Беше само на пет, когато стана ясно, че е различен от останалите. Можеше да мълчи часове наред и дълго да седи неподвижен, а после дословно да възпроизведе всичко, което е чул, с точност до запетая.
Когато стана на шест години, майка му се разплака от възторг, когато го завари да гледа филм и разбра, че той спокойно чете субтитрите. От вълнение дори не обърна внимание на това, че филмът далеч не е подходящ за детска аудитория.
Малко след това стана ясно и това, че простите математически действия, като събиране, изваждане, умножение и деление, не са никакъв проблем за него, дори и когато става въпрос за многоцифрени числа. Всички тези действия той извършваше наум - беше му нужен само миг самовглъбяване, и точно този миг плашеше близките му, защото тогава малкият сякаш губеше връзка с действителността. Като че ли от момчето оставаше само една празна обвивка, зад която се извършваха мистериозни и необясними действия, в които то изобщо не участваше, а беше само един предавател на готова информация.
Баба му, известна гледачка на кафе в квартала и с големи претенции в областта на окултното, твърдеше, че в него се е вселил духът на Айнщайн. Дори се опита да го призове и да разговаря с него, но малкият просто заспа на стола и сеансът претърпя пълен провал.
Родителите му – най-обикновени хора, с нищо не забележителни, след периода на еуфория и бурна радост пред гения на детето, започнаха малко по малко да се тревожат, чувстваха се объркани и, накратко казано, не знаеха какво да мислят. Сами се страхуваха да поемат инициатива, но под настойчивото ръководство на цял куп впечатлени педагози бяха принудени да предоставят детето си в опитните ръце на специалисти от всякакви области и специалности. Момчето бе подложено на толкова тестове, анализи и процедури, че само то вероятно знаеше точната им бройка. Странното бе, че колкото повече го изследваха, толкова повече спорове и разногласия се пораждаха между учените, които не можеха по никакъв начин да достигнат да някакво единно мнение относно все по-необятните способности, които момчето демонстрираше. Опитваха се да открият поне една област, в която познанията на момчето да не надхвърлят тези на изпитващите го учени, но определено се затрудняваха в това. Оказа се, че малкият няма никакви проблеми с усвояването на каквито и да е чужди езици, както и с тяхното практикуване и писмено, и говоримо. Също така, достатъчно му беше да седне пред роял, за да изсвири виртуозно прелюд от Рахманинов, или концерт на Чайковски, без изобщо да е посещавал курсове по пиано, а след това да покаже същата лекота и техника и при свиренето на всякакви други музикални инструменти.
Със съвършена прецизност се справяше и с рисуването – стана ясно, че може да изобрази с почти фотографска точност не само всеки предмет и живо същество, което вижда, но и да прави идеални копия на големите и сложни в композиционно отношение платна на великите майстори.
В същото време се установи, че момчето умее да борави със сложна апаратура от всякакъв вид, при това съвсем професионално можеше да се справи и с отстраняването на технически повреди, когато се наложи.
Пред изумените погледи на най-известните светила в медицината, момчето извърши редица хирургически процедури, които изискваха освен много точна и опитна ръка, и години специализирана подготовка.
Нещо подобно се случваше и в химическите лаборатории, където малкият, без да е прочел и видял и една химическа формула и без изобщо да се е докосвал до епруветка, знаеше точно какви съставки и в какви съотношения да използва, за да получи търсеното вещество, или за да му направи най-точен анализ.
Животът му беше една неспирна поредица от изпитателни тестове с главозамайващи резултати и за кратко време той се превърна в истинска сензация.
Неговият феномен стана причина за възникването на нови религиозни и научни течения, които застъпваха различни хипотези за неговото зараждане, едни от най-разпространените теории бяха свързани с извънземна намеса, както и с разработването на нови технологии за въздействие върху човешкия мозък.
Всред целия този кипеж от страсти край себе си, младежът почти не беше имал контакти със свои връстници, а за приятели изобщо не можеше да става и дума. Начинът му на живот го бе изолирал от естествената му среда, най-близките му хора бяха екипът от учени, с които ежедневно общуваше, и родителите му. Но и те, вследствие целия този шум около неговата личност, изпитваха към него по-скоро респект, отколкото обич. Никога не му се бе налагало да посещава училище, нито пък каквито и да било курсове, за да бъде обучаван. Бе запознат с всички музикални жанрове и видове танци, но никога не беше танцувал, нито пък бе посещавал заведение. Можеше да възпроизведе Шекспировата трагедия „Ромео и Жулиета” дума по дума, но никога не беше казвал простичкото „обичам те”, защото в редките случаи, когато бе имал срещи с момичета на своята възраст, те гледаха на него като на странно явление, а не като на човешко същество. Затова и той самият отдавна беше започнал да се възприема по този начин, и макар да беше заобиколен от много хора, живееше напълно изолиран в един различен свят – без особени емоции и чувства, състоящ се от строго подредени и регламентирани задължения, които бяха в основата на съществуването му.
Беше малко след двадесет и първия му рожден ден, който по традиция отпразнува в тесен кръг, въпреки голямата си известност. Провеждаше лекция пред голяма група медици от цял свят, когато изведнъж изгуби мисълта си и спря насред изречението. Трябваха му не повече от минута-две, за да се концентрира и отново да се върне към темата, но това го смути много. За първи път му се случваше нещо подобно и той нямаше никакво обяснение на какво може да се дължи. Отдавна бе приел феноменалните си способности като естествена своя даденост и по никакъв начин не можеше да приеме, че нещо без негово участие или знание може да ги смути или разстрои.
Но след този първи случай моментите на срив зачестиха. Един ден се оказа, че не разбира нито дума от това, което му каза ръководителят на японска делегация, на следващия ден допусна груба неточност в изчисления и това можеше да струва човешки живот, защото му се доверяваха напълно и неговите данни отдавна не подлежаха на допълнителна проверка. Няколко дни по-късно спря по средата на цигулковото си изпълнение, което предизвика небивал смут в залата. Хората не знаеха какво да мислят, бяха потресени и разтревожени.
Но най-разстроен, разбира се, беше самият той. Никога не се беше чувствал по този начин – уязвим, объркан и несигурен. Беше сигурен, че е някаква болест, но сам не можеше да си постави диагноза, което още повече го плашеше. Учени от цял свят трескаво търсеха причината за това състояние и в крайна сметка почти единодушно решиха, че става дума за вирус, засегнал мозъка му така, както компютърен вирус, който е способен да обърка и унищожи цяла компютърна система. Спешно се заеха да разработват сложни програми с антивирусна защита, пригодени специално за случая, и тъкмо се надяваха, че са намерили разрешение на проблема, когато една сутрин го завариха трескаво да рисува. Беше толкова увлечен, че изобщо не ги забеляза, а те бяха така изненадани, че за нищо на света не искаха да го прекъсват. Защото за първи път той рисуваше не копие, нито пък нещо, което вижда в момента. За всички стана ясно и това, че той рисува не толкова с ръцете си, колкото със сърцето, за чието съществуване отдавна бяха забравили. И чак когато завърши картината и се отдръпна назад, вперил грейнал поглед в нея, сякаш наоколо не съществуваше нищо друго, някой от екипа се досети, че вирусът всъщност се нарича любов. Защото на картината, с малко тромава техника, но с невероятна чувственост бе изобразена прелестната млада асистентка, с която той работеше отскоро.