Свивам краката си в твоите, а тила ти настръхва. Сърдиш ли се? – аз го очаквам, краката ми са студени, а ти не харесваш, когато те докосвам със студа си. Спиш – в твоята половина, невидима граница е опънала бодливи кордони в ничията земя – някой ден ще поискаш тази граница видима и ще разделиш двете легла.
Будна съм. Кафето е тъмно и силно, точно както ти го обичаш. Но не е за теб, свърших с милите жестове, ще го пия сама. Ще го пия от твоята чаша и знаеш ли, ще запаля цигара. После бавно ще духам дима – там, където устата ти всяка сутрин жадно целува устата на чашата. Харесва ли ти? Ти така мразиш да пуша! Не си ме познавал такава дребнава и зла, нали, обич моя? Не се сърди, за последно е, утре вече няма да ме има. Но ти ми дължиш нещо, знаеш ли, взел си сърцето ми. Онова, истинското. И искам да ми го върнеш, нужно ми е! … Спиш. Тогава ще взема твоето, виждала съм къде го държиш - в чекмеджето е, в кутията до главата ти, онази, която все се опитвам да отключа. Когато излезеш и съм сам ...