"Индианското небе кърви във огън,над нас...грешните на хълма".
Други две жадни очи поглъщаха пейзажа на тихия всемир, нежно разкриващ се от хълма. Хълм, отдалечен на броени минути път с кола и на светлинни години от еднообразието на лустросаната цивилизация. Колко малко хора подозираха, а още по-малко знаеха за това чудно място... Райски кът с ярки, отсечени линии в резонанс, с повтарящи се борови върхари и бриз, носещ сълзите на девствена смола. Място с пламтящи угарки и белоснежни задници, имитиращи луна в беззвездна нощ. Един хълм на безспирна вакханалия, засенчващ с разврата си Содом и Гомор. Пищните му извивки, осеяни с отпадъци, с поквара, бяха своеобразно свидетелство за липсата на Бог в телата. Една човешка фауна от биологичен материал – ненужен, наивно захвърлен между стръкове трева. Гробище на непокълнали ембриони, на неродени деца, обвити в каучуковите си балони с вазелинова обмазка. Това бе тестостеронен холокост... Един своеобразен ешафод върху възвишение, чиято сянка трос ...