Костанда нахрани кокошките, събра яйцата в престилката си и се прибра в къщи, тътрузейки лежерно галошите си, сякаш нямаше никакви дертища. Но…нещо не я свърташе на едно място. Кършеше нервно ръце и сновеше напред-назад в ниската стаичка. Не запали газеника, а от време на време се припуляше  на запотеното стъкло, с поглед уж устремен към двора, а не виждащ нищо. Той знаеше какво търси и без да гледа. Разбърка за кой ли път манджата на огнището, за чието съдържание и вкус все й беше тая, притуря съчки в огъня и пак се устреми към прозореца. Една нервна бръчка се беше врязала между веждите й и загрозяваше бялото й чело, а плътните й устни вече бяха изпохапани до кръв. Издишаше тежко. Направо пуфтеше. Сигурно я чуваха чак вън, на улицата. Ама не й пукаше. Ако й пукаше въобще, щеше да си седне на задника. Ама Костанда не би. То си беше чиста краста. Опасна, забранена, греховна, ама сладка. Чуждият мъж. Вече три години - тя и Станкин Кольо прескачаха всякакви граници, не само дувари. Отначало беше само невинна шега, ама с дявола шега не бива. Той само това и чака. Само мъничък ишмар от някъде и е готов да забърка греховната отвара. Отпиваха я Костанда и Кольо с наслада и искаха още и още и… Бяха забравили всякакво приличие. Не ги спираше нищо. Нито че Манол, мъжът на Костанда, се пропи и в пиянските си изблици винаги кроеше планове как да затрие невярната си жена, но щом изтрезнееше веднага забравяше, нито че Станка, жената на Кольо се разболя, състари се милата без време и се прегърби. Нито че цялото село ги гълчеше. Ама то, затова е село, да гълчи, като си няма друга работа. То бива безочие, ама като тяхното никъде го нямаше. Я да беше някой по-ербап мъжа на Костанда, щеше да види тя едно хойкане. Да я хване за тежката плитка, па да я довлече на мегдана за назидание. Ама пуста й хубост караше човек да замлъква и да замира в удивление. Всичко й прощаваше Манол, щом видеше черните й очи и тежките клепки, скриващи дяволитите пламъчета в пъклените й очи. Каква беше тая проклета хубост, та караше мъжете да въздишат по нея, независимо от лошите приказки по неин адрес, а жените да й завиждат, та чак да я мразят и искаха с поглед  да я изгорят. Разбира се, че идеше от дявола, само той може да сътвори такава пъклена жена. Ама желана, та чак болезнено копняна от всички. Потъркваше доволно ръце Рогатият от своето творение и сам той се захласваше. Ама най се радваше на чуждото нещастие. Това беше най-голямата му утеха в света на хората. Особено пък, ако с един удар можеше да унищожи повече от тия хайвани.

   Костанда от малка умееше така да кърши снагата си, че да завърти в нейна посока погледите от където и да минеше. Цъкаха с език след нея и мъжете и жените, а тя вървеше наперено, навирила хубавото си носле и сякаш нехаеше за никого. Знаеше, че е хубава и не пропускаше случай да се усмихне на счупеното малко огледалце, което държеше в джоба на шарената си престилка и което винаги старателно забърсваше с ръкава си, преди да се огледа, сякаш и най-малката прашинка по него би затъмнила с нещо хубостта й. Майка й нямаше време от работа да й обърне внимание, а и Костанда винаги изпълняваше това, което й възлагаха, пък и имаше още две сестри и един брат, кого по-напред да гледат тия хора, които от сутрин до вечер работеха по къра, за да изхранят челядта си. Зимъска чепкаха вълната и предяха преждата, а Костанда беше сръчна, работеше за двама, що да я гълчат. Хората по-добре да си гледат в собствената паница, а не да дирят кусури на дъщеря им.

   Да, Костанда беше красива, но не беше придирчива, нито капризна. Някак си приемаше това, което дойдеше в момента, без много да се замисля. Когато се замоми много ергени от селото я харесваха, но незнайно защо си оставаха само с това. За друго сякаш не се осмеляваха. Гледаха, въздишаха, свеждаха глави и подминаваха. Какво, силите и куража ли не им стигаха?! Мухльовци. Задоволяват се с малкото, а после само мърморят. Какви времена. Как няма един да тропне по масата и да му се чуе мъжката дума. Държаха се за полите на жените си и само в кръчмата след няколко ракии можеше да им се чуе приказката. Пиянската.

   Така, когато Манол се осмели да я поиска за жена, Костанда и родителите й казаха ”да”. Щяха да се пукнат от завист всички, но нещо ги възпираше да се пукнат докрай. Всички знаеха, че много хубаво не е на хубаво и със затаен дъх очакваха развръзката. И тя не закъсня. Оправда болните им очаквания. Младото семейство още нямаха деца. Един ден Манол се беше разболял и Костанда трябваше да прибере сама стадото от полето. Говедата пасеше едно дете от крайните махали и до Кушльовия кладенец разделяха голямото стадо и на малки групички животните тръгваха след стопаните си. Станкин Кольо издебна Костанда и превари жена си да отиде той за животните. Гледаше я отдалече и не откъсваше очи от кръшната й, стройна снага. Забиваше погледа си в малкия й кръст и му причерняваше пред погледа. Коленете му омекваха и той само бършеше стичащата се пот с мазния си калпак. Само да я има и…забравяше Кольо собствените жена и деца. Забравяше всичко. Баща му беше кротък човечец, ама дядо му беше от тия, дето кръшкат и дето си мислят, че всичко им е позволено. Та, така и Кольо. Не го спираше нито вярната му, кротка женица, нито хубавите му деца. Нищо. Трябваше да има Костанда. Не искаше друга. С бързи стъпки стигна до кладенеца и се втурна първо на нея да помага да отдели малкото си стадо. Костанда го стрелна косо под забрадката си с черните си очи и му се усмихна ласкаво. Тоя поглед го удари право в петите и от този ден нататъка друга жена не съществуваше за него. Поотслабна, брадяса и само планове кроеше къде и как да я срещне. А Костанда не бързаше. Тя вече знаеше и не се съмняваше, че Кольо мисли само за нея. Мъжът й Манол не беше от най-богатите в селото, но не беше и от бедните. И не отказваше нищо на хубавата си жена. Купуваше й всичко от пазарите, щом продадеше част от стадото си. И сега Костанда започна още повече да се гизди. И паякът за никъде не бърза, когато плете мрежата си. Знаеше, че жертвата няма да закъснее да се оплете в изплетеното. А Кольо доброволно се беше насочил натам. След няколко месеца тя падна в ръцете му не като сочен плод, а като плод, който чакаше точно тези ръце, за да налее унищожителна сладост и тупне тежко именно в тях, пускайки сладката отрова. Костанда беше като бадем – хем сладък, хем горчив и Кольо го нахапа, заплащайки тежка цена.

   Може ли човек да каже, че двама души, луди един за друг са заблудени? Заблудени ли са онези, на които им е писано да бъдат заедно, пък било то и през главите на други, невинно забъркани в тази каша, наречена живот. Костанда и Кольо сякаш не бяха живели до сега. Не само телата им не можеха да се откъснат едно от друго, а им умовете им бяха залепнали един за друг от тази омая, опивала от векове много такива като тях. Но всички бяха свързани от едно и също и това беше забраненото. И винаги затова беше най-сладко. Сякаш хората бяха животни и се нуждаеха от някого, който да размахва пръчка над главите им и да създава правила, които те с готовност да рушат, надявайки се да им се размине и че добрият Бог ще им прости. Малоумна работа. Кога ли човекът ще осъзнае, че той сам е роб и господар на себе си и никакви други сили не управляват живота му.

   В началото Кольо и Костнада се криеха, старателно  прикриваха срещите си, но с всеки изминал ден, със стихийното нарастване на страстта им, те ставаха все по-непредпазливи и стана така, че и глухите разбраха за връзка им. Манол изтръпна, а Станка посърна. Тя беше кротка жена. Таеше всичко в душата си и само по изкривения гръб личеше тежестта, която ежедневно я притискаше към земята все по-ниско и по-ниско. Жената е учена да търпи. Жената е учена, че на един мъж всичко е простено, а на нея не е. Жената е учена, че на мъжа са му слаби ангелите. Жената е учена, че тя е от дявола и трябва да свежда очи. Жената е учена, че трябва покорно да чака мъжа си в къщи да се върне при нея или да реши да я напусне. Жената е учена да очаква присъдата си тихо и да се прави, че в живота й не се случва нищо съкрушително.

   Но кротката и тиха Станка намери сили да напусне мъжа си. Брат й я беше прибрал при него  в града. С децата. Кольо не се трогна. Той си имаше Костанда.

   А Манол се пропи. Отначало в кръчмата обръщаше чашка след чашка от парещата ракия, защото той преди не пиеше, но след като историята за невярната му жена се разчу из цялото село, на него му се струваше, че всички мъже там само него гледат и се затвори у дома си. Пъхаше павурчета навсякъде. В долапи, из двора, при овцете, в кокошарника, в одаята, при въглищата. Имаше нужда от подкрепа навсякъде. ”Аз…мамицата й…”, но щом изтрезнееше, гузно свеждаше поглед и се запиляваше из къра. По цял ден и цяла нощ си представяше как души жена си със собствените си две ръце, но после ги поглеждаше гузно и намразваше от душа. Сякаш те двете бяха набутали Костанда при чуждия мъж.

   Това продължи вече цяла година. Самотният Кольо започна все по-често да подговаря Костанда да напусне Манол и да заживеят само двамата заедно. Но тя се дърпаше. Не искаше да напуска мъжа си. Не така си беше представяла нещата. Всъщност тя не беше си ги представяла никак. Харесваше й това положение и не искаше да променя нищо. Защо една жена да не може да тъче на два стана едновременно. Нима беше позволено само на мъжете. Костанда го можеше и така й допадаше. Нека другите се съобразяват с нея. Жените й завиждаха за възможността тя да диктува правилата в този мъжки свят. Но Костанда така беше намерила – свят на мекушави мъже. Мъже, които се огъваха в краката й. Нима нейна беше вината…

   Един ден Костанда переше пътеките долу на реката. Беше запретнала ръкави, пееше тихо под носа си и се усмихваше на хубавия ден. А и той й се усмихваше. В душата й тържествуваше хармония, която може да изпитва само доволния от живота човек. А Костанда беше доволна. Нямаше причини да не е. Пъргава и чевръста не й се опираше никаква работа. Нито мъжка, нито женска. Винаги се беше оправяла сама. От малка. По едно време чу гласове от някъде. Някой я викаше по име. Тя остави пътеката и се изправи, подпирайки се. Ослуша се, обърна се по посока на гласа и зачака. Видя в далечината едно дете да тича към нея. Когато наближи, тя разпозна пастирчето, което се занимаваше и с техните животни. То дотърча до краката й и се строполи без дъх. Дълго беше тичало. От това, което успя да каже, Костанда разбра, че се беше случило нещо с Манол. Тя хукна към къщата си и остави пастирчето да пази пътеките й. Когато  наближи двора си тя видя, че се бяха събрали хора и тези, които бяха отзад се повдигаха на пръсти, за да могат да виждат по-добре. Костанда ги разбута с лакти и с бавни стъпки се доближи до това, което всички се опитваха да видят. Манол беше паднал на земята и се беше сгърчил в неестествена поза. Ужасен спазъм се беше запечатил на лицето му, който идеше направо от наранената му до дъно душа. В ръцете си държеше едно от многото павурчета, които беше скрил из целия двор, а съдържанието му беше установено от присъстващите, дори без да дочакат доктора като сода каустик.

   Така и не можаха да докажат кой беше насипал отровата в павурчето. Дали Костанда, дали очакващият Кольо или самият Манол беше сложил край на живота си, вместо да сложи край на този на жена му, както си беше представял нееднократно. Кольо не скърбеше, но не скърбеше и Костанда. Сякаш тя беше очаквала тази развръзка да настъпи като естествен завършек на нещата. Пази траур цяла година, но нито веднъж не заплака. Дори от хорско приличие да беше, просъскваха хората, ама не би. Кольо вече реши да я поиска, но тя само се завъртя на пети, подмина го и отиде на кладенеца за вода. Той разпродаде къща, стока, имот и се запиля някъде, където никой не беше чувал за него и за срама му.

   Всяко чудо е за три дни!Е, да, може и за година…