Още един разказ от цикъла "Спомени за сънища"

   ВЕСНА

   От малка баща ù я учеше да бъде нащрек, дори и насън. Свикна с това и спеше леко. В съня си чуваше как притичват мишките в тревата, чуваше въздишките на птиците и полъха на вятъра. На другия ден знаеше всичко, което се е случвало през нощта, но умееше да мълчи. Намести се в коренището на огромен дъб в края на поляната. Нощното ù скривалище приличаше на малка лодка, покрита с твърда трева и  листа, които миришеха горчиво. Сложи  ръцете си под главата и се загледа в мастиленото небе. Беше поръсено със звезди. Усети красотата им в сърцето си и то болезнено потръпна. Потръпна още веднъж – този път при мисълта за Ондра. Когато се събуди утре, ще е последният ден от прехода на патрулния отряд. А Ондра ще се върне в лагера. Ако беше мъж, и тя щеше да бъде част от предните  отряди. Щеше да участва в трудните състезания и в постоянните военни упражнения, неизменно върху гърба на коня. Тя и сега беше добра ездачка. Някои мислеха, че е най-добрата, но си мълчаха. Нямаше как да тръгне с Ондра, защото разузнавачите по пътя бяха само мъже. Те бяха стражите на племето. Винаги тръгваха по седем човека. На всеки трети ден един от тях се връщаше в лагера и описваше на старейшините пътя, препятствията,  бродовете през реките, къде има вода за пиене и дивеч за ловците. Описваше и опасностите, които дебнеха в сенките на дълбоките гори край Голямата река. Този боец оглавяваше колоната и племето продължаваше напред. След още три дни се връщаше при семейството си назад сред изморените от дългия път жени, деца и старци. Мястото му в предната редица заемаше следващият патрул – изморен, потънал в прах, но със зорки очи и изострен слух. Това бяха най-надеждните водачи на племето в тези трудни времена. Искаше се още малко търпение, докато стигнат жадуваната земя на праотците – защитена, топла, гостоприемна и богата. Земя, която оживяваше в приказките край вечерните огньове и в протяжните песни на жените.

   Шумовете в лагера утихваха. Някъде проплакваше дете. После се чу сподавен стон. Вятърът носеше дъх на мочурище. Жабешкият хор в неподвижните води ту се извисяваше в притихналата нощ, ту заглъхваше, сякаш завинаги. Весна искаше да заспи. Само в съня си можеше отново да броди из горите с Ондра, да плува в студените води на Голямата река – пак с него, да лови риба под огромните камъни на речните завои и да залага кожени примки за шарените птици. Откакто се помнеше, Ондра беше в живота ù. Нищо не се случваше без него – беше нейният най-верен приятел. Знаеше със сърцето си, че той ще бъде и най-желаният мъж, но до тогава имаше още две зими време. Старейшините следяха неотменно жизнения ред и никой не дръзваше да го нарушава.

   Весна притвори очи и шумовете наоколо сякаш се засилиха. Знаеше, че само тя чува така добре и толкова надалече. Усети нещо различно. Надигна се безшумно и седна върху краката си. Затвори очи и притихна. Имаше някой между дърветата. И още един. После чу дишането на трети човек. Страхът се приплъзна  към гърлото й. Заповяда си да успокои дишането и успя да потисне паниката. Не се сещаше да има промяна в придвижването на колоната. Нито пък беше чула, че някой ще пристигне преди изгрев слънце. Мъжете в тъмните сенки тайно крояха нещо. Тя се заслуша. Долови думите “засада”, “пътищата се разделят”, “ние ще решаваме”. Последва мълчание. Малко след това Весна чу съскащ шепот, от който сърцето ù се разцепи на две. “Ондра не бива да се връща в лагера жив. Тръгвайте”. Чу предпазливи стъпки, които бързо се отдалечиха навътре в гората. Една тъмна сянка прибяга край големия дъб. Момичето опря ухо до земята. Усети тупкане на конски копита и после всичко потъна в тишина.

   Нямаше време за губене. Изправи се решително и се промъкна към мястото, където кротко пасяха конете. Тук и там тъмнееха силуетите на конярите. Знаеше, че да откраднеш кон, е равносилно на смърт, макар че се промъкваше към своя. Животните я познаваха и не издадоха нито звук. Весна приближи и леко потупа Петнистия над веждите. Сръчно се метна на гърба му и се сля с него. Започна да го направлява към сенките на гората. Бавно и внимателно премина край заспалия коняр, който само придърпа кожената си наметка върху главата. Вече навлизаше между дърветата. Едва се възпираше да не забие пети в хълбоците на коня и да препусне в тъмницата. Леко се обърна и видя, че от поляната се вижда само едно малко ъгълче и то в противоположния край. Изправи се на гърба на коня и го хвана за гривата. Заговори му тихо и настойчиво. Животното тръсна глава и изсумтя. Весна го потупа по шията. Притисна с колене ребрата му и леко дръпна дългата, бяла грива. Конят послушно ускори ход.

    Дебелият килим от стара шума заглушаваше мощните удари на копитата. Весна се опитваше да се ориентира по разказа на разузнавача, който подробно беше описал пътя напред. Той се виеше по сребърната нишка на брега, все край Голямата река. Знаеше, че има завои и отклонения, но в тъмното беше трудно да следва посоката. Водеше я шумът на водата. Ту тих и спокоен, ту забързан и ромолящ, с едно особено свистене на завоите.

   Голямата река имаше тежък, нисък глас. Весна познаваше този глас и му се довери. Очакваше да настигне ездачите и започна да се вслушва за тях. Трябваше по някакъв начин да пресрещне Ондра и да го предупреди за засадата. Там, където пътят се разделя на две - при широкия завой на Голямата река. Тя не знаеше къде е това място. Близо ли е вече или е на ден път от лагера. Не знаеше нито преките пътища, нито бродовете и мочурищата. Страхът пълзеше по цялото ù тяло и тя разбра, че ако му се предаде и двамата с Ондра ще загубят живота си. Не можеше да проумее защо някой искаше да го убие. Не беше усетила, че се подготвя заговор и не разбираше кой има полза от него.

   Вече двайсет пълни луни се движеха към старата родина. Никой от тези, които пъплеха по мекия път край реката, не беше живял там. Нито пък някой от бащите. Древната земя беше жива само в приказките. Може би затова всеки си представяше най-прекрасните равнини, по които пасат стада от черноглави овце, златни поля и бързи потоци, пълни с риба. В сънищата си ловците от племето бродеха в тъмните гори и се връщаха с богат улов на сърни, диви прасета и елени с огромни, разклонени рога. Мечтаеха да издълбаят лодки от яките дънери и да построят топли къщи в тихите води на езерата, които ги чакаха там някъде – незнайно къде. После сънищата избледняваха и сутрешната глъч в лагера превземаше мислите им. Денят се проточваше като предишния, като онзи преди него и със сигурност беше като този, който щеше да дойде с изгрева. Раждаха се деца и често умираха, защото пътят поглъщаше последните сили на майките. Умираха ранените, болните и тези, които бяха се отказали да живеят. Те бяха спрели да вярват, че древната земя ги очаква. Дори не вярваха, че я има. Но колоната вървеше. Тя беше живо същество, което имаше своите явни и тайни ритуали, победи, загуби, любов, мечти и жертви.

   Небето взе да просветлява. Ставаше все по - опасно да се движи по пътя и Весна отново навлезе в гората. Това щеше да я забави и страхът пак сгърчи  сърцето ù. Пиеше ù се вода. Дори не се сети да си вземе нещо за из път. Сега беше късно да съжалява. Знаеше, че не бива да язди през деня. Трябваше да намери потайно място за себе си и за коня, защото край реката, по пътищата и в сенките на горите, бродеха всякакви хора – войници, дезертьори, еретици, разбойници, вестоносци, търговци, прокажени със злокобните си клепалца и всякакви несретници, които търсеха живота си из тази безмерна, красива и влажна земя край Голямата река.

   Петнистият кон препускаше между дърветата и следваше някаква своя посока. Беше силен и уверен. Това даде надежда на момичето и то полека натискаше с пети хълбоците му. Конят препускаше още по-бързо.

   После изгря Слънцето. Заля Голямата река със злато, сребро и пеперудено розово. Нещо се надигна към гърлото ù, тя опита да го преглътне, но не успя и заплака. Сърцето й не можеше да побере красотата, която виждаше около себе си. Тя не беше чувала за Бог и не знаеше на кого да благодари за това, което се случваше. Искаше ù се Ондра да е до нея точно сега, когато златното, сребърното и розовото танцуваха своя утринен танц във водата, а наоколо всичко беше притихнало.

   Нещо край нея притича и потъна в сянката на гъстите, блатни треви. Сърна ли беше или едра птица? А може би човек? Сърцето на Весна щеше да се пръсне от страх. Вече всичко се виждаше и тя разбра, че в тъмното е препускала покрай страховете си без да мисли за тях. Сега те се изправяха пред нея, движеха се сред дърветата и пълзяха във влажните треви край реката. Чуваше се някакво тракане в близките мочурища и едно зловещо шляпане – съвсем наблизо, от което кожата ù настръхваше. Каквото и да имаше наоколо,  то също се криеше - значи се страхуваше от нея. Тази мисъл я окуражи и тя продължи  внимателно да направлява Петнистия между дърветата, от които висяха гъсти паяжини, мрежи от мъх, диви лози и едри бели цветове, които упойваха гората. Чу приглушени гласове, спря и се повдигна леко от гърба на коня. Заслуша се по своя начин и разбра, че мъжете са близо, че са двама и конете им са уморени. Скочи леко на меката шума, хвана Петнистия за гривата и внимателно се промъкна напред. Премина безшумно край тях, после се отклони от мястото, където бяха се прикрили и продължи тихо напред. Искаше да ги изпревари, да намери Ондра преди да са успели да стигнат мястото, където  реката прави голям завой и там пътят се разделя на две. Вече не мислеше за опасностите, които я тревожеха през нощта. Колкото повече се отдалечаваше от мястото, където заговорниците бяха спрели да отдъхнат, толкова по-бързо препускаше и Петнистият. На гърба му Весна оглеждаше  всеки знак по пътя, някои от тях разпознаваше от разказите на разузнавача и разбираше, че наближава мястото. 

   Първо трябваше да стигне до голям брод от струпани огромни камъни. Позна ги отдалече. Приличаха на страховити животни, в челата на които се пенеха вълните. Конят се засуети на брега, но после уверено навлезе във водата и се покачи на първата канара. После премина по втората и от там нататък чаткаше по зеленикавия гранит без никакъв страх. Вече наближаваше другия бряг и от височината на камъка Весна видя големия завой на реката. Водата се разливаше на огромно разстояние – блясъкът на отразеното слънце я заслепяваше и нямаше как да види нито къде започва, нито къде завършва тази огромна извивка на сребърните води, които сякаш поглъщаха света наоколо. Тя отвърна очите си и съзря мястото, където широкият път се разделя на две. Едната му половина се губеше в синкавите гори, а другата продължаваше да следва водата. Имаше да язди  още много и тя заби пети в хълбоците на коня. Той наведе красивата си глава, смени ритъма и загреба с мощните си гърди насрещния вятър. В този момент Весна помисли, че страшното е отминало, че ще успее да спаси Ондра от стрелите на убийците и да избави племето от заговорниците.

    Пътят започна да се изкачва. Край нея се заоблиха красиви, зелени хълмове, а в гънките им синееха езера. Шумът на реката се чуваше тихо и някъде далече. Петнистият поглъщаше без умора белия път и Весна помисли, че така може да стигне края на света. Подръпна леко гривата на коня и той намали ход. Бяха на върха на хълма. Долу – в ниското, синееше реката. Резедаво-зелените дървета обточваха мястото, от където започваше безмерна долина,  която някъде в безкрая опираше небето.

     Нещо проблесна и привлече погледа ù там, където в мочурищата растеше висока, сребриста трева. За един поглед време разбра, че в гъсталаците се крият хора и оръжието им е отразило слънцето. Това силно я обезпокои. Не знаеше дали тези въоръжени мъже са свои или чужди. Трябваше да бърза. Може би скоро там някъде щеше да се появи отрядът на Ондра. Весна пришпори Петнистия надолу по хълма. Пътят вървеше пряко на зелените възвишения и приближаваше устремно реката. Вече ясно се чуваше странното свистене на водата, която навлизаше в широк завой.

   От синкавата гора се появи малък конен отряд. Сърцето на Весна замря. Сред изправените конници тя позна Ондра. Дългата му коса беше укротена от кожена лента, която покриваше челото. Загледана в конниците, тя едва не пропусна раздвижването в сребристите храсталаци край реката. Видя, че неколцина мъже с метални шлемове бързо се пренаредиха между тръстиките и по уверените им движения разбра, че са подготвили засадата отдавна. Сега просто чакаха конния отряд да приближи достатъчно, за да нападнат. Беше толкова неочаквано! Весна препускаше бясно напред, но беше много далече, за да предупреди Ондра. Конниците приближаваха завоя на реката и вече се движеха с гръб към нея. Очакваха някого и съвсем забавиха ход. Срещу тях, скрити във високата блатна трева, мъжете с шлемовете вдигаха лъковете. Неочаквано и за смата нея, Весна извика:

   - Ондра-а-а-а!

   Гласът ù разкъса синьото небе, накара вятъра да се свие в клоните на дърветата, а водата в сребърната река се дръпна назад. Петнистият кон рязко подскочи и изправи мощните си крака напред, готов да забие в земята всичко, което се изпречи на пътя му. Страшният глас премина в писък, който смрази кръвта на живите твари наоколо, а после се огъна и застена мъчително. Ондра позна този глас. Обърна коня и погледна пътя назад. По него като метелица се носеше Петнистият. Ондра разбра, че се случва нещо страшно. Едната ръка на Весна беше вплетена в гривата на коня, а с другата тя му говореше неща, които Ондра не разбираше. Препусна към нея с цялата сила, на която беше способен конят му.  Нещо мощно го удари в гърба и той рязко залитна напред. Опита да се изправи, но онова нещо продължи да прониква разкъсващо в него и той видя един  шип да се показва от гърдите му. Вдигна главата си и срещна очите на Весна. В тях видя, че е мъртъв. Тя спусна ръката си надолу и тясната ù длан опря сърцето. После рухна върху гърба на Петнистия.

   Наоколо чаткаха конски копита, свистяха стрели, чуваха се кратки викове и глухи удари. Смъртта приближаваше ту един, ту друг от конниците, а после ги покосяваше наред.

   Синьото на небето беше разкъсано, златното и сребърното на слънцето се сипеше твърдо на земята и в него вече нямаше пеперудено розово. Реката мъртво сивееше, а над нея се носеха две бледи ивици мъгла, които се издигнаха и поеха към зелените хълмове.

   От гората изпълзя мъж. Нямаше лице. Само две очи, които някога са били сини. Странно как, но той видя мъглата и се сети нещо. После го каза на глас.

   - И ще бъдете рояк светулки в гората или две ивици мъгла над тъмните води на реката. Но пак ще бъдете - отвъд смъртта, отвъд предателството, отвъд времето.

   Мъжът без лице си припомни думите на една мъдра жена от племето, което отдавна беше напуснал. Беше ги чул като дете, когато се раждаха Ондра и Весна. Едва сега той разбра, че пророчеството на жената се е сбъднало, преди да се сбъдне всичко преди това. “Много странно”- помисли си мъжът. Сгърчените му пръсти вдигнаха дървеното клепалце, но не изтръгнаха от него нищо. Празните му очи се обърнаха за последно към небето. След много години те отново станаха сини…

======================================================= 

   Реката в сънищата символизира живота, който извира, изтича необратимо и умира, сливайки се с безкрая. Влизането в реката напомня кръщение, което пречиства и извисява духа. Водата съдържа всякакви заплахи, възможности и обещания. Тя символизира и майката, чието влияние се мъчим да преодоляваме.

   Много интересен символ в този сън е конят. Когато човекът и конят са едно цяло, това е образът на хармонията между несъзнаваното и съзнателното.

   Мъглата и преходът символизират промяната в мисленето, поведението и съединяването  (със себе си), които ще подпомогнат възраждането.

    Това е сън, потопен в много цветове – от синкавото кадифе на нощта, до розовото на зората, сребърното на водата, нюансите на зеленото и синьото в горите и в равнината. Тук те символизират страст, духовност, силни емоции, надежда, стремеж към ред и равновесие. Жълто – златното е цветът на Бащата. Символизира още и вечността. Понякога е знак за тъга, разочарование и предателство. Понякога - за смърт.