Есента беше към своя край. Земята беше покрита с разноцветна пелена от падналите от дърветата листа. Тя се гушеше в жълто-кафявите листенца и се подготвяше за предстоящия мраз, който щеше скоро да я окове. Дърветата вече отдавна бяха съблекли своята зелена премяна и гърчеха немощно клони изпод силата на студения есенен вятър. Беше привечер и по улиците на Горнооряховското село Сушица беше опустяло. Единственото, което се чуваше, беше тракането на колелата на старата каручка на дядо Иван. Дядо Иван беше добре сложен мъж, на средна възраст, но по набразденото му лице и тъжните му очи личаха неволите, с които се беше сблъсквал. Животът му не бе никак лесен, той трябваше да отгледа единственото си дете след като жена му почина при раждането. Но неволите на дядо Иван не спираха дотук. В трагичен инцидент, той загуби и единственото си чедо. Единствената утеха на възрастния човечец бяха неговите внучета, за които той живееше и даваше живота си.
В този ден дядо Иван беше окъснял, защото беше ходил на гробищата, за да остави цветя на сина си, който беше загинал преди три години на този ден. По лицето на стареца беше изписана мъката на човек, който е загубил детето си. Челото му бе набръчкано, а очите загледани незнайно къде. Той сякаш нищо не виждаше и нищо не чуваше. Беше изгубил толкова много. Беше загубил вярата си.
Преди три години на този ден, синът му, който работеше всякакви строителни работи, стана както обикновено в ранни зори, сложи няколко залъка в устата си и се запъти към къщата на Пенкини, която се намираше на края на селото. След тази къща имаше само една голяма поляна с безбройни пътеки, които водеха към близките села. Пенкини имаха четири деца – две по-големи момичета и две по-малки момченца. Майката, Пенка, се грижеше съвсем сама за тях. Баща им не даваше и пет пари за тях. Той беше голям пияница и се скиташе от село в село, като малкото, което припечелваше даваше за пиене по кръчмите. Пенка работеше каквото й попадне. За да може да припечелва за прехраната на отрочетата си, тя переше, чистеше, работеше на полето и вършеше всякаква полска работа, за която и се плащаше. Въпреки, че бяха много бедни къщата им беше голяма и просторна. Беше направена от новите оранжеви тухли, а не както по-старите къщи в селото от кал и слама. Къщата беше сравнително нова, но тъй като покрива течеше, влагата беше започнала да разяжда носещите греди. Поради тази причина Пенка се беше уговорила със сина на дядо Иван Стойко да поправи покрива й с уговорката, че тя ще му работи в замяна половин година. Стойко беше доволен от сключената сделка, защото и той имаше нужда от помощта на Пенка. По време на жътвата през тази година той беше станал баща за втори път. Поради тази причина невестата му Севда все по-трудно се справяше едновременно със задълженията си на майка, съпруга и домакиня. Ето защо помощта на Пенка щеше да им бъде много полезна. Невестата на Стойко, беше най-красивата мома в селото и отвсякъде идваха да я искат. Имаше дълги руси коси, които сутрин сплиташе на дебели плитки и срамежливо криеше изпод забрадката. Лицето и беше бяло и чисто, по бузите й се прокрадваха бледи руменини, а сините й очи блещукаха с игриви пламъчета в тях. Стойко беше най-щастливият мъж в селото, не само защото бе взел най-красивата мома в околията, но и защото тя бе също толкова добра, сръчна и работна. И така двамата млади живееха щастливи и честити, въпреки неволите в живота. С малкото, което Стойко изкарваше, те успяваха да преживяват добре.
След като Стойко се беше уговорил с Пенка за ремонта на къщата, той прецени, че за да свърши цялата работа ще му трябва около една седмица. И така Стойко ходеше ден след ден да работи у Пенкини и когато работата беше вече към своя край се случи голямото нещастие. И този ден, както всеки друг работен ден за Стойко беше съвсем обикновен и тъй като днес щеше да си свърши работата по покрива, той бързаше да се прибере при жена си и децата си. Може би, ако не беше неговата припряност и ако той не бързаше да се прибере в къщи нямаше да се случи това, но всичко е Божа работа и както се казва „Каквото ти е писано на глава на камък не отива”. Докато поправяше покрива, той беше стъпил върху една от носещите греди. За нерадост на всички тази греда се оказа прогнила и се счупи изпод тежестта на Стойко. Може би щеше да се отърве само с драскотини или със счупен крак или ръка, но падайки му се зави свят. Той загуби съзнание и се строполи върху оставената на пода тесла. От главата му шурна кръв и Стойко повече не се и надигна. Така той остави за него да жалеят безутешно баща му дядо Иван, булката му Севда и невръстните им дечица Иванчо и Гошко. Загубата им беше много голяма. Те не знаеха как ще намерят сили да продължат живота си. Единственото, за което си заслужаваше да живеят бяха двете малки момченца. Въпреки че дядо Иван беше вече на възраст, той пое грижата за семейството на сина си. Трепеше се от сутрин до вечер, за да изкара пари за прехраната на осиротялото семейство. И Севда заработваше по някоя и друга пара с пране, гладене и шиене. Така годините си минаваха една след друга, и ето вече трета година, откак сина му се беше споминал.
Докато си спомняше за тъжната орис на единственото си чедо, дядо Иван не беше усетил, че по набраздените му бузи се бяха стекли кървави сълзи. Той се поогледа, поосъзна се и видя, че старото магаре вече почти го беше закарало до обградения с черници кирпичен дувар на къщичката им. Възрастният човек не искаше да показва пред Севда и децата, че е плакал и затова извади набързо една смачкана бяла кърпа от джоба си и избърса мокрото си лице. Като чу тропота на колата Севда забърза да отвори широката порта, през която се шмугна старото магаре с каручката.
- Добър вечер Севде! – поздрави с пресипнал глас дядо Иван.
- Добра вечер татко! – отвърна Севда, която въпреки старателните опити на дядо Иван да прикрие сълзите си бе забелязала тъгата в очите му. В очите на Севда се четеше същата болка. Болката на жена лишена от съпруга й, но най-вече болката на майка, която трябваше да гледа как невръстните й дечица растат без баща.
- Как мина денят ти татко?
- Ами как да мине дъще, работа, работа и пак работа. То работата няма край!
- Недей така бе татко! То работа винаги ще има, ама ти трябва да си почиваш повече. То е ясно, че бедните от работа нивга няма да забогатеят. Ама я ти ела, та си хапни, че сигурно си прегладнял. – и се втурна Севда да нареди синията. За секунди яденето беше сложено на синията и около нея се подреди челядта на дядо Иван.
Докато вечеряха не размениха и дума. Всеки се беше вглъбил в своята тъга и всеки изживяваше скръбта от загубата си по различен начин. След като се навечеряха Севда вдигна масата и отиде да запали кандилото под иконата на Дева Мария. Тя се помоли на Светата Майка от цялата си душа и сърце. Севда се молеше мъжът й да е на по-добро място, както и да може да вижда потомците си как растат. Молеше се още свекър й да е жив и здрав още дълги години, за да има мъжко рамо, на което да се опира, но най-силно се молеше за децата си. Да бъдат живи и здрави за нейна радост и утеха.
След като отправи своите молитви тя пожела лека нощ на свекър си и се отправи към спалнята, където спеше заедно с двете си деца. Дълго време тя не можеше да заспи и се опитваше да открие чертите на мъжа си в тези на своите деца. Уморена от мисли и смазана от мъката, тя все пак се унесе, но не щеш ли към средата на нощта тя бе разбудена от виковете на седем годишния Иванчо.
- Мамо, мамо, мамо... – викаше той в просъница.
Севда веднага подскочи, запали газената лампа и отново се приближи до леглото, за да види как е детето й. Когато докосна с устни челото му тя изтръпна. Иванчо изгаряше от силна треска. Ами сега?! Какво щеше да прави сега?! В селото нямаше лекар. Лекар имаше в Горна Оряховица, но пътя до там беше дълъг, пък и старото магаре нямаше да издържи. Тя не знаеше какво да прави. Единственото, което й дойде на ум, беше да направи на Иванчо студен компрес. Тя наметна набързо един овехтял шал и изхвръкна от стаята, за да вземе оцет и вода. Докато се суетеше в кухнята успя да пробуди и свекър си.
- Какво има Севде? Защо си станала посред нощ?
- Татко! Иванчо! Болен е! – изхлипа нервно и притеснено Севда.
- Как така болен? Преди малко нищо му нямаше!
- Ами не знам татко, изгаря от треска! – нервно сподави думите си Севда и забърза към стаята. Напои един чаршаф със студена вода и оцет, свали дрехите на детенцето си и го загърна със студеният чаршаф. Докато държеше детенцето в обятията си през главата й минаваха различни мисли. Тя си мислеше за Господ. Мислеше си за това колко несправедливо би било, ако й отнеме и малкото заради, което живее. Мислеше си и се молеше това никога да не се случи. Докато гледаше жлътналото, покрито с капчици пот личице на малкото си дете, тя си припомняше болката от загубата на съпруга си. Не искаше и да си помисля за болката, която щеше да изпита, ако не дай си Боже нещо се случи и с децата й.
Така неусетно се изнизваха минута след минута и час подир час, а навън започваше да се зазорява. Пропяха първите петли. Треската на Иванчо беше отминала, сякаш никога не се беше появявала. Тя се огледа. На дървения стол до нея дремеше дядо Иван. На широкото легло сладко спеше малкият Гошко, а в обятията си държеше Иванчо. От кукуригането на петлите децата се разбудиха и започнаха да се закачат по между си. Дядо Иван също отвори очи. Севда погледна изстрадалото му лице, хвана го за ръката и заплака. Този път не от мъка. От радост. Тя вече беше убедена, че Господ е справедлив и че няма да им отнеме и малкото, което имат. Преди този ден тя смяташе, че Господ я е наказал като й е отнел скъп за нея човек, но днес тя осъмна с нова надежда. Днес тя бе убедена, че трябва да живее и да се бори с живота, защото въпреки всичко тя осъзна, че има още какво да губи, но Господ няма да го позволи. Докато гледаше дечицата си, които играеха из къщата тя осъзна, че е получила най-безценния дар на света. Тя беше възвърнала вярата си, желанието си за живот и за борба с неслуките. А очите на дядо Иван?! Те отново бяха загледани незнайно къде, но в тях вече блещукаше едно ново пламъче. Пламъчето на вярата!
© Пенка Стоянова Все права защищены