Весели пуканки с комерсиални и с церебрални смущения.

(Откровенията на Пинокио Лентяйков по прякор Горския)

 

 

Нооо… Този или Това дето пише събитията насред които сме потопени със сигурност имаше още какво да ми предложи като разнообразия по въпроса. В един момент най-случайно разбирам, че Мечтателката храни някакви големи страхове към Мой Човек. Девойката нали е в инвалидна количка… Разбираемо е! Чувства се безпомощна. Първо като ми казаха колегите се усъмних. Но в последствие станах няколко пъти свидетел, как тя буквално изпада в паника, щом Мой Човек се засилва към някое кошче. Или с мощен вик: „Иииии….!“ хуква да прибира нещо забравено по масите. Даже след случката с килима, която тя наблюдава от близо Мечтателката помолила Преводачът да ме попита:

„Ако Неговия Човек прояви подобна агресия към мен дали Пинокио ще ми помогне?“

Естествено че обещах да съм нейният рицар спасител.

Но след обещанието няколко пъти в неформален разговор се опитах да й обяснявам, как Мой Човек не е точно агресивен. Особено пък към хора. Как това му поведение е продиктувано от съвсем друго. И той няма желание да навреди на когото и да е. Още по-малко пък на нея. Ако съм обаче честен… Това си го говорих ей така! Без да мога да й преведа някакво по-смислово доказателство като аргумент.

Ноо нали на страха очите са големи… Или още как беше там в онази приказка дето понякога сами си викаме Дяволите, които ни връхлитат. Мина не мина седмица от нашия разговор… И видите ли вие в няколко поредни дни колегите ми се оплакват:

„ Пинокио след като си тръгнеш или преди да дойдеш Твой Човек ни хваща за вратовете. И иска май да ни души.“

Е!

Разбира се!

На мен пък не ми се искаше да им повярвам – ей така от ряз. Понеже нали споделих, как се бях „закачил“ за Мой Човек. Та никак си не усещах някаква такава скрита агресия. Особено пък докато самия аз бях там в Центъра.

Но чашата на търпението у персонала преля, когато се оказа, че Мой Човек на два пъти в рамките на десетина дена се опитвал да души точно Мечтателката. И то пред свидетели. Единия път пред очите на Психоложката и Чистачката. Други път пред други две колежки. А Психоложката е голяма фенка на Мечтателката. Двете си слагаха понякога червило. Съответно около това и двете бяха обект на неговото внимание. Поне на първо време с това си обяснявах че двете хранеха нескрит неприязън към липсата му на хигиенни навици. Особено що касаеше ръцете с които бъркаше в кошчетата. Да! В това и Психоложката, и мечтателката имаха не малко основание. Нали Мой Човек живееше само с баща си - мъж някъде къде шестдесет и пет. Ясно е на всеки, че личната хигиена там в онази им мъжка идилия не бе съвсем на преден план.

Колкото до самото посегателство (ако мога така да го перифразирам). Психоложката навсякъде и на всеуслошание твърдеше, как в някакъв си друг - трети случай тя била сама в Голямата стая. Той се запътил към Мечтателката. Психоложката самоотвержено се опитала да се намеси. Но видите ли той и налетял и на нея. Сграбчил я за врата и определено искал да я удуши. Тук вече съвсем не можах да повярвам. Но пък веднага ми прищраква от къде може би духат последните подсилени ветровете срещу този потребител...

Че на базата на така създалите се настроения някой друг ден след последното събитие между мен и Психоложката се завърза полемика. Където по-скоро се разделихме малко на мъже несретници в живота - срещу преуспелите в професиите си жени. Защото тя демонстрираше просперитет с непрестанна смяна на многобройните си тоалетите. Един черен джип. И обилно количество накити гарнитура към богатия си гардероб.

Но ако съм си по-честен…

Или ако по друг начин може да бъде казано…

С Психоложката си се бяхме подхванали на типичното за нашите балкански ширини хоро - Мой Човек е ангел Твой Човек е Дявол.

Да! Вярно!

След няколкодневни дебати… Така и не се стигна до краен победител в спора. Но пък трайно се очерта гореща демаркационна линия между мен и нея. А както стана ясно в хода на самата полемика такава линия доста отдавна си е имало между Мой Човек и по-голямата част от колегите. Което на мен лично ми заприличва вече не само на демаркационна отметка ами направо на цял невидим боен фронт.

Такааа…

И какво стана сега?!

В един момент се оказа, че срещу моя милост Пинокио-Горския има завидно числено превъзходство оформено като плътна група от опонентите. Всеки от които със своите си твърди убеждения - по принцип. Че и със солидни аргументи като пряк свидетел за всяка случка. Да не говорим, как Психоложката бе къде, къде по-голяма авторитет в колектива от мен. И то с право. Наистина много знаеше тази жена за психологията. Вярно повечко на теория. Защото това и бе второто висше образование. И доста късно бе започнала практиката си като психолог.

Нооо…

Аз шапка и свалях за теоретичните познания. С две думи като на зрял човек с опит ми бе ясно - ситуацията около Мой Човек е повече от критична.

Иии…

Само нещо крайно необичайно, крайно убедително, или ако щете свръх естествено би го спасило от очертаващата се тенденция да бъде отстранен от Дневния Център.

Пак ако съм честен не знам защо!? Но ми се струваше, как в тази неравностойна схватка лесно бих преглътнал, че аз ще съм битата карта. Ама някак си наистина ми стана много, много жал и за двамата.

Имам в предвид за Мой Човек и за баща му.

Не ги познавах от близо тези хора. Но няколко пъти присъствах рано сутрин, когато посрещаха Потребителите. Виждал съм радостния блясък в очите на Мой Човек от това че идва тук. Но усещах и чувството на облекчение изписано на лицето на баща му. Все пак не съм на петнадесет. Мога да предположа какво е да си цял ден с такова Човече в къщи. Още повече това Човече да е твоето дете. Нооо в тази игра на човешки съдбовен покер не аз раздавах картите - а великата Съдба.

А както стана вече известно...

При всяка една ръка от раздаването,

… на Мой Човек и на баща му все слабите карти май са се падали.

Нооо…

Имаше нещичко в полза и на двамата.

Две фрапиращи случки!

Които недвусмислено показваха, какво хранеше Мой Човек към това място.

Е! И най-хубавото бе как тези събития бяха известни на всички в Центъра!

Та какво се бе случило…:

Два месеца след като Мой Човек е започнал да посещава Центъра - имало извънредни почивни дни. От онези дето ги сливат и преливат. Но той нали не разбира от национални и официални празници... Още по-малко пък от отработването им. Съвсем резонно за неговото инфантилно мислене - искал да идва в Центъра. Тогава когато по принцип са си ходили.

Неговия мозък поне според това, което четох в нета, работи на желязно каноничен принцип. Веднъж схванал някакво правило, повече от трудно приема, каквито и да е абстрахирания под формата на изключения. Когато да речем на календара цифрата е синя или сива - той ходи в Центъра. Ако е с друг цвят - си стои в къщи. Точка по въпроса! Да ама сега случая бил някак си по-абстрактен.

Баща му се опитвал да му обяснява каква е конкретната ситуация около почивните дни – но уви! Мой Човек сочел сивите цифри на календара и нервничел. Дори без думи ставало ясно, че щом дните не са оцветени в червено, той ще си държи на неговото си. По този начин с типичната непоколебима настойчивост, присъща за този тип хора, принудил баща си, в края на краищата да го заведе до Центъра.

И така двамцата търпеливо си висели има няма повече от два часа пред вратата. Докато накрая Мой Човек лично не се убеждавал, как е заключено. И как наистина в Центъра няма да дойде никой.

Даже Шефката в две от тези ялови похождения имала някаква си служебна работа. Щото нали тази ми ти чаровница дава мило и драго за Центъра… Че тогава и тя, пренебрегвайки почивката си отишла да изпълни със съдържание някоя от нейните перманентни шефски безконечия от типа:

„Имам една делова работка тук сега! Колеги оставете ме моля ви за малко да се отдам на негово величество ангажимента!“

Е! Единия път се смилила и им отворила. Че ха дано Мой Човек се убеди, как вътре няма никой. И да миряса.

А той…! Той се усмихнал.

Поподредил това онова в Голямата стая. После си извадил няколко от любимите занимавки. Показал и ги. И поискал тя да му ги изсипе, за да може да си играе. Естествено! Никак си даже не го смутило това, че липсва какъвто и да е друг потребител. Те асутистите нали по принцип са си самодостатъчни…

Че и за това когато втория път ги засякла в другия подобен случай да си висят безметежно на пейката… Се наложило да изчака в страни. Докато те с баща му си тръгнат. С цел да не го разстройват.

Та това е дето е всеизвестно и поне малко ми е в плюс за Мой Човек.

А колкото до мен… То и аз малко като него… Нали и аз съм един упорит дървен Пинокио… Понякога като се вдървя на някоя тема… Трудно включвам на задна скорост.

Хи, хи, хи!

Че и сега като си говоря така на прякор се сещам, как на Потребителите в Центъра този ми детски само прякор много им хареса. И от началото Човечетата, а в последствие, всички колеги, че и родителите, и те се обръщаха към мен така.

Та точно поради това ми упорство, като един дървен Пинокио никак си не обичам да си оставам колите ми, да тънат в калта. Изпадна ли в някаква забатачена автоситуация, май съвсем се вдървявам. И следвайки тези мои дървено Пинокиови принципи взеха да се чудя, как ли мога да му помогна на Мой Човек.

А уповавайки се на опита си като професионален шофьор… Като пръв полезен ход реших да премина от бързи скорости на мислене на онези по-бавните. Дето са за високата проходимост в пресечени проблемни терени.

Но то това с бавните скорости го имам не само аз, като техническа мозъчна възможност. Има го още и при:

… повечето Джиповете.

… някой Камиони

… и при почти всички Трактори е все така.

Ама то при тях не е от към мозъка работата. Ми в трансмисията… Пардон в скоростната кутия е по-известно това като думичка. Та да поясня на тези от вас, които са по-незнаещите в тази шофьорска област. Чрез бавните скорости въртящият момент в предавките на самата скоростна кутия е по-голям.

Да!

Може и ходовата скорост да е по-ниска, но пък силата на мощността е по-висока. Или по друг начин казано машината става нещо като с волска тяга. Доста по-бавна, но от друга страна доста по-мощна. За това и по цял свят навремето са орали по-често с волове отколкото с коне.

Е!

Не че селяните на времето са разбирали нещо от ъглова скорост…! Или пък от въртящ момент…! Не! Но пък инженерите тарикатски са изплагиатствал тази подробност от природата, прилагайки го в двигателя и трансмисионните кутии на тракторите…

Ама нали стана ясно, че това с тягата в ходовата част е малко по-друга шофьорска бира от моето бавно вдървено умуване? Нали стана ясно?

Е!

Така или иначе първото, което ми дойде на ум след минаването ми в режим, ала дълбока есенна оран, бе да включа Директива Четири. Онази за детайлите около необичайностите. И да проуча по от близо - защо така се случват тези неща с Мой Човек.

И веднага след като заорах в проблематиката на тази ми бавна мощна скорост ми изниква въпроса:

„Защо и от къде изневиделица след случая с килима се е появила тази мнима поне според мен… И явната поне според повечето колеги агресия в Мой Човек?

И второ:

„Защо ли това става в повечето случаи когато аз още не съм дошъл? Или пък когато вече съм си отишъл от центъра?“

За това и направих опит ей така неангажирано уж от чисто клюкарско любопитство да си побъбря с някой от свидетелите на случките. Всички в началото ми потвърдиха, че има такъв момент в ескалацията на агресията. И как и тях ги е хващал за врата. Нооо изникна нещо обнадеждаващо. Когато ги попитах за къде по конкретно той ги е хващал преди да започне това с дърпането за вратовете. И тогава почти всеки един от тях ми отговаряше нещо от сорта:

- Пинокио не знам защо, но преди Твой Човек ни хващаше само за ръцете. Ама от както ти ни научи, как бързо и безболезнено да се освобождаваме от него - май това не му хареса. И от известно време реши да ни лови за вратовете.

- Ахааа! Казвате по-добре, да не ви бях учил на хватки от свободната борба?

- Нещо такова се получи Пинокио! – усмихна ми се Чистачката когато коментирах това с нея – Да! Виж ти! Не съм се замисляла над това. Ти уж за по-добро ни научи на нещо… Пък то гледай, как се превърна в лоша услуга за самия Твой Човек…

Че първия извод, който си направих:

„Е как Мой Човек просто е искал да му обърнат подобаващо внимание. И след като това с привличането на вниманието не се е получавало за ръката… Защото колегите лесно са се откопчвали… Той е потърсил най-лесното място за захват – врата на човека.“

И другото интересно, което разбрах от Чистачката – свидетел на една от случките с Мечтателката. Е че той я е държал по-скоро от отзад. А не за гушата от пред – противно на това което убедително твърдеше Психоложката. А на въпроса ми нещо друго интересно случило ли се… Чистачката добави, как веднага след като я бил дръпнал няколко пъти - сам си и я пуснал. А после тутакси клекнал на пода. Може би за да търси нещо. Та пак според Чистачката, точно това търсене го е разсеяло, давайки времева възможност на другите колеги да помогнат на Мечтателката.

Психоложката за нейния случай твърдеше нещо подобно. Но там реда бе обърнат. Тя се насочила към Голямата стая чувайки, как Мечтателката панически вика за помощ. И когато влязла… Го заварила на земята да пълзи като бебе около краката й - в близост до колелата на количката. После рязко се изправил и на момента хванал Мечтателката за шията, започвайки да я дърпа. При което тя продължила да крещи още по-силно, изпадайки в истерична криза. И всичкия този писък до когато Психоложката не успяла да се вклини в схватката.

След което чух за кой ли път, това което и всички в центъра знаехме: „Как Психоложката почти час и нещо я успокоявала. Колко труд и коствало това. И колко уплашена била Мечтателката!“ Нооо… нещата някак си в по нататъшната част от разказа увисваха във въздуха поне в моята шофьорска логика. Защото когато помолих да ми бъде уточнено за къде по-точно я държал? За гушата или за врата? Психоложката бе повече от категорична:

„За гушата!“

Но пък от друга страна никак си не можа да ми обясни… Как така някак си Мечтателката здраво хванатата за гушата можела да вика и пищи. И то много по-силно от преди Психоложката да влезе в стаята.

Е това точно не ми стана ясно.

И за това и предложих да направим възстановка.

Тя се съгласи.

Хванах внимателно Психоложката за гушата, притискайки плътно с вътрешното на дланта си адамовата й ябълка и казах:

- Викай сега колежке!

Тя се напъна. Но първо нямаше възможност да си поеме дълбоко въздух. Второ от натиска на ръка ми гласните й струни бяха порядъчно притиснати. А от устата й излезе само едно немощно хъхкащо

- Пусни ме моля те! Трудно ми е да дишам!

- За дишането то е ясно. Дай глас! Дай да те чуя как пищиш!

- Пусни ме! Моля ти се! – сърдито повтори тя и нервно задърпа ръцете ми за китките – Как без да мога да си поема въздух да ти дам глас? - и в момента в който я освободих почти просъска – Какво искаш да ми кажеш ти с това?

- Нищо конкретно. Просто правим опит да онагледим, как са се случили нещата.

- Това твоето онагледяване нищо не доказва. Той може да я е бил хванал по съвсем друг начин.

- Може! Но за да пищи толкова силно преди да влезеш в стаята, както ти твърдиш, най-вероятно държането не е било точно за гушата.

- И каква е разликата?

- На теб жената с две висши образования ли да го обяснявам?

- Защо не?

- Ако хващането е било за гушата – да! Може да се приеме, че има някакви индикации за злонамерена преднамереност от негова страна. Да речем в посока на това да и навреди. Ами ако просто я е дърпал за ръката? Защото ти нали не си го видяла? Била си в конферентната зала. Зад тази междинната врата. Само си предполагаш какво може да се е случило? Ами ако наистина хващането не е било точно за гушата…?!

- Така ли? – полуусмихнато ми се поозъбва опонентката ми и си поема въздух за да продължи с аргументите си.

Но в този момент една от Потребителките, която е доста особена походка започва да се лута, минавайки наляво на дясно между нас. При което от време на време застава точно по между ни и се върти около оста си. Това разбира се накъсва визуалния и вербалния ни контакт. А май и до някъде още повече изнервя полемиката.

- Беболинка седни моля ти се на дивана, моето момиче - обръща се към нея Психоложката - И аз те обичам Беболинка - опитва се да бъде нежна колежката, но потребителката не престава, да снове между нас, даже спира, вглежда се някъде в нищото и започва да прави смешни гримаси – Да бе Беболинка и Пинокио те обича - погалва я нежно по лицето Психоложката - Нищо че не му личи. Все пак той не е психолог! – усмихва ми се с ехидна превзетост опонентката ми и пита - И какво каза за това ако не е било за гушата? Че заради тази хубавица изгубих нишката на разговора. Какво според теб значело това?

- Какво ли? Ами това! Че не е изключено той просто да е настоявал поради нещо си тя да му се обърне внимание. И то сега-веднага на момента.

- Просто да е настоявал?! Поради нещо просто и невинно!? И просто ще я хване ей така за гушата?! Едва ли?!

- Мисля това вече го уточнихме.

- Кое?

- Това че в този предварителен момент ти не си била в стаята. И по тази причина и ти както и всички останали, само можете да гадаете в коя точка от тялото е бил контакта.

- Голям ангел го изкарваш винаги този Твой Човек. По-скоро твоите измишльотини са само добронамерени догадки на един доброволец. А не реален психологически анализ на конфликтната ситуация.

- А твоето е какво?

- Моето е едно правилно предположение базиращото се на вече видяно от другите пъти.

- Да беее… И по какво твоите правилни предположения колежке се различават от моите догадки. Може нейната реакция да е продиктувана единствено от това, че тя по принцип тя много страхува от него. И за малко са останали съвсем сами. А мога ли да попитам, защо те са били сами? А ти си била съседната стая на компютъра?

- Май вече прекаляваш. Защо не си ми шеф, че да ми държиш такава сметка! Пък и както и да го усукваш… според мен така или иначе той я стресира. И то много в повече, от това което е допустимо в такъв тип институции. Какъвто например се явява този Център – отвръща ми тя малко ядно, врътва се и тръгва да излиза от стаята, но въпросната Беболинка пак и препречва пътя и въпреки, че не може да говори, гримасничи така сякаш иска нещо да й каже – Да бе моето момиче! Нали ти казах и аз много те обичам! Какво ти става днес? Ти никога не си правила опит за контакт с мен!? Какво!? Да не би нашия спор на висок глас да те притесни? А моето момиче? - погалва я пак по лицето и се обръща към мен с думите – И между другото си е напълно в реда на нещата, всеки който по някакъв начин е опасен за околните да си стои там където му е мястото. Или там където заслужава.

- И кое е това заслужено място за Мой Човек?

- Ами най-малко в къщи при баща си!

Не оспорих, последното твърдение, но и не спрях до тук с разследването си.

Но ми се стори, как този спор дойде да ми покаже че напрежението в колектива около Мой Човек наистина бе доста по-високо. Дори от това което аз съм усетил. За това след разговорите реших да се поотделим за ден два с него в Малката стая. Хранейки някаква надежда, как от това духовете до някъде ще се успокоят.

То горе-долу всеки в Центъра си има любимо занимание.

За това винаги когато с Мой Човек се отправяхме към Малката стая обикновено питах: „Някой друг желаещ за тихи занимания?“ Веднага на този ми въпрос откликваше Преводачът. На него пък много му харесва да си играе на таблета. И той също в по-голямата част от деня май си е самодостатъчен. Или поне му допада когато около него няма толкова много хора. Точно поради това на Преводачът хич не му понася, когато планово го карат да се включва в групите за занимания.

Но то това на нас с Преводачът ни се случваше още от самото начало. От както постъпих. Щом социалните работници го попитаха иска ли да се присъедини тук или там от написаното в графика… Той започваше да нервничи. И още преди да се случат случките с Мой Човек, винаги изразявах желание да поема Преводача. Най-малко докато трае заниманието на колегата.

Че точно тогава научих за едно канонично, но и ултра демократично правило в Центъра. Никой от колегите, никога не караше, никого от Потребителите да прави нещо против волята му!

Е!

Ако това не вреди на околните Потребители или на самия него. Примерно ако рече да напуска сам без придружител пределите на Центъра.

Може би и за това всички с нескрита радост приеха идеята ми за нашата самоизолация. Така в няколко поредни дни - Преводачът, Мой Човек и Моя милост си спретнахме едно чудно и сговорно мъжко трио. По онзи си наш тертип. Както между впрочем си го правихме нерядко и преди в някой ъгъл в Голямата стая.

Че и сега! Стоичкахме си тихичко.

На фона на една лека музичка.

Дори ние с Преводачът бавно, славно и забавно можехме да си говоричкаме. Докато Мой Човек с прецизната си педантична себеотдаденост нижеше ли нижеше неговите си фигурките. Или пък закопчаваше Монтесори комплексите. Така в тези разговори насред трио-седенките с Преводача си споделяхме доста лични неща. И постепенно по мъжки едва ли не се сприятелихме. Някъде там насред споделявките, той ми каза две интересни неща.

Как аз съм бил един от малкото хора в Центъра разбиращи го, за това как той не иска да е дълго в общата шумна стая. А другото за което ме харесва е че не го занимавам с глупостите на социалните работници – имайки предвид груповите занимания. Каза ми още че Мечтателката наистина много се страхува от Мой Човек. Аз това си го знаех. Но другото което ми сподели ми стана по-интересно:

- Пииииинноооокиооо Твооойййй Чоооооввееек нииииикккааак нееее еее лош каааатттооо хааараккктерр!

- Така ли го чувстваш ти?

- Дааа!

- А защо тогава тя така се страхува от него? – прекъсвам го аз – Тя не го ли усеща като характер. И ако не го усеща ти защо не и го кажеш. Аз виждам, че вие много добре се разбирате двамцата.

- Пиноооо…кики…о тяяя… мноооо…ггг..о глееее…дааа… Сееерриии…аааалиии. Зааа неее…я хоооорааатаа ссссааа… ссссааааамооо лооошшши иииили доообриии. Друууугииии ссссрееедниии няяяма. Кааатооо в кииииннноотто. Тооой нееее… ииииска… нииищо лллооо…ооошо дддааа и нааапрааа…ви. Ааамммааа тя неее слууушшааа мееен иии тееееб.

- А кого слуша? – питам отново защо разбираемо живо се интересувам от въпроса.

- Ссслллууушшшаа кооолллеежж…киии...теее ти.

- И защо ги слуша?

- Амииии иии теее ссссса жееени. Каттттооо нннееея. Ссслллааагат сссиии чееервиииило. А азззз, тиии и тооой смеее мъже. Амааа поооонеееже нииие ссс теееб иии тоооой неее сме доообрииите мъъъжееее… - широко се усмихва Преводачът и несръчно започва да върти китка с разкривено разкрачените си пръсти, аз използвам паузата и питам:

- Добрите мъже…?! Така ли? И кои са пък тези Добрите мъже? – и му се усмихвам на свой ред.

- Онееееззззи от ссссееериииааалла! Ссс мнооогооото пааари! Иии хууубааави дддреехххи.

- Ахааа…

- Аххххааа яяяя! А щооом нииие неее сме като тяяяяях ззннааачи смеее по-лоооши. Осоообено той. Защоооо… то тоооой неее се къъъпе. Иии… виииика. Което зааа нееея знааачи той еее мръъъсен, бедееен и лооош. Коооето значи страаашен.

- Аха! Разбрах! И защо особено той? То и аз не съм богат. Е вярно! Къпя се редовно! Но ето! Дори кола си нямам. А защо той да е такъв? И ти пък как разбра, че са на такова мнение колежките?

- Заааащоооото тааака гоооо глееедааат друугите ти коооолежки. Тее с оооочи тааака каазват!

- Че е мръсен и беден ли? Значи лош!? Така ли? Я стига моля ти се?

- Тааакааа е Пинокиооо…

- Така ли е? Ама само така го гледат? Или са ти го казвали пред теб на глас?

- Неее неее са каааазали нищо. Нооо нииие поняяякога вииии раааз бирраааме каааакво моооже да каааажееете ииии бееез дааа сте гооооо каааазали.

- Как така ни разбирате?

- Поооо глааавааатаа.

- По главата ли? Как така?

- Тооо лииицееето вииии издааава тоооочно какккво сииии миииислите.

- Ясно. Благодаря ти приятелю. А я кажи, как мога да разбера какво колегите са си мислили за Мой Човек, в дните когато мен ме нямало тук при вас?

- Пооокажи ми снииимки ооооот тогааава иии аз щееее ти кааажа, коооой каааакво си е мислел.

- Че от къде да ти взема снимки от минало време. Тук няма камери в стаите? И слава Богу! Че иначе щяхме да сме като във Биг Брадър!

- Дааааа амаааа Пинооооокккииио наааали всссссе правиииите снииимки нааа заняяятията.

- Знаеш ли?! Ти си прав. Вярно че колегите все се щракат със служебния апарат. Виж - това е идея! Добре друже! Ще измисля нещо по въпроса.

Та от този неформален разговор разбрах, как освен прякото посегателство осъществено от Мой Човек към Мечтателката със сигурност има и други фактори. Които допълнително подсилват нейното чувството на страх и неприязън към него.

На следващия ден обаче най-неочаквано Шефката ме вика на личен разговор. Дава ми един лист. Оказва се, че подозренията ми се напълно основателни. Има вече подготвена анкета за поведението на Мой Човек. А началството ми заявява:

- Имаш три дена да я попълниш и предадеш. Всеки колега ще попълни такъв екземпляр. После въпреки, че не си щатен служите, ще се наложи да присъстваш на една от нашите оперативки. Ще бъдат изслушаме всички желаещи да говорят. Ще съберем анкетите. Ние с другата ти Шефка - ще решим. Дали Твой Човек ще го оставим в Центъра. Или ще бъде отстранен. Но понеже ти се занимаваш персонално с него, твоето мнение ще е много важно за нас.

- Да го отстраните ли? Как така? И защо точно него? – правя се на тъпо хъмпи аз.

- Виж Пинокио! Лично аз нямам желание да го отстраняваме. Нито него. Нито когото и да е било. И без това капацитета на Центъра не е запълнен. Но ако мнението на колегите надделее - ще се наложи да му прекратя договора.

- Това заради последните случаи ли е? Или по-скоро не случки, а слухове, как той е станал нетърпимо агресивен?

- Не съвсем! Пинокио искам правилно да ме разбереш. Не ми е възможно да натрапвам Потребител на колегите. Особено пък ако всички са на мнение, как с него е невъзможно да се работи. Така че ако искаш да го защитиш Твой Човек ще се наложи да се подготвиш добре за защитата му.

- Със сигурност е така! Защитата!? Лелеее… Как само прозвуча! Лелеее…

- Защо лелее…?

- Е! Ако се има в предвид, как Психоложката с нейните стократно по-солидни познания по специалността си ще е срещу мен. Направо си е не само лелеее Ами и е леле мале!

- Хайде де! Не се предавай още преди битката. Не ми приличаш на мекушав човек…

- Е! благодаря за комплимента! Шефке а ти как мислиш? Май Псито е в основата на всичко – нали така? – поглеждам изпитателно към началството, но тя ми отвръща с каменна усмивка, което ме подтиква да премина към разузнавателни подвъпроси - Шефке значи казваш, Психоложката ще го играе нещо като прокурор? А мен ме назначаваш за негов служебен адвокат? А? Пък ти и Другата Шефка ще бъдете съдиите.

- Щом така виждаш длъжностите - нека така да бъде. И между нас да си остане! Не точно Психоложката е в основата на интригата. Но след като вече няколко пъти така се е случва с нейната любимка… Мисля че ти е ясно. Ако не яростен враг-противник в дебата, най-малко ще ти бъде много сериозен опонент.

- Добре Шефке! Ще се постарая. А какъв доказателствен материал мога да ползвам? Освен това, което ми даваш да попълня - нещо друго мога ли да ползвам?

- Каквото намериш за добре. Но - нямаш много време. Три дена. Нали казах. За всичките колеги е така. И те имат това което и ти ще попълваш.

- Ееее за три дена не мога! Все пак съм шофьор. Не съм правист. Вярно! Имам много добър приятел съученик адвокат. Но аз съм си гола вода в правото. Е на някакъв бонус като време не мога ли да разчитам?

- Колко ти трябва?

- Ами поне десет дена.

- Охоо…! Десет дена?!

- Да! Щото не знам кога моето приятелче може да ми удари рамо в начинанието. Иии поне най-малко да съм в състояние да прочета това онова за диагнозата му – снишавам глас аз и гледам умолително, но после веднага ми хрумва нещо и питам - А мога ли като адвокат да поговоря с този оня от тия, които са били свидетели на случките. Май все така се случва, че мен ме няма по време нааа… нааа… Дори не знам как да определя тези мстични според мен случки.

- Можем неприемливи за Центъра прояви на Потребител да ги наречем. Ама Пинокио, не са ли ти много десет дена?

- Не! Не! Не! Даже са ми малко! Разпитване. После анализ. Четене на диагнози. И в какво се проявяват те. Моля Ви Ваша Чест бъдете снизходителни към моето невежество и неопитност в областта! Нали дори съдиите, когато нямат специални познания по някой казус се обръщат към вещите лица? И там експертизата се изготвя за най-малко седмица - нали?

- Бреййй Пинокио… Ти ме учудваш… Какви са тези ти познания и изразни средства…?

- Еее Шефке… Нали казах?! Голям гъсталак сме си ние с моя съученик. Пък той е много добър адвокат. И докато къцаме риба… Аз на него няма какво да му разказвам за шоферлика. Ама той винаги пълни времето с какви ли не интересни случки от съдилищата… От арести… От семейни саги… И изобщо от практиката си.

- Брей! Брей! Брей! Ами значи точно ще си паснеш на длъжността тогава!

- Е! Чак дали ще стигна до ниво точно не знам. Но моля Ви Ваша Чест! Дайте ми повечко време. Поне за някаква такава експертиза да имам оперативност. Щото след като нямам специалните познания в областта ми се иска да поговоря с някое и друго вещо лице… С моя приятел адвоката. И с някой по-близо до тези кръгове хора. Нали ще ми направите този процедурен компромис Ваша Чест.

- Хе, хе, хе! Ти сега направо ме разби! Процедурен компромис! Хе, хе, хе! Добре! Добре! От мен да мине адвокат Пинокио. Десет дена. Но нито секунда повече. И добре! Ще кажа на колегите, че всеки човек макар и под запрещение какъвто е Твой Човек има права. Че ти ще го защитаваш на оперативката. И да не ти отказват ако ги разпитваш за случките.

- Ваша Чест! – усмихвам се любезно и правя уважителен реверанс, както съм гледал, че правят адвокатите по филмите от средновековието - А ще може ли да ми бъде осигурен достъп до снимките, които са направили колегите… Да речем за около месец назад?

- Снимките ли? Защо са ти?

- Как защо? За защитата. Все нещо ще ми хрумне от тях като ги гледам. Може пък там някъде да е заровено кучето.

- Кучето ли? Какво куче бе Пинокио? Нещо не ми звучи по правистки този израз – смее се на глас Шефката.

- Еее… ма аз само се правя на адвокат… Пъъък за кучето… Онова умрялото което така силно вмирисва напоследък обстановката в Центъра… – пак подемам аз, но като я виждам, как учудено ме гледа пояснявам – Е не, не, не Шефке! То няма никакво куче. Така си го говорим. Ако има невидим смърделив проблем някъде. Това не е адвокатски, а наш гаражно шофьорски жаргон.

- Ахаа! Жаргон от гаража казваш!

- Да!

- Добре! Добре! Отново от мен да мине адвокат Пиникио… - с типично нейната си чаровна усмихнатост ми влиза в шегата тя - Ще ги имаш снимките да си търсиш умрялото куче. Нооо при едно условие!

- Какво е то?

- Че няма да публикуваш нито една от тях!

- Дадено!

- Ама абсолютно никъде!

- Обещано! Честна Шофьорска дума давам!

- Да! Трябва ми такава! Защото вече имахме разправия с родители. Нали ти е ясно, как не всеки родител е във възторг от това детето му с всичките му недъзи да е изтипосано пред цял свят?

- Разбира се Ваша Чест! Нито пиксел няма да излезе от моя компютър, към нито един Клюкарник.

- Добре. Сега обаче съм доста заета за това ти искане. Имам тук да довърша някоя и друга работка. Ела към края на работното време. Ще ти ги смъкна на нещо. Имам една оборотна флашка. Ама да ми я върнеш до в други ден, че ще ми трябва.

- Разбира се Ваша Чест. Много ви благодаря за великодушието – отново правя реверанс и излизам от стаята, обнадежден, че поне началството няма никакви предразсъдъци срещу Мой Човек.

Нооо… така или иначе от този ден започна да тече обратното броене, в рамките на което трябваше да успея да сторя нещичко за него.

Запретнах ръкави и започнах да се правя на това на което най-малко съм си мислел че мога да бъда – детективо адвокат. Шефката точна както винаги щом поеме ангажимент - ми дава в края на деня всички снимки до един месец на зад.

Отивам си в нас. Веднага ги строих по дни. После така подредени от целия набор дни оставих само тези, в които ги има Мой Човек или Мечтателката. След това в отделна папка сложих онези от последните десет петнадесет дена, в които проявата на агресия е била най-подчертана.

Гледах! Гледах! Гледах!

И понеже нищо очебийно не видях, реших да почета малко по-задълбочено за самата диагноза Регресивен Аутизъм. До късно посред нощ се рових в нета. Ама то от 237 438 статии, които ми изскочиха по въпроса, как да си избереш коя да четеш, за да не си загубиш времето.

Иии…

Следващия ми ход бе прозрачно неизбежен!

На другата сутрин в ранни зори щръквам дежурен на кафе-стоянката в очакване на Флаерка. А тя нормално си идва в графика момичето. И дори и през ум не и минава, каква лавина от въпроси съм й подготвил.

Поздравяваме се. Помагам и както винаги. И започвам да се оплаквам за случващото се. Веднага откликна момичето. Обещава с каквото може да ми помогне. Даже на момента звънна на някого. Говори си пет шест минутки. После споделя, как колегата и горещо препоръчал да потърся лекциите на някаква си доцент Матанова. Както и дипломна работа на Даниел Людмилов Петров аспирант към философския факултет на Софийския университет. После рови, рови още малко из телефона си. Вдигна глава и с усмивка на лице ми каза, че Аутизма е под номер F 84.0 в МКБ – 10 (Международния Класификатор на Болестите – Десета ревизия). Там също можело да попогледна това онова.

Така вече бе по-друго.

Записва ми на едно листче всичките неща.

И нали съм головодник в тази област - няма как!

Щом съм бос трябва да съм поне послушен!

Прочетох и двете неща.

Още и няколко материала, които бяха в близост в браузера. Всичко като описание доста точно съвпадаше с поведенията на Мой Човек. Но колкото до конкретната моя ситуация, сякаш най-много ми вършеха работа следните няколко реда:

„Аутистите страдат от ред неспецифични проблеми, като фобии, смущения в съня и храненето. Както и краткотрайни изблици на гняв и открита агресия, но не към другите, а към себе си.“ Както и още нещо което прочетох в една друга лекция на някакъв професор по психология:

„ Аутистите за разлика от шизофрениците и от хората със синдром на Рет се фокусират единствено върху обектите, а не върху субектите.“

След като вече се бях подковал теоретично, още на другия ден, започнах да говоря отново със свидетелите на инцидентите. Шефката както казах нали е точна - ги бе предупредила до един. Е! Някой макар и с видима неохота, но ми споделяха неща, които явно преди това ми бяха спестили. А аз на свой ред им разказвах какво съм прочел в нета. И ако искат, как мога да им го дам и те да го прочетат.

Същевременно подчертавах, че ако диагнозата на Мой Човек е вярна, в което лично аз не се съмнявах. Защото тя бе направена в Германия. То няма как, ако Мой Човек не е предизвикан от нещо конкретно… И то по-скоро предмет, а не личност - той да проявява пряка преднамерена агресия към други хора. Обяснявах им още, как той може да проявява самоагресия изразяваща се при аутистите в самонараняване.

А предвид психическата му възраст. Която дори в диагнозата бе посочена като на три годишно дете той не би могъл да има осъзната амбиция да прави нещо лошо освен детска беля.

Разяснявах в детайлни подробности. Как той като аутист след като не се интересува от хора, които в психологията се именуват - субекти. А само и приоритетно от предмети. Които в психологията се наричат - обекти. Мой Човек няма и как да проявява агресия към нещо, което на практика не го интересува.

Колегите ме слушаха, слушаха и най-често след поредното ми теоретично излияние започваха да вдигат многозначително рамене. И после, клатейки съжалително глава ми отговаряха нещо от типа:

- Добре ги говориш Пинокио ти тези неща… Ама хайде кажи! Защо твоята теория се разминава с това, което се случва пред очите ни на практика? Ето това ни обясни! Или най-малкото това твоето дето го говориш ни го докажи! Но по някакъв по-лесен за разбиране начин.

- Доообре ще се постарая, но ми трябва още време – оправдавах се на момента аз.

Но като се замислих - наистина точно така се получаваше. Едно пишеше в нета за аутистите. А Мой Човек постъпваше точно на обратното. Което за всеки или по-скоро дори и за най-повърхностните средностатистически шофьори и лесничеи…

Да речем като мен!

Означаваше, че нещо много важно пропускам в процеса на разследването.

Но какво бе то?!

Та поради всички тези вътрешно-логически неясноти в моите анализи… Предопределени разбира се от шофьоро-лесничейските ми интелектуални празноти… Нещо крайните резултати здраво забоксуваха. За това на другия ден пак помолих Шефката за малко отсрочка. Там около предаването на моята писмена анкета. Поне за още три дена. Тя каза, че ми дава само един. Ама аз си бях наумил да си правя оглушки докато не попадна на нещо по-така за което да се хвана.

Да!

По-голямата част я бях написал. Но за точно това, кое обяснява неговите действия… И как да се постъпва, така че Мой Човек да спре тормоза над персонала и потребителите… Особено над Мечтателката… Ей за това нямах и една дума написана.

По тази причина реших специално за случая да попроменя малко Директива Едно и Директива Четири конкретно за него. И се захванах да наблюдавам процесите около действията на Мой Човек. Но по от близо. И то вече точно в средата в която се получаваха инцидентните засечки.

Поради това нашата си мъжка тройка отново се върнахме при другите в Голямата стая. Като преди самото връщане на няколко пъти изрично предупредих Мой Човек да не се доближава до Мечтателката. Той по принцип е порядъчно изпълнителен. Но аз си знаех! Ако нещо по линия на неговите фобии и аутистичните му писти, го провокира…

Ахааа!

Тогава импулсът вземаше връх над всичко друго. И той нямаше да се поколебае да наруши каквито и да е мои възбрани. Ама то и там беше и разковничето я! Да открия кое е То Това, което го кара ненадейно и драстично да си променя поведението. И от типичен послушко-аутист да се превръща едва ли не в агресивно-хиперактивен шизофреник.