Разбирам. Може би не му е трябвала моята любов. Всъщност защо въобще си помислих, че му е нужна? Защо въобще повярвах, че знача нещо за някого? Защо изобщо дадох сърцето си на човек, който го разби на милиони парчета? Защо съм толкова наивна? Защо не мога да се позная? Защо се промених така, до неузнаваемост? Самата аз не мога да се търпя...

Всичко е безсмислено... От деня, в който спрях да вярвам. Не мога и да искам. Не мога. Страх ме е. Глупаво е, за Бога. Защо всичко трябва да е толкова трудно, недостижимо, невъзможно?

Разбирам го. Може би не му е трябвала моята любов. Всъщност защо повярвах, че ме очаква нещо по-различно, по-истинско и красиво от предишните, които ме разбиха до основи. Е, тогава явно са рухнали само стените, защото сега не остана нищо.

Явно времето е дошло. Явно просто трябва да се откажа или да се примиря. Явно някак трябва да продължа. Явно трябва да намеря начин да изтръгна любовта в сърцето си, но все още не зная как... Не съм способна... Едва ли ще мога. Или трябва първо себе си да намразя? Или трябва да го пусна да си отиде? Защото не знае какво иска. Защото е по-объркан и от мен. Защото ако иска мен, ще се върне за мен. Ако иска мен, ще бъде до мен. Ако иска мен, ще тича след мен, когато си тръгвам. Явно трябва да го оставя да върви по своя път, а ако не иска да е сам, ще ме потърси. Ако не го направи, аз някак ще продължа. Самичка, както съм вървяла досега. Самичка, както се научих да бъда силна и борбена. Самичка, както израснах и се качвах по стъпълцата на стълбата към върха. 

Може би не му е нужна моята любов... Всъщност защо въобще си помислих, че му е необходима? Повярвах и се пречупих. Повярвах и ме предадоха. Повярвах и останах без сърце. От деня, в който усетих първия удар в гърба си, до деня, в който той достигна до сърцевината на сърцето ми. Време е да го пусна да си върви. Да отиде там, където е щастлив. И се надявам това там да е тук, до мен... Време е да му дам свободата, която никога не съм му отнемала. Свободата да избира къде и с кого да бъде. И вътрешно ще се надявам да се осъзнае по-навреме, защото не знаеш колко рано може да се окаже твърде късно...