— Кой се осмелява да произнася името ми? — с ехо гласът се разнесе из галериите на пещерата.
Нисичкият, пълничък и плешив Сергей чак сега установи, че е редно малко да се страхува. Ех, навремето маминка му дума, първо да мисли, после да действа, ама той така и така почти никога не мислеше и още по-малко действаше, та сега ли се сети за стари съвети.
— Господарю, аз Ви пробудих… — с треперещи колене, тихо и почти на себе си отговори. — Иван Ви бе запратил във вековен сън…
— Изпратил ме, ба — пълни глупости. Глупакът се опита да ме убие, но забрави, че името ми говори само за себе си. Кой си ти?
— Сергей, Господарю.
От тъмната пролука се показа дълга и изпита фигура. Ако допреди малко Сергей изправи всичките си косми (но не това място, за което си мислите), то вече и гащите му изотзад се затоплиха (точно от това, за което си мислите).
— Господарю, носи се легенда, че ще изпълните желанията, на тоя дето Ви спаси…
— Аз да не съм ти златната рибка? Какви желания те гонят, пък тебе?
Сергей с ...