Вождът и… други неща...

                (друг откъс от пътуване в Африка)

След Нигерия трябваше да отида до Бенин, Того и Гана, по възможност и в някои съседни страни и то с автомобил. 

По територия Бенин е колкото България (112622 кв.км.) и население (тогава) около три милиона души, сега повече от шест милиона – понятието демографски срив там не съществува. Климатът е тропически в южната й част, граничеща с Атлантическия океан и екваториален в северната, граничеща с р. Нигер.

Има два големи национални парка - резервати: Пенджари (275000 хектара) и Парк W (502000 хектара), заобиколени от три големи ловни зони - Пенджари, Атакора и Джона (200.000хектара).

Логичен е въпросът, защо описвам неща, които са добре известни. Защото навремето “другарят “ Кубадински посети Бенин, придружен от целия си ловен арсенал и ходи на лов именно в тези ловни зони. Понеже разстоянието от Котону до зоните е голямо, а пътищата до там не са особено добри и безопасни, той пътувал с малък самолет, на който по време на полета се откъснала малка част от крилото, но успели да кацнат благополучно. Естествено, в Котону Кубадински е бил посрещнат на високо ниво от „бенинските другари“ и по време на разговорите той обещал съдействие от българска страна за развитието на автомобилния им транспорт. Всъщност това му обещание беше една от причините да посетя Бенин.

Срещнах се със зам. министъра на външните работи, който отговаряше и за взаимодействието със социалистическите страни. Без неговото съдействие беше невъзможно да си уредя срещи с интересуващите ме ведомства. Явно, поради все още напрегнатата обстановка в страната, той беше във военна униформа и въоръжен. На бюрото му имаше автомат “Калашников” и две ръчни гранати . Обади се в министерството на транспорта  и ми уреди среща с министъра (също военен), който от своя страна извика ген. директор в Министерството  “другаря” Саре, отговарящ за автомобилния транспорт.  С него изготвихме програмата, по която ще работим. И с оглед бенинските колеги да имат повече време за подготовка по уточнените в тази програма въпроси, реших своевремено да отида до Того и Гана..

Напуснах Бенин и преспах в хотел “Тропикана” в гр. Ломе, столицата на Того. Както е известно, Того е бивша немска колония и немският ред и чистота определено бяха оставили видими следи. Дори се издаваше и вестник на немски език. По  територия Того е малка държава – 45 км. ширина като излаз на океана и 450 км дълга навътре.

Нещо, което особено ме впечатли беше, че тогоанците значително се отличават от негрите от съседните страни -  предимно с атлетическо телосложение, приятни физиономии и много дружелюбни,  жените са определено по-хубави, а някои от тях са си направо красавици. Освен това обстановката в Того беше съвсем спокойна, а пазарите пращяха от всякакви стоки, при това на ниски цени. Истински фриишоп.

Хотел “Тропикана” е голям и чист, с хубав ресторант и огромен, добре поддържан парк, в който имаше красиви бунгала, разполагащи с обзаведени кухни. Можеш да си вземеш едно бунгало, да си наемеш жена да ти чисти, пере, готви, глади и т.н., при съвсем приемливи условия. Понеже бях само за една нощ, предпочетох да преспя в хотела. За разлика от мен, един колега, който след това прекара в Ломе почти година, реши, че е по-изгодно и забавно да се настани в едно от бунгалата. Освен това, навярно съвсем случайно, се „случило” така, че за домакинството се грижела една млада и... още „по-случайно", много красива, тогоанка. Чиста случайност!!!  Така е. На някои им върви повече от акъла, както е казал народът

На другия ден заминах за Гана. Пристигнах в посолството, където ме очакваше  търговският   представител Цветанов (бях се обадил от Бенин и Того), който ми съобщи, че посланикът заминал спешно за България преди два дни, но бил информиран за моето пристигане и казал да го почакам докато  се прибере, както и  да бъда настанен у тях. Посланик тогава в Гана беше Александър Атанасов,  брат на Андрей Луканов. 

Обясних на Цветанов причината за моето посещение в Гана и веднага започнахме делови разговор. Когато започна да се свечерява, в посолството дойде жената на посланика, която знаеше, че някой ще пристигне от Лагос, но не е допускала, че това ще е стар познат.

“Здравствуйте, Инна Григориевна”, поздравих я най-учтиво.

“Ах, вот кто и приехал!”, извика тя за голяма изненада на Цветанов.

Зарадва се много и след обичайните въпроси как е минало пътуването и т. н., не пропусна да прояви руския си характер и заяви, че разговорите за днес са приключени, да си вземам багажа и да тръгваме.

“ Къде ще ходим?”, попитах я аз.

“ Какво значи това куда?”, озадачена на свой ред запита тя и поясни:

“ Разбира се, у нас. Други въпроси?”.

Знаех, че е излишно да се спори, поради което нямаше и въпроси. Разбрахме се с Цветанов да  ме вземе сутринта, за да продължим разговора си и най-вече, да направим програма за следващите дни.

Къщата, в която живееше посланикът, имаше голям двор с много дървета, но на мен най-голямо впечатление ми направи едно  дърво в средата на двора с огромна корона, отрупано с едри, вече узрели плодове. Разбрах, че това било манго. Истинска вкусотия.

Двете деца много ми  се зарадваха и не искаха да се отделят от мен. Момиченцето беше още малко и с удоволствие седеше на коленете ми. Тази неподправена детска радост почти ме просълзи.

Домакинята сервира прекрасна вечеря, придружена с изискани напитки и десерти. В края на вечерята тя ми припомни  един случай, който аз вече бях забравил.

Веднъж срещнах Алекс (мъжа й) силно разстроен, нещо необичайно за него. Попитах колко гемии са му потънали, та е така посърнал. Тогава той набързо ми обясни, че са поканили видни гости за вечеря. Жена му започнала да приготвя вечерята , но печката се развалила и тя направо се паникьосала. Веднага му позвънила, а той не разбирал нищо от тези неща и сега се чудел какво да прави.

“Че нали си инженер, защо не отидеш да я оправиш?”, подразних го аз.

“Ами, че това е печка, а не превозно средство. Пък и аз кога ли съм работил като инженер. Не се майтапи, защото положението наистина е критично. Жена ми е изпаднала в паника и този път с пълно право, защото ни грози пълен провал.”

Е, чак пък провал. Какво ти пречи да се обадиш в „Рила“, откъдето ще осигурят всичко необходимо.

Навремето ресторанта на хотел „Рила“ беше като частен стол на „другарите от голямото Добрутро“ Така е. Тогава всички бяхме равни, но пък имаше и „по-равни“.

Алекс реагира веднага и то много логично:

„Помислих и за този вариант, но първо гостите ни са напълно на „ти“ с гозбите на „Рила“, пък и ние ги поканихме на руски специалитети. Не става. Не разбираш ли, че в момента направо съм в безизходица?

“Щом е така, да не се мотаем повече тука, а да тръгваме, че ако не оправим печката,  Инна на бърза ръка ще ти види сметката.”

“Виж, тука си толкова прав, колкото не можеш да си представиш. Ама ти наистина ли ще ми помогнеш?”, с надежда в очите ме попита Алекс.

“Разбира се. Иначе ще те изхвърлят на улицата и то с пълно право.”, пошегувах се аз, но той въобще не обърна внимание на думите ми, защото вече тичаше надолу по стълбите . 

Проверих набързо печката (беше АЕГ, сиреч, произведена в страна от омразния „загниващ капитализъм", а не наша родна "Мечта")  и бързо установих повредата, която се оказа елементарна – имаше прекъсната верига за реотаните на фурната. За десетина минути всичко беше оправено и положението спасено. Благодарността им беше голяма - все едно съм ги спасил от потъващ кораб.

На сутринта, след богата закуска, пристигна Цветанов и двамата отидохме в посолството, където изготвихме съвместната ни програма – с кого да се уредят срещи, какво да се посети и т.н.

По мое настояване използвахме двата почивните дни (събота и неделя), за да се запозная със състоянието на част от инфраструктурата в Гана.

Климатът в Гана е тежък, особено в южната част – тропически, влажност до 98%. Опасността от малария е перманентна, а във вътрешните райони се среща и мухата “цеце”. Но който го е страх от мечки, да не ходи в гората.

Посетихме пристанищата на Гана  в Тема и Такоради и градовете Тумаси и Тамале.

Докато Такоради е специализирано предимно в износа на огромни количества дървен материал (с него - доста по-късно,  имаше афера с бългърско участие, но тя така и си остана без някакви сериозни последствия за участниците и то след промените, но та е друга тема) , то пристанището в Тема фактически е истинското пристанище на Гана. През него минава основната част от внос - износа на Горна Волта и част от този на Мали и Нигер. Посещението на тези страни все още беше в списъка на чакащите.

Без да се спирам на скучни професионални оценки и констатации при това пътуване, ще спомена един случай, който често разказвам.

На път за Такоради, видяхме едно момче, застанало край пътя, държейки в ръка риби нанизани на някакво дървено клонче (около 2 кг.). Попитах Цветанов дали момчето не чака попътна кола и ако е така, да го вземем. Той обаче обясни, че това момче просто иска да продаде улова  си. На въпросът ми колко може да струва тази риба,  отговори, че няма представа.

“Е, да, откъде можеш да знаеш, нали вие всичко си доставяте от Того” или изписвате от “Quelle”, опитах се доста язвително да се пошегувам.

“ Добре, тогава защо не го попиташ?”, засегнато отговори Цветанов.

Спряхме, аз отидох при момчето и го попитах колко иска за рибата. То назова сумата в сиди, което по официалния курс правеше към 28 щатски долара. Не повярвах на ушите си, но го попитах защо точно 28, а не 30 или 25, на което то отговори на развален английски, че точно толкова му трябват, за да си купел транзистор. Просто такова му беше ценообразуването. Сега вече ми е ясно как някои от днешните търговци в България определят цените на стоките, които продават - не колкото те наистина струват, а колкото е нужно на самите търговци.

Когато в понеделник се върнахме в Акра, посланикът вече беше там, дори беше уредил среща с министъра на транспорта. На срещата присъстваха и двамата с Цветанов. Министърът, естествено, заяви, че получената от нас информация, както идеите и предложенията ни, представляват голям интерес за тях, но заяви, че в момента имат големи финансови затруднения.. Като конкретен пример посочи финансирането на сделката им за нови самолети. Попита ни как виждаме въпроса с осигуряването на необходимите средства за създаване на съвместна компания за въздушни превози. Без да се спирам повече на този разговор, само ще отбележа, че от него пролича следното: “Ако имате пари елате да инвестирате, но хорото ще водим ние.”, поради което побързах да приключа разговора. Все пак, министърът нареди на неговия експерт г-н Бентил да проучи нашите виждания и предложения и да изпрати в българското посолство необходимата ни информация. Такава обаче така и не се получи. Няма и да се получи. Но и не трябва.

Явно, трябваше да се обърнем към частния сектор, от който можехме по-бързо да се ориентираме в реалната обстановка и с който можеха да се водят далече по-конкретни разговори. Затова проведохме разговори с “Волта Лайн”, “АТТОК” и други частни фирми. Срещите и разговорите с тях бяха наистина конкретни и много интересни, но за специалисти, затова и ги прескачам. Ако все пак ги споменах, то е предимно заради една история, свързана с г-н Джеймс Коартес, собственик на фирма “АТТОК”, занимаваща се с търговска и производствена дейност. Тази фирма беше закупила с търговска цел 250 български електро и мотокари, даже се предвиждаше да започне монтаж на наши кари в Гана, но и това оставям настрана..  

Самият г-н Коартес беше много богат човек. Завършил в Англия, той много добре ръководеше бизнеса си, като умело използваше добрите си връзки с държавната администрация на всички нива. Освен това се ползваше с голям авторитет сред деловите среди в Акра. Но оставям и това. 

Най-интересното, по-скоро невероятното, беше, че г-н Коартек се оказа и вожд на племе. Как и по какъв начин е бил изпратен да се учи и след това да завърши в Англия си остана тайна за нас. Срам!

Та… за историята:

По време на последната ни среща, г-н Коартес ми каза , че в неделя неговото племе има голям празник и ме покани да присъствам на тържеството. Такива случаи не падат от небето и аз без каквото и да било двоумение веднага приех поканата. Ако кажа, че това съм го направил само защото става въпрос за неделя, значи веднага съм излъгал – просто ми се искаше на всяка цена да отида.

В неделя сутринта г-н Коартес дойде да ме вземе с един добре натоварен Джип, управляван от грамаден негър – цял гардероб. Макар и малко притеснени (задните седалки бяха заети от разни пакети) и тримата седнахме на предната седалка и потеглихме.По едно време се отклонихме от пътя и навлязохме в джунглата, движейки се по тясна просека.

Пристигнахме на една огромна поляна, пълна с народ. Щом видяха колата, всички нададоха радостни викове, придружени, естествено, с танци. Настаниха ме на централното место до нещо като трон, обсипан със злато и какви ли не скъпоценни камъни. Г-н Коартес се извини, че трябва да отиде да се приготви и скоро ще се върне.

Когато се завърна, от светския човек Коартес нямаше и помен. Не се наемам да опиша облеклото му, защото колкото и да е подробно, няма да е точно и пълно. Само ще отбележа, че по него имаше много килограми грамадни украшения от масивно злато, инкрустирани със скъпоценни камъни - като се почне от краката и се стигне до прекрасната корона. А за жезъла нямам думи. Да не говоря за буйните и радостни приветствия от страна на племето. Това е истински вожд, не е шега работа. Той може да заповяда каквото си поиска и то ще бъде изпълнено незабавно.

Вождът вдигна жезъла и всичко замря. Абсолютна тишина. Той започна да говори бавно и високо на тяхното наречие. От време на време отново взрив от викове и аплодисменти, ако въобще тази  бедна дума би могла да обясни нещо от ставащото в момента.

Когато вождът приключи със словото си, удари три пъти с жезъла по земята и седна на трона. Тържеството започна. Започна, но не съм аз този, който може да го опише. Това, което бях гледал по филмите, се оказа едва ли не жалка пародия в сравнение с онова, което ставаше на поляната. Всичко живо танцуваше, като най-личните танцьори и танцьорки (млади и красиви, голи до кръста момичета), нещо като ансамбъл на племето, танцуваше в центъра пред нас с някакви невъобразими за мен движения, ръководени от буйния ритъм на тарамбуките. Страхотно преживяване.

По едно време вождът ме попита не искам ли да изпием по една студена бира. Явно изражението ми е било толкова глупаво, че за да ме спаси от него, той нареди нещо и за секунди в ръцете ни вече имаше по бутилка студена бира. Но бутилките не бяха отворени и отново на лицето ми се е върнало тъпото изражение, защото вождът се усмихна и погледна исполина, който през цялото време стоеше неподвижно зад него, скръстил ръце на могъщите си гърди като изящна и внушаваща респект със силата си статуя. Той взе бутилките и ... храс храс, ги отвори със зъбите си. Толкова бях ошашавен, че не успях да видя какво стана с капачките – може и да ги е глътнал. Чак по-късно си помислих, че вождът нарочно ми е погодил този номер и че вместо в бутилки, бирата можеше да бъде в метални дози, но това ни най-малко не накърни ефекта.

След известно време, вождът вдигна жезъла и веднага настъпи пълна тишина. Той ми каза, че е дошло време за обяд. Отидохме в една просторна колиба, застлана с разнообразни красиви кожи от редки хищници, а върху една голяма маса, цялата с прекрасна дърворезба,  имаше безброй техни специалитети. И да искам, не бих могъл да изброя ястиетата на масата, най-малкото защото не знаех името на никое от тях. Бяхме тримата: вождът и аз, седнали един срещу друг на столове  също с невероятна дърворезба и исполинът “отварачка”, както винаги неподвижен зад своя господар, с кръстосани на гърдите ръце.

Тогава за първи път ядох “Фу-Фу”, нещо като наш качамак, приготвен по тяхна технология от специални корени и разни добавки. По-късно разбрах, че този “качамак” всъщност представлява страхотен концентрат от висококачествени хранителни вещества и всякакъв вид витамини. Казват, че се използвал и при храните, приготвяни за космонавтите. Сигурно е вярно. Естествено, изпихме и много бира, но проблем с отварянето на бутилките нямаше. Всеки път се използваше познатият ми вече способ. Очарован от обстановката, отново забравих да установя какво наистина става  с капачките.

След като се наядохме до насита, излязохме навън. Щом вождът седна на трона, веселието продължи с нестихваща сила. По едно време той вдигна жезъла. Както и преди, настъпи пълна тишина. Започна да говори и всички го гледаха, без да мигнат. Когато свърши, само дето не си запуших ушите, за да не оглушея от последвалата експлозия от радостните викове на тези по своему щастливи хора.

След това вождът ми каза, че трябва да тръгваме и отиде да се преоблече. Тогава си отговорих на въпроса дали негърът исполин въобще се храни. Донесоха му огромен съд, пълен до горе с ядене и друг с някаква течност. Изяде всичко, както се казва, за нула време. Просто го смля като ярмомелка. Изпи и съдържанието на другия съд на екс, избърса устата си с ръка, скръсти ръцете на мощните си гърди и отново застана неподвижен.

Тръгнахме си късно след обяд, следвани на километри от тичащите след нас хора и техните викове. накрая те изчезнаха, но споменът остана завинаги.

Трябваше да се върна в Бенин, а оттам в Нигерия, но за целта ми беше необходима нова нигерийска виза. Алекс се обади на нигерийския посланик, който му обеща, че веднага ще ми бъде издадена исканата виза, само трябва да отида до посолството. Служителката ме посрещна много учтиво и каза, че визата ще бъде готова за минути, но й трябват две мои снимки. Да, но аз намерих само една. Попитах къде има фото и тя ми обясни, че мога да си направя нужната ми снимка на ъгъла на следващата пряка. Излязох от посолството и наистина на посоченото място намерих “фотоателието”.

Направо на пясъка на улицата (нямаше асфалт или друго покритие) видях триножник и на него някаква дървена кутия - фотоапарат, работещ със стъклени плаки, останал навярно от времето на колонизацията. Фотографът се суетеше около седнал на стол млад мъж. Когато се приближих, видях, че той маже лицето на мъжа с тебеширен прах - иначе нямаше да се получи никаква снимка. Когато привърши със снимането, той любезно ме покани в “ателието”. Седнах на стола и той започна да разнася тебеширения прах по лицето ми, но бързо разбра грешката си и започна да се извинява. Смях.

Независимо от силното слънце, магнезиевата “светкавица” бе заредена и снимката направена. Поръчах си два броя. Когато творението беше готово и видях образа си, едва не припаднах. Съмнявах се, че ще я приемат в посолството, но всичко мина добре. Запазих втората снимки и доскоро плашех с тях непослушни и злояди деца.

Сбогувах се с посланика и семейството му и двамата с Цветанов тръгнахме за Бенин, като един ден останахме в Того. Пристигнахме в Ломе, веднага се настанихме в “Тропикана” - този път в бунгало и излязохме да разгледаме града и пристанището. Обядвахмев хотела и  заминахме за гр. Кпалиме - за да добия все пак някаква представа за пътищата в Того. Върнахме се надвечер в Ломе и след като направихме още едно кръгче по пазара се прибрахме  в хотела, хапнахме, пийнахме и в леглата - без компания. 

Рано сутринта потеглихме за Бенин и понеже разстоянието е малко, бързо пристигнахме в Котону, по-скоро в представителния хотел. Пожелах добър път на Цветанов и той потегли обратно – трябваше и да напазарува в Ломе.  Двамата войници, застанали на пост на входа на хотела ме познаха, отвориха ми вратата на оградата и засмени до уши ми отдадоха чест, за което естествено получиха по кутия цигари. 

Хотелът беше ограден със зидана стена, през вратата на която се влизаше в добре поддържан парк - градина, през която пък се отиваше до самия хотел. Пред хотела  имаше прекрасен басейн и бар до него. Реших, че няма да е лошо, ако веднага се възползвам и от едното и от другото – нещо, което и направих.

От другия ден пак започнаха срещи, разговори, пътувания, анализи, обсъждания на наши и техни предложения, уточняване на текстове и така две седмици. Тези две седмици обаче бяха необходими не защото работата беше толкова много, а защото бенинските “другари”, с които иначе нямах почти никакви проблеми,  не можеха да проумеят, че е възможно да се работи и след обяд, да не говорим за почивните дни. Така “свободното ми време”, както казват командированите, се разтегна от 12 часа на обяд до 9 часа сутринта на следващия ден, както и неработните дни. Постарах се да го използвам възможно най-рационално и успях -  пътуване из страната, подготовка за следващите срещи, къпане в океана и разбира се, край или в басейна на хотела, без да се забравя барът и то невинаги сам.

Един следобед отидох в барчето до басейна, седнах на едно високо столче пред плота и си поръчах бира. До мене седеше мъж с атлетическо телосложение на средна възраст, който ме заговори на перфектен руски. Оказа се, че е американец и е от пристигналата предния ден група, изпратена от ЮНДП (икономическата служба на ООН) да окаже помощ на Бенин по въпросите на банковото дело и финансирането на развиващите се страни.

Казваше се Джон, поне така каза той. Сигурно и в паспорта му пишеше така, но това в случая е без значение.

Явно беше забелязал как войниците на входа ми отдават чест и скоро започна да ме нарича “командос”, но това не ме дразнеше. Аз, от своя страна, нямах и капка съмнение, че е служител на ЦРУ и то от високо ниво.  Това обаче не ни пречеше да си пием бирата и да си говорим най-дружески. Беше възпитан, на „ти“ с протокола и определено  интелигентен. Говореше и много добре френски.  

Поръчахме си още по една бира с някакви ядки и продължихме да си говорим едва ли като стари познати. Оказа се, че е  отлично запознат с финансовото положение на Бенин. Констатациите и прогнозите му по този въпрос бяха на истински специалист. Но аз и не очаквах друго.

По едно време край басейна се появи нещо, което привлече вниманието и на двамата и прекъсна разговора ни. Беше една изключително красива млада бяла жена по бански костюм. Остави си хавлията на един от шезлонгите и с изящно движение скочи в басейна и почна да плува като русалка. Гледахме я  възхитени и чак след минути  подновихме разговора си. След около половин час жената излезе от басейна и то откъм нашата страна, така че можах да я разгледам по- подробно. Наистина имаше изумително тяло и прекрасно лице. Едва ли не напук търсех някакъв дефект, но такъв нямаше. Истински провал.

“Много хубава жена, нали?”, каза Джон.

“Прекрасна!”, отговорих съвсем искрено.

“При това изключително интелигентна“ добави Джон и поясни, че тя е от групата, занимаваща се с въпросите на банковото дело.

“Хм. Отново някакво съвпадение. Как пък става така, че все с мен се случват подобни “случайности”. Ето и сега и то точно когато добрия чичо Джон е пристигнал с най-благородни намерения в Бенин? Я ти, друже, внимавай много добре, защото...”, веднага замигаха куп  сигнални лампички, но аз не им обърнах особено внимание, защото нямаше защо, или поне не още.

Жената се обърна към нас, махна приятелски към Джон, отиде да си вземе хавлията, избърса се и се отправи към хотела. След петнайсетина минути отново излезе, облечена в къса пола и блузка и дойде при нас. Джон ни запозна и аз вече от непосредствена близост се убедих, че тя наистина е една от най- съвършените представителки на нежния пол, които съм виждал на живо и по списания. Говореше перфектен френски и английски. После разбрах, че е аржентинка, женена за французин.

В главата ми отново се явиха познатите ми предупреждения от рода на “ Да, но... Ами ако...Не разбираш ли, че...”, но този път те просто бяха изритани и както се оказа, с пълно право.

Продължението на това запознанство стана един от най-красивите ми спомени и точно затова нямам никакво намерение да го закачам на простора - просто искам да го запазя за себе си. След време се срещнахме в Париж, където и двамата решихме, че това трябва да е  последната ни среща и то не за друго, а защото така трябваше да бъде.

В интерес на истината след години се срещнахме и с Джон, но това са истории, която едва ли някога ще разкажа

Понеже имах достатъчно време, а и транспортът не беше проблем, бях си наел един малък Ситроен, с който вече бях независим по отношение на придвижването.

Посетих и наколните жилища в Ганвие. Истинско обитавано наколно селище, останало от векове. Известно е като африканската Венеция. Огромен брой  “къщички-многоножки”. Забити в дъното дълги дървени колове, за които бяха закрепени хоризонтални дървета, образуващи “пода”, а покривите бяха покрити с палмови клони. Основната част от тези къщички бяха направени без съвременни машини и инструменти, дори без гвоздеи, метални скоби и т.н. Казаха ми, че в селото живеят около десет хиляди души.

Водата около „къщите4 гъмжеше от деца и възрастни. Не беше дълбоко, обикновено между един и два – два и половина метра. През сухите периоди дори се показвали малки пясъчни островчета. Пред всяка къщичка имаше по една или повече пироги.

Хората от това странно селище се препитават предимно с риболов и каквото изкарат от туристите. И понеже непрекъснато са снимани от посещаващите ги туристи, те се бяха изхитрили да искат пари, преди да ги снимат. Предлагаха се множество интересни самоделни произведения. Посетих няколко от тези къщички и дори си купих нещо като дайре, на което продавачът произведе цяла мелодия.

После разбрах, че някога предците на тези хора са живеели на сушата, но непрекъснато били подлагани на нападания от страна на агресивни племена, както и отвличани за пазарите на роби, поради което били принудени да потърсят спасение във водата на езерото.

Една сутрин в Котону пристигна  министърката на ГФР по опазване на околната среда. Западна Германия беше предвидила значителна сума за Бенин и министърката решила на място да определи как най-добре да разпредели средствата. Бяха я настанили в същия хотел -то и нямаше друга възможност.

Разбира се, момчетата на входа ми довериха, че в чест на нейното пристигане, охраната на  хотела е подсилена и че тази вечер ще има представление на бенински танцов ансамбъл.

Надвечер немската министърка пристигна видимо уморена, но когато след около час се появи в градината на хотела, облечена в много елегантен тоалет, от умората й нямаше и следа. Пристигна и министърът на външните работи, придружен от своя заместник, когото вече познавах и други официални лица. Щом ме видя, заместник  министърът дойде при мен и ми каза, че съм поканен на вечеря от министъра. Веднага изтичах да се преоблека. Когато се върнах, той ми посочи да седна до него и ме представи на министърката, която беше седнала между него и шефа му. Тя остана много изненадана, когато разбра, че говоря немски.

“Къде сте учили немски език?”, попита ме тя.

“На улицата”, пошегувах се аз, може би не много изискано.

“О, но тази улица трябва да е била много дълга”, хитро отвърна на шегата ми тя.

След това с възхищение разказа за пътуването си със самолет и кола до двата национални парка и за това, което беше видяла там.

Излезе и ансамбълът, състоящ се от около двайсетина младежи и девойки. Докато младежите бяха голи до кръста, момичетата бяха наконтени със сутиени, които явно силно ги притесняваха, защото явно до тази вечер не бяха ползвали подобни екстри. Но това изключение беше направено само заради министърката по опазване на околната среда. Според мен тези излишни атрибути нямаха кой знае каква връзка с околната среда, а пък и по принцип съм  категорично за свободата на бюстовете. Но за съжаление, тази вечер никой не се сети да попита за мнението ми по този въпрос.

Ансамбълът се представи много добре. Разбира се, не бива да се прави сравнение с абсолютния синхрон на нашите танцови ансамбли, най-вече защото негрите следват предимно вроденото си чувство за ритъм и трудно се поддават на “дресиране”.