Отражението ù. Много исках да го запечатам. Замислих се с какви настройки трябва да подходя. Лентовият ми апарат имаше своите особености (например неработещ светломер) и шансовете за добър образ бяха ниски.

... бавен затвор, да, определено по-бавен... но с това тракане и друсане на влака... да...

  Виждах отражението ù в стъклото пред мен. Бях се облегнала с гръб към прозореца и беше достатъчно само да погледна надясно и да я видя реалния ù образ, но предпочитах тези размътени очертания. Облечена в бяла блуза, в съчетание с бяла коса и дълга малко под коленете тъмна, разкроена и свободно падаща пола. Това ù придаваше едно леко картинно излъчване. Някак мило изглеждаше жестът ù – протегнала ръце нагоре, защото беше възрастна и годините ù я бяха смалили, за да достигне отворения прозорец и типично по детски надничаше, едвам виждаща над ръба на прозореца. Само дето всъщност нямаше нищо от детското очарование и радост. Ако човек се вгледа в застиналата ù стойка (непривична за едно дете), забележи тъмните ù, някак празни и много изморени очи, щеше да разбере, че в нейния интерес към гледката се криеше по-скоро предчувствието, че това може да е нейното последно пътуване. Това малко човече скоро нямаше да може да стои така изправено. Кръговратът на живота в най-простата и ясната си форма стоеше пред мен. Защото отражението на старицата в стъклената врата се падаше точно на фона на малко момченце, което с интерес си чоплеше нещо по крачола на панталонките.

... това е като естествена двойна експозиция, без изкуствена намеса... трябва само добре да настроя скоростта... блендата ще я отворя напълно...

   Исках да запечатам тази тленност. Този живот. Старата баба, на старата лента, в стария влак.

... ту-ту-туф... ту-ту-туф... И после щрак.

   Щеше да мине повече от година, преди да разбера какво се е случило с кадъра. Хладилникът ми съхраняваше повече ленти, отколкото хранителни продукти. Независимо от несигурния черно-бял резултат обаче, аз я запомних. Прекрасна и тъжна, усещах го по стойката ù, но тя така и не се обърна към мен. Изобщо не се и интересуваше, че я гледам. Имаше си нейния свят пред очите си, забързан, трудно достижим, отминаващ...

   Върнах се в купето. Седнах си на мястото и извадих тефтера. Някак трябваше да споделя вълнението си, а не пътува с приятел. Не намирах точните думи, затова просто се облегнах и оставих погледа си да блуждае в пространството.

Обичам пътуването с влак, напук на мизерното състояние на родната ни железница. Особено обичам да седна до прозореца в посока, обратна на движението. Така можеш да видиш нещата от другата им страна, отминалата. А когато започнат разказите на пътниците, в купето става наистина интересно. Слагам слушалките си, за да създавам впечатление, че не чувам, защото не искам да участвам в диалога. Искам да бъда слушател. Много любопитен слушател.

   Отвори врата сякаш е кондуктор и ще поиска билетите ни. Разрошена коса, измачкано спортно сако, дънки и лека усмивка от онези, казващи “много добре знам какво ще ми кажеш и съм готов да ти отвърна”. Държеше спортен вестник в ръка и черна кожена чанта през рамо. Беше журналист

Имаше свободно място до вратата, но той се настани между двете възрастни жени отсреща. Отвори вестника, но прекара в четене не повече от 15 минути, след което успешно завърза разговор с всички. Кратки реплики, леки въпросчета, усмивки. Симпатичен човек. Леко циничен, сигурно “професионално изкривяване” (кавичките са единственият начин да преглътна допускането на клишета по редовете си).

Усмихнах се на собственото си отражение в стъклото. Хубаво ми беше. Спокойствието на влака, поклащането, премесено с грубото тракане. Кроткото четене на истинска книга, съвместно с кривите записки...

Има защо да обичам това пусто пътуване с влак.