както винаги едва ли не се чувстваха  задължени да знаят и видят всичко, се хвърли на врата му. Той направо я вдигна във въздуха. Почти задушена от силната прегръдка, Катя едва успя да му прошушне в ухото.

“Ще имаме дете. Чуваш ли? Ще си имаме дете.”

Това така го зашемети, че забрави да я пусне на земята.

Това беше една от най-хубавите им нощи.

 

Иван получи наряд за Дания и в момента пътуваше през Унгария - наближаваше Кечкемет. С умиление си мислеше за детенцето, което ще се яви на бял свят, ще расте с всеки ден, ще започне да му казва “татко”, ще...и автомобилът му стъпи на банкета. За щастие успя навреме да реагира и да се размине с катастрофата.

„Какво става? Как можах така да се заплесна?”, питаше се, ужасен от това, което можеше да се случи.

Тогава се сети за думите, които му беше казал онзи строг, но много сърдечен човек в Техеран и се съсредоточи в особеностите на пътя. Продължи да си мисли за Катя и детенцето, но това вече не му пречеше да бъде концентриран в кормуването. Просто беше разбрал, че заедно с радостта, на неговите плещи вече тежеше нова, много голяма отговорност, с която той беше длъжен да се съобразява.

 

Когато определеният термин за раждането дойде, Иван си взе една седмица отпуск. Успя да се прибере вкъщи точно навреме и лично заведе жена си в родилния дом. Всичко премина без усложнения и след задължителния престой, той я прибра от родилния дом, но този път в колата беше и Нели, новия член на семейството му.

Отпуската свърши и отново започна да пътува. Всеки път като виждаше дъщеря си не можеше да се нарадва на настъпилите промени. Времето минаваше, а с него растеше и момиченцето. В кабината на автомобила му винаги имаше “актуализирана” снимка на Нели. Щом я погледнеше,  имаше чувството, че тя му казва:

“Татко внимавай! Не мога да остана без теб.”

Иван си спомняше с умиление за първите й думи, за прохождането, за първия й учебен ден, за...всичко, но никога повече не разконцентрира вниманието си от пътната обстановка.

 

Промените в България бяха настъпили и цялата страна се тресеше от настъпващия хаос, но това  не се отрази съществено върху живота на тяхното семейство. Ако нещо от материален характер не достигаше, Иван го доставеше от чужбина.

Нели вече учеше в гимназията. Взела по нещо и от двамата си родители и то най-хубавото, тя беше станала истинска красавица. Момчетата бяха луди по нея, но все още не се беше появил рицарят, който да плени сърцето й. Имаше няколко съученици, които й харесваха, но толкова. Имаше и няколко плахи целувки, но онзи трепет, за който беше чела в книгите и гледала по филмите, още го нямаше.

 

Нели завърши гимназията с отличие и кандидатства медицина в София. Беше на едно от първите места в списъка на приетите. Родителите й се радваха не по-малко от нея. Единственото, което ги притесняваше, беше раздялата. За първи път Нели щеше да напусне дома си и това ги безпокоеше.

Баща й нае много изгодно долния етаж на една малка къща в квартал “Хаджи Димитър”, състоящ се от две стаи, кухня и сервизно помещение. На горния етаж живееха собствениците, вече пенсионирани учители, чиито деца си имаха собствени жилища и за тяхно огорчение, много рядко ги посещаваха.

След извършения ремонт и обзавеждането му с всичко необходимо, наетото жилище стана  приятно за живеене и вече нямаше нищо общо с предишния му запуснат вид.

Преди започване на учебните занятия, Иван отиде да вземе дъщеря си и майка й, която си беше взела отпуск, за да бъде поне в началото с детето си. Освен  багажа, Катя не пропусна да сложи в колата и различни постелки, завивки, покривки, даже и съдове с готово ядене.

Пристигнаха към обяд и Катя веднага застла масата с нова покривка, извади новия сервиз и прибори за ядене. Затопли донесеното ядене и покани на обяд мъжа си и дъщеря си, които през това време правеха неизбежните размествания по стаите. Нели беше много щастлива. Това, което завари , надхвърли очакванията й.

Само след ден, баща й замина за Стокхолм, а майка й остана при нея. “Студентката”, както с гордост я наричаше майка й, тръгна на лекции и скоро страхът й от големия и доскоро непознат град почна да се топи.


Като всички млади хора, студентите от нейната група бързо намериха общ език. Дори успя да се сприятели с три момичета от провинцията.

Отпуската на майка й вече беше към края си, затова една вечер тя се обърна към Нели:

“Време е да помислим по-сериозно за една съквартирантка. Ще се притеснявам, ако живееш сама. А и баща ти затова нае това жилище. Дори и ние, или някой от нас да е тук, няма да ви пречим, защото ще си имате отделна стая. Нямаш ли някое момиче предвид? ”

“И аз си мисля за това. Има едно момиче в моята група, казва се Сийка. Тя   все още не си е уредила квартирния въпрос и временно живее при някакви техни близки, но оставането й там е невъзможно, защото и те самите са много притеснени. От друга страна, цените на предлаганите квартири са много високи за нейните възможности.”

“А ти познаваш ли добре това момиче? Мислиш ли, че ще можеш да живееш с нея?”

“Да. Най-много ми харесва, че е оптимистка и не се огъва пред нищо. Сигурна съм, че няма да имаме проблеми.”

“Тогава още утре я доведи. Що се отнася до наема, може и нищо да не плаща, щом е бедно момиче, но ако те попита, за да не се обиди, й кажи някаква символична сума.”

На другия ден рано след обяд Нели доведе новата си приятелка. Момичето беше интелигентно и много възпитано. Държанието й не беше сервилно, а спокойно и без всякакви превземки. Погледът й беше открит и прям. Катя веднага я хареса и доволна от констатацията си,  на бърза ръка спретна масата и нахрани двете момичета с вкусните гозби, които беше сготвила специално за случая.

Накрая, поднасяйки десерта, се обърна към Сийка и директно мина на въпроса, който я интересуваше:

“Разбрах, че още не си си намерила квартира. Защо не дойдеш да живееш при Нели? Не ти ли харесва тук?”

“Напротив, много ми харесва, но това е цял апартамент и то обзаведен. Сигурно наемът е много висок, а аз не мога да си го позволя.”

“Не е така. Първо - обзавеждането е наше. Второ - наехме по-голяма квартира, за да има къде да отсядаме и ние с мъжа ми когато сме в София. Трето - наема ние така или иначе ще  го плащаме, независимо дали ти ще се преместиш тук или не. Ако наистина ти харесва и смяташ, че ще можете да се разбирате с Нели, още сега заминавайте да донесете багажа ти.”

“Съгласна съм, но все пак аз трябва да плащам нещо.”

“Разбира се, че ще плащаш. Една четвърт от разходите за вода и ток ще бъде за твоя сметка. Мисля, че това е съвсем справедливо, а сега тръгвайте. Нели, ето ви пари за такси.”

Сийка се опита да каже нещо, но Нели я дръпна за ръката и те заминаха.

Когато остана сама, Катя си отдъхна - Нели вече си имаше за съквартирантка едно ербап момиче и нямаше да е сама когато тя си замине.

 

Семестърът свърши и след кратък престой при семейството си по Нова година, Нели се завърна в София. Заедно със Сийка се заеха прилежно с подготовката за предстоящите изпити. Независимо че не бяха пропуснали лекция или упражнение и редовно си водеха записки и двете изпитваха нормалния за първокурсниците страх. Все пак това не беше гимназията.

Сесията обаче мина успешно и остана в спомените им преди всичко със страховете и вълненията. Оказа, че изпитите не били чак толкова страшни.

Започна вторият семестър. Вече бяха разбрали колко важно е посещението на лекции и  упражнения. За разлика от много свои колеги, които предпочитаха да прекарват времето си по “много по-забавен” начин, вместо да си “губят времето” в лекции, двете съквартирантки продължиха да ги посещават най-редовно.

Това, което ги смущаваше, бяха непрекъснатите домогвания на разни самоуверени донжуановци. Бяха най-хубавите момичета в курса и естествено, интересът към тях беше голям. Непрекъснато получаваха покани за кино, рождени и именни дни, дискотеки, купони и срещи, които под различни претексти отказваха. Изключенията бяха малко и се отнасяха предимно до събирания на тяхната група. Лепнаха им прозвището “Монахините”, но това не  ги разстрои кой знае колко.

За пореден път отказаха на двама известни “свалячи”от по-горните курсове да отидат на купон в някаква вила.  Вече няколко пъти ги бяха канили по най-различни поводи да излязат с тях, като не пропущаха да демонстрират наличието на пари, скъпи дрехи и коли. Разглезените и свикнали на лесни “свалки” младежи, не можеха да се примирят  с такива категорични откази. Последният път, единият от тях им  каза:

“Остава Монахините” и да са девствени. Това ще бъде най-големият срам за Медицинска академия. Такова нещо няма дори и при ученичките. Ужас!”

“Какви сме, си е наша, а не ваша работа. Приятно прекарване.”, почервеняла от гняв и срам почти им извика Сийка и хващайки Нели за ръка я поведе към спирката на тролея.

“Батковците ще се погрижат да ви вкарат в “правия път.”, провикна се другият след тях.

“Какво си мислят тези негодници? Какво от това, че имат хубави коли и че на ден харчат повече от това, което получава майка ми за цял месец? Мръсници!”, не можеше да се успокои борбената Сийка.

 

Въпреки всичко, нямаше как да прескочат поривите на младостта си. Пролетта беше в разгара си. Двете момичета почти едновременно почувстваха, че с тях става нещо, което хем ги плашеше, хем им беше приятно.

Бяха се запознали с две момчета от техния курс. И двамата бяха от провинцията и в тях нямаше нищо от безцеремонното, нахално и не рядко цинично държание, характерно за по-голямата част от колегите им, особено от по-горните курсове.

Започнаха да излизат четиримата. Ходеха на кино, на театър, на Витоша. Дойдоха и първите, макар и плахи целувки и прегръдки. В душите им просветнаха първите пурпурни сияния. Започваше първата им истинска любов. Не се поддаваха докрай на желанията си, по-скоро не бързаха. Не че не го искаха, или не бяха готови, а защото все още се плашеха, че това може да накърни или обезцени по някакъв начин изпитваните от тях искрени и чисти чувства.

И тогава...

 

Една вечер, когато вече се готвеха да си лягат, някой позвъни на вратата. Без да подозира каквото и да е, Нели тръгна към заключената врата. Беше сигурна, че това е баща й и без дори да попита кой е, отвори.

Вместо баща си, на вратата видя захилените, неадекватни физиономии на двамата “батковци”. Опита се веднага да затвори вратата, но не успя. Двамата влетяха в антрето и веднага й запушиха устата.

“Нели, кой звъни по това време?”, попита от стаята Сийка и излезе да види кой е дошъл, но преди да извика, получи силен удар в лицето и се свлече в антрето.

Замъкнаха ги в стаята и веднага залепиха на  устните им лепенки с донесеното от тях тиксо.

Хвърлиха ги на леглата и нанасяйки им жестоки удари, разкъсваха дрехите им и ги хвърляха на пода. Когато ги съблякоха съвсем голи, започнаха... Изнасилването беше нечовешки брутално и жестоко.

“Тази кучка наистина е девствена.”, с изпълнено от злорадство глас извика единият от тях.

“Тази също.”, добави и другият и двамата продължиха със садистично настървение да се гаврят с изпадналите вече в безсъзнание девойки.

След това се смениха и издевателствата продължиха с нова сила. Покривките на леглата бяха в кръв, но това още повече ги настървяваше.

Когато се измориха, единият от тях извади бутилка текила от хвърлените си на един стол дрехи и двамата жадно започнаха да пият. После се обадиха по телефона, давайки точния адрес.

След петнайсетина минути пристигнаха още двама, също дрогирани бабаити, които още от вратата започнаха да се събличат. Жестоката гавра с момичетата започна отново. Младите изверги използваха всички жестоки похвати, за които бяха прочели или гледали в многобройните американски филми, изпълнени с ужасяващи садистични сцени, които вече без ограничение и някаква цензура, можеха да се видят по почти всички български телевизии..

Това обаче не им стигаше. Тогава двама от тях легнаха на пода, а другите просто хвърлиха безчувствените тела отгоре им, след което като хищници и те самите скочиха отгоре им.

Това вече не бяха хора, а някакви озверели до краен предел животни. Разменяха местата си и продължаваха. Накрая един от тях дори се опита да вкара бутилка от минерална вода във вагината на Нели.

Когато най-после се наситиха, четиримата запалиха цигари, допиха бутилката текила, облякоха се и с лица, излъчващи демонично задоволство от свършеното, напуснаха къщата, оставяйки голите, окървавени и безчувствени тела на момичетата на пода. Качиха се в скъпите си коли и кискайки се неистово, потеглиха с пълна, по-скоро както се казва сега, „мръсна” газ.

Едва когато колите изчезнаха от погледа им, старците от горния етаж напуснаха прозореца, от който бяха наблюдавали напущането на къщата от четиримата изнасилвачи.

 

 

Първа се свести Сийка и започна да осъзнава какво се беше случило. От малка си беше много кораво момиче и трудно губеше самообладание. Успя да мобилизира всичките си физически и психически сили и не се поддаде на паниката.

Веднага се зае със свестяването на приятелката си. Нели дойде на себе си, но щом видя голата си приятелка, отново припадна. Сийка смени окървавените покривки от леглото на Нели и успя да я сложи в него. Нели отново се свести и едва успя да промълви:

“Къде съм?  Какво стана?”

“Спокойно, миличка. Аз съм, Сийка.”, отговори приятелката й и я погали по посинялото от ударите лице. 

Донесе от съседната стая едно одеяло и я покри. Справедливото й чувство за мъст беше толкова голямо, че притъпяваше болките й.

“Изверги! Ако трябва, ще оживея само за да отмъстя на тези чудовища.”, каза решително тя и взе телефонната слушалка.

Обади се в полицията и “Бърза помощ. След това извади дрехи от гардероба и се облече.

Полицията пристигна след минути.

Опитният следовател веднага разбра какво се беше разиграло в стаята  и започна много внимателно своя оглед, без да бърза с въпросите. Прибраха в найлонови пликчета всички улики като угарки от цигари, косми, бутилката от текила, по която и с просто око можеха да се видят  ясните пръстови отпечатъци, изпадналите от нечий джоб монети, някаква бележка. Взеха проби от нагизналите в кръв покривки на леглата, от спермата.

Пристигналият лекарски екип се зае с прегледа на момичетата, за който още на место, по настояване на следователя, беше изготвен протокол. Не пропусна и да ги предупреди, че на никого не трябва да разказват каквото и да било, иначе ще бъдат подведени под съдебна отговорност, че са попречили на следствието. Уточни, че могат да обяснят случая с психически срив и нито дума повече. Ужасената от видяното лекарка и придружаващата я сестра, чиито дъщери също бяха студентки, веднага разбраха за какво става дума. Обещаха и изпълниха обещанието си.

Изпадналата в шок Нели само трепереше и не можеше да каже нищо свързано. Завита в одеялото я пренесоха в съседната стая, където двете жени избърсаха с мокри кърпи тялото й и я облякоха в дадените им от Сийка дрехи.

Едва тогава следователят много внимателно започна разпита на Сийка. Когато попита дали познава мъжете, които са били тук, тя веднага и без колебание отговори:

“Да, познавам ги и никога няма да ги забравя.” и обясни доста точно кои са те, дори си спомни номера на една от колите, с която ги беше виждала преди, състоящи се от четири еднакви цифри.

Това беше достатъчно за следователя и той побърза да приключи. Сложиха Нели в носилка и я отнесоха в линейката. Сийка замина с тях.

 “Виждал съм какви ли не неща, но за пръв път се сблъсквам с такъв садизъм и бруталност.”, каза следователят, потресен от това, което беше видял и чул, после се обърна към двамата си сътрудници и строго ги предупреди:

“Ако някой от вас изтърве и дума за този случай, ще има работа с мен.”

 

Старецът от горния етаж, подканян от жена си, най-после се престраши да надзърне, този път през входната врата на жилището им, но още щом чу гласовете на излизащите от долния етаж мъже, побърза тихо да се прибере, без някой да го забележи.

 

Сутринта майката на единия от изнасилвачите видя кръв по дрехите на сина и се изплаши, че тя е от него . Събуди мъжа си и му показа това, което беше открила. Отидоха в стаята на сина им и едва успяха да го събудят.

“Каква е тази кръв по дрехите ти?”, попита баща му.

“Не знам”, отговори синът и понечи да се обърне на другата страна.

Баща му, бивш борец, без усилие го изправи в леглото и повтори въпроса. Накрая синът им разказа какво се бе случило, като спести по-голямата част от него.

“Майчицее! Ами ако ги открият. Какво ще стане с детето ми?”, завайка се майка му.

“Стига си квичала, ма. Трябва да предприемем нещо, преди още да е станало късно.”, скастри я мъжът и веднага се зае с телефона.

Беше един от нашумелите в последните години “бизнесмени”, които не се спираха пред нищо, когато ставаше въпрос за пари и сфери на влияние. Рекет, кражби на коли, наркотици, незаконно присвояване на недвижими имоти, контрабанда, проституция, подкупи, всичко.

Благодарение на огромните суми, които раздаваше на хора заемащи  ключови постове в покварената вече държавна машина, беше станал недосегаем за законите, които и без това все по-рядко се спазваха.

“Ало, Джумбо е на телефона. Трябва спешно да говорим.”

С това започваше обажданията си „бизнесменът”, последвани с уточняване на мястото и часа на срещите.

Не пропусна да се обади и на бащите на останалите трима, които също бяха известни “бизнесмени”.

Когато приключи с телефонните разговори, жена му, бивша фризьорка, попита:

“И сега какво ще стане?”

“Нищо няма да стане, всичко е под контрол.”, отговори той и тръгна към луксозната баня.

“Ами да, има си хас за някакви селяндурки да осъдят детето ни.”, успокоена каза тя и отиде да приготви закуската. Случаят за нея беше приключен.

 

Не беше проблем да се открият четиримата извършители. Прибраха ги в ареста, но след три дни ги пуснаха под парична гаранция. Връзките на могъщите бизнесмени и наетите от тях мастити адвокати вече бяха пуснати в действие.

Колкото и да е несмилаемо за един нормален човек, квартирата беше основно почистена и приведена в пълна изправност. Кой и кога беше направил това, никой не знаеше, или не смееше да каже. Единствените свидетели бяха старците от горния етаж, но те отново “нито бяха видели, нито бяха чули нещо”, което и повтаряха по-късно в съда.

 

След четири дни, бащата на Нели се прибра в България и веднага отиде да отчете курса. Бързаше да се прибере в квартирата и да зарадва любимата си дъщеря с подаръка, който й беше донесъл. Служителката прие документите и му съобщи, че в деловодството имало писмо за него - беше от следователя, извършил огледа. Нарочно беше сложил призовката в плик. Беше истински професионалист и затова, макар и не съвсем по реда на следствието, не се беше обадил на никой от близките на двете момичета, преди да говори с бащата на Нели. Затова и призовката не беше изпратена на адреса на жилището, а в СО МАТ.

“Каква пък ще е тази справка?”, помисли си Иван, след като прочете още веднъж бланката, която беше извадил от плика.

Когато излезе от сградата извади мобилния си телефон и избра написаният на ръка телефонен номер, до който имаше и някакво име. Щом чу отсрещният глас, каза кой се обажда и попита защо го викат.

“Разговорът не е за телефон. Ще ви чакам тук. Моля да побързате.”, гласеше отговорът.

Този отговор, макар и казан със спокоен глас, го разтревожи.

 

Следователят веднага го прие в кабинета си. Покани го да седне, наля от един термос кафе в две чаши и започна с равен и спокоен глас:

“Случи се нещо, за което нарочно исках лично да ви разкажа. Моля да ме изслушате, без да ме прекъсвате.”

След това му обясни много внимателно, пропущайки ужасните неща, че дъщеря му и нейната приятелка са били изнасилени.

Иван стоеше като бронзова статуя и само изразът на очите, затрудненото му дишане и свитите юмруци показваха разразилите се в него чувства.

“Как е дъщеря ми? Къде е сега? Жена ми знае ли?”, попита с пресъхнал глас, когато следователят завърши.

“Дъщеря ти в момента все още е в болницата, но няма опасност за живата й. Лекарите решиха, че е по-добре да остане под техен надзор, докато преодолее шока от станалото. На жена ти нарочно не съм се обадил и мисля, че ти най-добре ще разбереш защо съм постъпил така. Сам ще решиш кога и какво да й кажеш.”, говореше му умишлено на ти, за да скъси донякъде дистанцията между тях.

След това продължи:

“Сега те моля, колкото и трудно да ти е, да чуеш и запомниш това, което ще ти кажа. Съгласен ли си?”

“Съгласен съм.”, веднага потвърди Иван, а следователят продължи:

“В никакъв случай не предприемай прибързани, още по-малко необмислени действия. Можеш да бъдеш сигурен, че ще направя всичко възможно, което зависи от мен, за да си получат заслуженото.”

“Смърт, кучешка смърт. Това заслужават тези изверги.”

“Това не съм го чул и  никога повече не го казвай на глас. Разбирам те много добре, но повтарям, че точно сега, воден от емоциите си, можеш да направиш някоя необмислена постъпка, която ще ти струва много скъпо. Не забравяй за отговорността, която носиш към семейството си. ”

Иван стисна яките си юмруци така, че кокалчетата им изпукаха.

“Разбра ли добре това, което ти казах?”, попита го следователят.

“Разбрах”, промълви той и стана.

Следователят му подаде ръка и изпращайки го до вратата на кабинета повтори:

“Нищо прибързано! Тези хора са безскрупулни и жестокостта при тях е ежедневие.”

“Ще видим”, каза си Иван, но този път наум и напусна кабинета на следователя.

 

Когато влезе в болничната стая, дъщеря му спеше, но сънят й, въпреки силните сънотворни, които й бяха дали, не беше спокоен.

Седна на табуретката до леглото  и започна да гали косите и лицето й. Не говореше нищо, само от време на време изтриваше стичащите се по лицето си сълзи.

Нели се събуди и като видя мъж до нея, изпищя ужасена и се зави презглава. Сестрата веднага се втурна в стаята, прегърна я и започна да й повтаря:

“Нелче, не се плаши, мойто момиче. Това е татко. Твоят татко е дошъл да те види.”

Момичето се посъвзе и едва тогава проумя какво й говори сестрата, чийто глас беше познала. Страхливо се отви, обърна се и когато се убеди, че това наистина е нейният любим баща, прегърна го, сложи главата си на мощната му гръд и се разрида неудържимо.

“Моля Ви, не я прекъсвайте. Оставете я да си поплаче и чак когато се поуспокои и проговори, тогава можете и Вие да говорите.”, помоли сестрата и отново излезе от стаята, затваряйки тихо вратата след себе си.

Иван изпълни мъдрите й указания и само нежно галеше главата на дъщеря си, чийто плач разкъсваше сърцето му. Времето минаваше, но тя продължаваше да се притиска в него и да плаче. Ризата му се намокри от сълзите й. Сърцето му щеше да изскочи. Почувства, че не му достига въздух.  Беше на прага на психически срив. И тогава си спомни какво му беше казал някога един човек в една далечна страна, както и какво той самият му беше обещал. Поемаше дълбоко въздух и скоро дишането и  сърцебиенето му започнаха да се нормализират.

“Колко е бил прав. Ами ако сега умра от инфаркт, или инсулт,  какво ще стане с това, още не излязло от страшния шок  дете и майка му?”, помисли си той и почувства как, макар и бавно, започна да се съвзема от смазващата го мъка.

Риданията на дъщеря му започнаха да стихват, докато накрая спряха. Тя вдигна главата си от гърдите му, погледна го в очите, прегърна го през врата и през сълзи промълви:

“Татко, татко! Ти отново си при мен. Моля те, не ме оставяй сама.”, почти извика момичето.

Иван пое още веднъж дълбоко въздух, целуна я по челото и с възможно най-спокоен глас отвърна:

“Тук съм, моето момиченце и вече няма от какво да се боиш.”

“А мама, къде е мама? Защо не си я довел?”

“Майка ти ще дойде утре. Но ти не се плаши, аз ще съм до теб.”

“Татко, случи се..., започна Нели, но той се изплаши, че ще почне да му разказва за случилото се и затова веднага я прекъсна:

“Знам, знам, детето ми. Сега най-важното е да се успокоиш и да не мислиш за това.”

“Щом ти си при мен и мама ще дойде утре, вече ще бъда по-спокойна.”

Започнаха да си говорят за други неща и Нели наистина се поуспокои малко, но все пак се сети и попита:

“А мама знае ли?”

“Не, майка ти не знае и няма защо да я тревожим. Ще й кажем, че си се преуморила от учението и сега се възстановяваш в болницата.”

“Но аз винаги съм й казвала истината.”

“Така е, но знаеш, че майка ти е много чувствителна и може да получи нервно разстройство.”

“Прав си. Ще направим, както кажеш.”

“Сега ми кажи какво искаш да ти купя. Ще ти донеса от любимите ти сладки.”, побърза да смени темата баща й.

“Не, не! Остани при мен.”

Сгуши се отново в гърдите на баща си и млъкна. Той се разтревожи, че пак ще се разридае и реши да поднови разговора, когато  вратата се открехна и  се появи главата на нейната съквартирантка, но този път липсваше лъчезарната усмивка на лицето й, на което все още, макар и едва забележими, личаха следи от ударите.

“О, извинявай, чичо Иване. Не знаех, че си тук.”

“Нищо, Сийче. Влез!”

Момичето влезе плахо, остави плика с банани на шкафчето и подаде ръка. Нели повдигна глава и се зарадва, като видя приятелката си.

Сийка се обърна  към него и без предисловия попита:

“Значи знаеш?”

“Знам, но сега най-важното е вие да сте добре. Ето и Нелката ще се оправи скоро и всичко ще се нормализира. Браво, Сийче, ти си много смело момиче и аз много ти благодаря.”

“Тези мръсници...”, започна Сийка, но веднага спря, разбрала категоричния му знак и каза:

“Нашите не знаят нищо. Дори мисля, че е най-добре да не им казвам.”

“Не знам дали това е най-правилното решение, но ти сама трябва да решиш. А за останалото не се безпокой. Аз ще се заема с всичко.”

След кратко колебание, Сийка попита:

“Чичо Иване, с мен дойдоха две момчета да навестят Нели. Имаш ли нещо против да влязат?”

 “Не, не. Освен теб, татко и мама, не искам да се срещам с никого.”, реагира веднага Нели.

“Защо, мойто момиче, щом са ви приятели, защо да не влязат?”, обади се баща й.

“Не сега. Първо искам да видя мама. Доведи ги вдруги ден.”, отговори Нели и отново се сгуши в баща си.

“Докато вие си поговорите, аз ще изляза за малко. Забравих да кажа на майка ти да ми донесе нещо.”, каза той.

“Но няма да се бавиш нали?”, разтревожена се обади дъщеря му.

“Разбира се. Веднага щом говоря с нея, се връщам. Пък и Сийка ще поседи, докато се върна.”

“Естествено.”, с готовност се съгласи момичето.

 

Отиде в най-близката поща и се обади на жена си. Сам се учуди на спокойния глас, с който й говореше. Щом чу, че Нели е в болница, Катя едва не изпусна слушалката.

“Детенцето ми! Затова ли все не можех да се свържа по телефона? Какво е станало с нея? По-добре ли е? Кога ще я изпишат?”, засипа го с въпроси.

Все пак, Иван успя донякъде да я успокои и се разбраха, че тя ще пристигне с първия влак, а той ще я чака на гарата. След това се върна в болницата, където, въпреки строгите правила, му разрешиха да прекара нощта при Нели.

 

Срещата между майка и дъщеря беше колкото трогателна, толкова и мъчителна. Добре поне, че благодарение на грижите на лекарите, синините по лицето на Нели бяха изчезнали и Катя не ги видя.

Лекуващата лекарка, една от най-добрите психиатри, която знаеше  колко важно е присъствието на майката в подобни случаи,  разреши Катя да остане в стаята като ползва съседното легло.

Макар и бавно, Нели започна видимо да се оправя. Когато я изписаха от болницата, й предписаха да отиде за известно време в санаториум, като не само разрешиха, но и посъветваха майка й да я придружи.

 

Следователят беше подложен на силен натиск от висши началници да забрави за случая. Чрез подставени лица му беше предложена и голяма сума пари. Когато получиха категоричния му отказ, “бизнесмените” не се подвоумиха да преминат към конкретни заплахи. Това също не подейства. Тогава го отстраниха от делото, а събраните безспорни и предостатъчни уличаващи материали и улики, “неизвестно как”, изчезнаха безследно и завинаги.

“Бизнесмените” предложиха крупна сума за постигането на извънсъдебно споразумение, но тъжителките категорично отказаха.

Делото се проточи и съвсем се затлачи. Обвиняемите, сигурни в недосегаемостта на своите родители, се държаха нагло и подучени от скъпо платените адвокати, отричаха категорично не само че са имали някакъв контакт с момичетата, но дори, че въобще са ги познавали. Единственото, което не можеха да издържат, това беше стоманеният поглед на бащата на Нели. Когато имаше възможност, той посещаваше съдебните заседания, които по “желание” на ответната страна бяха закрити.

Делото бе върнато в прокуратурата защото имало „редица процесуални пропуски”. Накрая съдът оправда обвиняемите поради “липса на доказателства”. Това решение не бе изненада за никого. Съдебната система вече беше прогнила на всички нива. Българската Темида отдавна беше захвърлила везната, а алчният й  поглед, освободен от вече ненужната превръзка,  можеше да бъде привлечен единствено от дипломатически куфарчета, с акуратно наредени в тях пачки  долари.

 

Иван се обади на следователя и поиска да говори с него. Срещнаха се в малко заведение в един от комплексите. Поръчаха си водка и кола. Когато момичето им донесе поръчката и се отдалечи, Иван попита:

“И това ли е българският съд?”

Следователят го погледна с горчива усмивка, отпи от водката и отговори с равния си глас:

“В България вече няма правораздаване. Това понятие у нас остана без реално съдържание – просто един балон, в който няма нищо. За спазване на законите, макар и да не са добри, въобще не може да се говори. Има само подкупи и поголовна корупция. Това не е държава, а разграден двор, в който всичко се диктува от  престъпниците и техните корумпирани, високопоставени покровители.

“Власт и пари”, това е техния девиз и нищо друго не ги интересува. Станаха толкова самоуверени и нагли, че не се спират пред нищо, да не говорим за децата им, които, закърмени с чувството за недосегаемост, стават още по- безцеремонни и брутални.”

Млъкна за малко, отпи отново от чашата и продължи:

“Сегашната ситуация е истински ад и гавра за нормалните хора, които са подложени на ежедневен тормоз и издевателства. Живеят зад решетки като затворници, а престъпниците, необезпокоявани от никого, си се разхождат на свобода. Държавата, която трябва да осигури тяхното спокойствие и сигурност, още след промените абдикира и на практика осигури пълен простор за процъфтяването на престъпността във всичките й форми и мащаби. А няма нищо по-страшно от срастването на престъпността с управлението на държавата, както всъщност много бързо стана при нас.

Сигурно се чудиш защо разказвам тези неща, които всъщност всеки по-интелигентен човек би трябвало вече да е разбрал, поне да се досеща за тях.  Но аз съм в самата кухня и знам за толкова чудовищни неща, които се вършат и ще продължават да се вършат безнаказано в тази държава с дерайлирал локомотив, че ми е невъзможно, за разлика от  доста мои колеги, да се правя, че нищо особено не е станало. До такава степен съм отвратен от всичко, че адски ми се иска това да е само някакъв ужасен кошмар, който щом  се събудя, ще изчезне. За съжаление не чувам никакъв будилник, който да ме събуди, а вече не съм сигурен, дали ще го чуя докато съм жив.

Следователят млъкна, запали нова цигара и продължи:

“На мен самият ми е странно защо ти говоря неща, които не трябва да се говорят от един следовател. При това с теб се срещаме за втори път и практически не се познаваме. Навярно защото така ми е накипяло, че просто чувствам нужда да си поговоря открито с някого. А ти поне ще ме разбереш.”

Иван слушаше тази неочаквана изповед и наистина разбра натрупаното до непоносимост отвращение у този почти непознат, но явно много стойностен мъж. Погледна го с уважение и попита:

“Да, разбирам те и то напълно. Но все пак има още един въпрос. Добре, да кажем, че десет процента от населението са престъпници, мошеници, крадци, корумпирани държавни ръководители и чиновници и други ниско морални хора и отрепки, но къде са останалите деветдесет процента, ако не са и повече? Защо основната част от тях  търпят всичко това и бездушно като стадо овце вървят към собственото си заколение? Откровено казано, аз се  срамувам от тези парализирани от страх  хора, от обзелото ги безразличие, бездушие и робска покорност. Виждат, че обират съседите им, че на улицата или в превозно средство ограбват жената до тях, че пребиват невинен човек и т.н., но не предприемат нищо. Дори щом разбират, че те самите не са заплашени, се превръщат в бездушни сеирджии. На такива хора вече не може да се разчита. Щом се появи и най-малката опасност, като нищо ще те оставят сам и ще се изпокрият или ще преминат на страната на по-силния. Ако обаче се случи нещо с тях, врещят до небето и се възмущават от бездушието на другите, на властта, на държавата, на целия свят.

Аз съм само един шофьор и нямам претенции да разбирам от тези неща, но все пак като се говори за някакво общество, къде е то? Къде са неговите прояви, протести? Толкова време обикалям из Европа и много добре знам как реагират хората там, когато се накърнят интересите им. В България такова нещо не съм видял.”

“Прав си. А ако има някакви митинги или “протести”, те са подготвени и режисирани от самото им начало и то с определени политически, по-скоро користни цели, а не рядко са дори и платени.”, добави следователят.

Поръчаха си още по една водка и продължиха интересния и за двамата разговор. Накрая се осмелиха да поговорят и за изнасилването на момичетата.

За следователя вече беше пределно ясно, че Иван отдавна беше загубил вяра в българското правосъдие, но и няма никакво намерение да разчита само на времето да притъпи болката от бруталното посегателство върху честта на семейството му. Имено това го безпокоеше. От друга страна разбираше, че и той самият, ако беше на негово място, би постъпил по същия начин. Най- много го тревожеше мисълта, че Иван ще постъпи емоционално и аматьорски и така ще затрие семейството си. Това всъщност беше и основната причина да приеме тази среща, даже сам беше решил да се срещне с него.

Погледна часовника си. Каза, че е време да тръгва, но след кратко двоумение продължи:

“Сам ще решиш как да постъпиш. За всеки случай, ако не възразяваш, ще си позволя да ти кажа някои основни неща, които едва ли не се пишат из нашите буквари, но много често се забравят.”

“Ще ти бъда много благодарен. Слушам те.”, зарадва се Иван.

Следователят го погледна в очите и каза тихо, но твърдо:

“Задължително още веднъж и то спокойно трябва да претеглиш аргументите “за” и “против”.

Помълча няколко секунди, но след това, като продължи да го гледа в очите, каза:

“ Ако все пак остане “за”, тогава задължително трябва да се съобразяваш със следните неща:

Без пълна, точна и актуализирана информация не се предприема нищо важно.

Осигуряване на необоримо алиби.

Никакво избързване. Подготовката трябва да бъде перфектна.

Железни нерви. Никакви емоции.

Никакви уличаващи следи.

Осигурено бързо изнасяне.

Никакво връщане на същото место.

Нито дума никому, независимо за кого става въпрос.”

Иван го слушаше много внимателно, без да го прекъсва.

Изпиха останалата в чашките им водка и се разделиха, за да се срещнат отново след пет години на сватбата на Нели. Докторката се ожени за момчето, в което се беше влюбила още в първи курс. По време на сватбената трапеза, следователят беше настанен от дясната страна на Иван.

 

От входа на една жилищна кооперация, намираща се на малка и тиха уличка в центъра на София, излязоха двама млади, леко залитащи мъже в приповдигнато настроение. Току-що бяха напуснали бурен купон, организиран от една ученичка, чиито родители в момента не бяха в България. Баща й, богат  “съвременен бизнесмен”, беше решил да поразведе жена си из Европа и най-вече да й покаже новата им придобивка – една прекрасна вила на испанския бряг. Беше оставил двама от бодигардовете си в София, чиято задача беше денонощно  да бдят над скъпото отроче. Дъщеря му обаче вече беше успяла да преспи и с двамата, така че надзорът не беше толкова стриктен. Жената, наета да чисти и готви,  беше освободена още по обяд.

На купона в огромния апартамент присъстваха цяла тумба ученички от девети до единайсети клас, техни съученици и няколко “батковци”. Ядене, алкохол, цигари и трева имаше в изобилие. Подгряти от изпития алкохол и изпушената трева, ученичките изпълняваха нещо като стриптийз, само че се събличаха нетърпеливо и много по-бързо и неумело отколкото това биха направили професионални стрийптизьорки. В многобройните помещения на апартамента влизаха и излизаха полуголи двойки. Изборът беше свободен и всеки можеше да легне с когото си поиска, ако не в момента, то по-късно, когато желаният партньор се освободи. Съгласно регламента, отказ не се допущаше, но нямаше и нужда от напомняне. Програмите на изпълнение също бяха неограничени и понякога стигаха до потресаващи порнографски извращения.

На купона под благовидния предлог за рожден ден, “по поръчка” беше доведена и една красива ученичка в девети клас, която не беше от тайфата. Щом видя за какъв рожден става дума, момичето веднага изтича към изходната врата, но бе настигнато от един от “батковците”. Тя се разпищя, но той й зашлеви два силни шамара и я замъкна в една от спалните, където се гаври с нея по най-отвратителен и жесток начин. Виковете й, които  се чуваха в хола, дори и в съседните апартаменти, не впечатлиха никого. След това беше сменен от друг „батко”.

Другите обитатели от кооперацията, които не можеха да мигнат от изкъртващата ушите им музика и дивите крясъци на пияните и дрогирани младежи, не смееха да предприемат каквото и да било. Страхът им от “бизнесмена” беше толкова голям, че бяха съгласни да изтърпят всичко, само и само да не предизвикват гнева му.

 

“Ама само как пищеше тази пикла. Трябваше да видиш как очите й щяха да изскочат, когато й го...Била девствена! Била, ама вече не е.”, каза с гордост единият от младежите, напуснали току-що купона. И двамата избухнаха в див смях.

“А ти беше ли с оная русата кукла с големите цици? Тая замалко щеше да ми изсмучи цялата карантия.”, похвали се и другият и двамата отново се разкискаха.

В това време един мъж, който стоеше в сянката на еркера на съседната кооперация, тръгна насреща им и попита достатъчно високо и ясно, за да могат да го чуят:

“Момчета, какво толкова сте се развеселили?”

“Ти пък кой си, да ти е....та?”, попита този отдясно и в ръката му блесна острието на автоматичен нож.

Мъжът продължаваше да върви бавно срещу тях.

“Вече е късно да се запознаваме.”, отговори той спокойно и излезе на осветеното от уличната лампа петно така, че ясно да могат да видят лицето му. Деляха ги шест-седем метра.

И двамата замръзнаха. След това този с ножа се посъвзе и извика:

“Сега ще те разпоря, твойта мама.” и се спусна напред.

Не беше направил и крачка, когато една червена точка кацна на челото му, последвана от слаб сух пукот. За миг остана прав, но след това бавно се свлече на земята.

Едва тогава другият, който вървеше отляво и понечи да бръкне във вътрешния си джоб, разбра какво е станало. Реши, че най-добре ще бъде веднага да побегне. Но успя да се обърне само на деветдесет градуса, когато червената точка кацна на слепоочието му. Чу се същият сух пукот и тялото му, макар и да се поколеба в началото, се свлече до това на неговият приятел.

Мъжът прибра пистолета си и даже без помощта на джобното си фенерче, което беше извадил,  лесно намери двете лъскави гилзи, които прибра в джоба си. За куршумите не се тревожеше. Тя бяха излетели от пробитите черепи и едва ли някога щяха да ги открият. А и да ги бяха намерили, нямаше с какво да сравнят балистичните данни. С този пистолет не беше изстрелян нито един патрон в България, а и след по-малко от ден, самият той щеше да е извън нея.

След това сложи на ръцете си работни ръкавици с пет пръста и отиде при вече бездиханните, но още топли трупове. Издърпа единия от тях за краката, за да го “изпъне”, а след това вдигна без усилие другия и го сложи напреки на първия.

Освети подред лицата им, понечи да заплюе този зловещ кръст, но после размисли и се отказа. След това, внимавайки да не стъпи в локвите кръв, го прекрачи и изчезна.

Никой никога нямаше да узнае как и кога беше разбрал, че двамата от “кръста” щяха да дойдат на този купон.

 

Когато призори част от поотрезнелите донякъде купонджии започнаха да се прибират, един от тях се натъкна на мъртвешкия кръст. Първо се вцепени от страх, а след това побягна като луд. Все пак след няколко преки събра кураж и се обади на полицията от един уличен телефон. Каза, че има двойно убийство, името на улицата и затвори.

 

Следователят беше дежурен и използваше времето да разчисти бюрото си. Заповедта за пенсионирането му беше готова. Оставаха му само още няколко дни. Разбираше много добре, че не го пенсионираха поради навършване на пенсионна възраст, а по съвсем други причини, нямащи нищо общо нито с възрастта, нито с квалификацията му.             

Беше попаднал на абсолютно безспорни следи на два от най-главните мафиотски канала – единият за дрога, другият за контрабанден внос на цигари и алкохол. Това беше единствената причина за светкавичното му пенсиониране.

Почукване на вратата прекъсна мислите му.

“Извършено е двойно убийство.”, съобщи влезлият старши сержант.

Следователят се облече и веднага замина с дежурния екип към мястото. Липсата на трафик по улиците им позволи да пристигнат на мястото за минути.

Даде съответните нареждания, и докато другите слагаха заградителните ленти, отиде до “кръста”. Слънцето още не беше изгряло, но вече беше достатъчно светло, за да може веднага да познае убитите. Без да се впечатлява от пробитите им черепи, той започна да прави много щателен оглед, като забрани на полицаите да стъпват наоколо и от невнимание да заличат евентуални следи и улики, останали от извършителя на убийството.

Върху една леко пропаднала плочка от тротоара,  видя едва забележим отпечатък от груба обувка върху насъбралия се прах. Извади от джоба си мощен електрически прожектор и освети плочката. Разгледа я много внимателно, след което стъпи точно върху нея и с незабележими движения на краката си заличи всичко. Продължи прецизния си оглед, но въпреки че от време навреме, за по-голяма сигурност, използваше помощта на прожектора, не успя да открие нищо повече.

Направиха многобройни снимки и след като съдебният лекар прегледа труповете, следователят нареди да ги преместят от кървавите локви и да ги претърсят. Когато вдигнаха горния труп, в ръката на този отдолу лъсна острие на нож, но по него нямаше следи от кръв. Независимо от това, макар и трудно, освободиха ножа от вече втвърдяващата се ръка и го прибраха, а труповете преместиха. Следователят остана до мястото, откъдето бяха  вдигнати труповете и продължи да изследва всеки сантиметър. Този оглед също не доведе до никаква, макар и най-малка следа. Направиха нови снимки.

Полицаите вече бяха извадили портфейлите на двамата убити, а от вътрешния джоб на единия от тях и модерен картечен пистолет. Намериха и тефтерчета, в които акуратно бяха записани множество женски имена, с адреси и телефони. С малки изключения, пред имената беше поставен белег с червена химикалка. Във външните джобове намериха цигари, запалки и ключове, включително и за  коли.

В портфейлите, освен големите суми в левове и валута, полицаите намериха личните им карти, шофьорските книжки, документите на автомобилите.

Доведените полицейски кучета се въртяха безпомощно, тъй като никой не беше в състояние да им посочи и най-незначителна следа, по която да тръгнат.

 

Утрото вече беше настъпило и по улицата започнаха да минават хора, които любопитно се спираха пред заградителните ленти, но подканяни от полицаите, бързо напущаха злокобното място, най-вече от страх да не им запишат имената.

Следователят взе ключовете, извадени от джобовете на убитите и заедно с двама сержанти отиде на близкия паркинг, където един гражданин тъкмо се канеше да влезе в колата си.

“Извинете, господине, искам да ви помоля за нещо.”, обърна се към него следователят.

“Какво има?”, последва не много дружелюбен отговор.

“Ще трябва да присъствате при огледа ей на тези две коли.”

“Изключено! Трябва веднага да тръгвам.”, отговори господинът, побърза да влезе в автомобила си и запали двигателя.

Пред него обаче застана един от полицаите, а колегата му, с вече определено строг глас, каза:

“Моля документите за проверка. Вашите и тези на колата.”

“Ама защо, аз нищо не съм направил?”, от напереното му държание не беше останала и следа.

“Документите! Изгасете двигателя и излезте от колата!”

Докато полицаят проверяваше документите, следователят започна да го разпитва:

“В колко часа паркирахте тук? Само не ми казвайте, че не си спомняте, защото лесно можем да установим, но ще ни струва повече време, а и не ви съветвам да го правите.”

“Някъде към девет и половина вечерта.”

“А тези двата автомобила бяха ли вече тук?”

“Не си спомням.”

“Не си спомняте, или не искате да ни кажете, което никак не е във ваш интерес. Тази лъскава лимузина е паркирана точно до вашата кола.”, строго каза следователят.

“Май че беше.”

“Престанете с тези уклончиви отговори! Да или не?”

“Да, да. Сега си спомням, че и двете коли вече бяха тук, когато пристигнах.”

“А сега моля да останете с нас и да присъствате на огледа.”

“Но вече ви казах, че...”

“Тогава ще се наложи да подпишете, че сте отказали да съдействате на следствието, нещо което също не ви съветвам да правите.”

Почти по същия начин осигуриха още един свидетел, отключиха колите и започнаха щателен преглед. Откриха значително количество хашиш, пистолет в жабката на едната от тях и няколко видеокасети. Всичко се описваше подробно, а след това се слагаше в найлонови пликове.

Направиха нови снимки, на които, освен иззетите от колите неща, ясно се виждаха и свидетелите. Изготвиха подробен протокол, след подписването на който освободиха поемните лица.

В това време от съседната кооперация, като при пожар изскочиха момчета и момичета. Полицаите успяха да задържат трима от тях. Когато видяха труповете, едва не припаднаха.

“Познавате ли убитите?”, веднага попита следователят.

“Да, те бяха на купона, но си тръгнаха много преди нас.”, отговори едно от момчетата.

“А защо побягнахте така изведнъж?”

“Изплашихме се. Едно от момичетата се опита да се самоубие.”

“Къде е то сега?”

“На третия етаж.”, разтреперано каза момчето и назова фамилията на семейството.

Имаше опит за самоубийство, при което нямаше нужда от прокурорско разрешение, за да се влезе в къщата. Следователят взе със себе си лекаря, един полицай и фотографа и почти на бегом се изкачиха на третия етаж. Вратата  беше отворена и без да звънят, влязоха вътре. В хола още се въргаляха няколко не изтрезнели полуголи момичета и момчета. Следователят не им обърна никакво внимание, само нареди на полицая да установи и запише личните им данни.

Оказа се, че момичето, което беше брутално изнасилено, успяло да се добере до кухнята и се опитало да си среже вените. Лекарят веднага се зае с него. За щастие раната беше повърхностна и нямаше никаква опасност за живота й.  Краткият разпит беше напълно достатъчен да се изясни всичко.

В това време в апартамента влетя масивен дебеловрат млад мъж и веднага се развика:

“Кой ви е разрешил да влизате тук? Веднага марш вън!” и посегна да извади оръжието си, но премерен и точен удар го просна на пода. Белезниците щракнаха на китките му.

Без да се бавят повече, заедно с окования бодигард, следователят и другите служебни лица напуснаха апартамента и се завърнаха на улицата.

От полицейската кола следователят се обади на един от висшите си началници, за когото знаеше много добре, че е в близки отношения с бащите на убитите. Обясни му накратко случая и попита дали трябва да се обади на семействата във връзка с идентификацията.

“Сигурен ли си в имената, които ми каза?”, силно разстроен и със заеквания попита началникът.

“Абсолютно. Документи, книжки, коли, всичко е точно.”

Опита се да каже още нещо, но връзката вече беше прекъсната.

Скоро след това с вой на включени сирени, с две полицейски коли пристигнаха шефове от полицията, следствието и прокуратурата. Минути по-късно пристигнаха  два лъскави мерцедеса и две линейки.

 

На вратата на кабината на автомобила силно се почука и Иван стана от леглото да види кой е. Беше един от неговите колеги, който като го видя, извика:

“Хайде бе, спиш като заклан.”

“Какво е станало, та си се развикал така?”, попита сънливо Иван.

“Нищо не е станало. Време е да се оправяме и да влизаме в завода да товарим.”, бяха паркирали пред завод “Стомана”, Перник.

Облече се бързо и слезе от автомобила си. Другите вече се бръснеха. Изми се, след това и той се избръсна. Събраха се тримата при неговата кола и почнаха да закусват. Младият им колега започна да се оплаква:

“Защо ми трябваше да пия тази ракия снощи. Сигурно е била някакво менте, защото сънувах страшни кошмари, а сега главата ми е като шиник. Вие излязохте по-умни и се задоволихте само с по една бира.”

Иван се разсмя и наставнически го посъветва:

“Друг път гледай какво прави бате ти Иван и няма да сбъркаш.”

Когато приключиха със закуската, дойде човек от завода и им съобщи, че трябва да вкарат автомобилите в завода за товарене. Пакетираната листова ламарина беше натоварена бързо и тримата напуснаха завода, а след обяд и България.

 

Започна невиждано по своите мащаби разследване, което се ползваше с абсолютен приоритет. Бяха ангажирани най-добрите следователи и специалисти, използваха се всички налични ресурси, методи и средства, но резултатът беше нулев. За да “не се пречи на следствието”, беше строго забранено да се дава каквато и да било информация на медиите по случая – темата беше абсолютно табу.

Накрая бащите на убитите решиха, че това е дело на вражески групировки и саморазправата между тях се разгоря с нова сила, гарнирана с трупове, предимно на хора с екзотични „имена”.

 

След два месеца, с помощта на голям кран, едва успяха да извадят от дълбока пропаст едно  “Ауди”, смачкано и изгоряло до неузнаваемост. Явно при падането му беше експлодирал резервоарът. Само по контролния номер изхвръкнал заедно с една  от броните при падането, успяха да установят името на собственика.

Генетичните проби, взети от нищожните останки от двата изгорели до неузнаваемост трупа, потвърдиха предварителните предположения, че в колата са били другите двама “батковци”, взели участие при зверското изнасилване на Нели и Сийка.

Специалистите от КАТ, както и извиканите експерти, бяха единодушни, че единствената причина за катастрофата е несъобразена с особеностите на пътя висока скорост.

Когато старият, вече пенсиониран, следовател научи за катастрофата и разбра кои са загиналите, се усмихна загадъчно. Неговата версия за причината довела до тази катастрофа, се различаваше коренно от заключението на комисията, извършила разследването на случая, но нямаше никакво намерение да я споделя с когото и да било.

В очите му не личеше каквото и да е съжаление във връзка с гибелта на двамата младежи,   а по-скоро някакво... удовлетворение.

 

 

© Христо Запрянов Все права защищены

Автор запретил голосование.
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??