Видях я...

ВИДЯХ Я...

Видях я. Дрипава, уморена, бавно влачи краката си, от време на време спира да си почине. Присяда в края на пейката в парка, отрупана с омърлушен завчерашен сняг.
Замислена е. Леден вятър брулва провисналите ú бузи, тя присвива примирено очи и тишината се изпълва с дълбоката ú въздишка. До краката ú е кацнало единственото бяло-бяло гълъбче и трепери. Другите птици, на които хвърляше трохи, са се слели в сивотата си и само пристъпват от крак на крак в очакване на някоя излишна суха коричка хлебец... Пусто е и самотно, бездомно  се чувства тя, старата... 
Е, време е да тръгва... Чака я далечен път, Старата година...

Всяка година, която си отива, взима нещо от нас, открадва си късче младост, мигове, в които сме се харесвали пред огледалото, емоция,която ни е карала да будуваме нощем, или - щастливо дихание на любими хора... Краде, а ни оставя цял куфар с тежки мисли и проблеми... Тъжна и самотна е старицата в мига на триумфалното пристигане на Новата, която свети с кристалната си диадема и носи запалена небесна звезда - да е светло и хубаво на хората. И ще ни дари с нови мигове на блян за щастие...

28.12.2011 г.