Отдавна, много отдавна, близо до върхът на висока планина живеел овчар. Той имал голямо стадо от овце. Сутрин рано ги изкарвал на паша. Прибирал ги, когато слънцето завършвало своя път над земята. Овчарят обичал всичките си овчици, но най - много една от тях. Тя била цялата бяла, с дълго до земята руно, затова я нарекъл Белица. Понеже била най - умната и съобразителна от цялото стадо, пастирът поставил на шията ѝ звънец. Щом чуели неговия звън, другите овце следвали водачката си. Един ден, както си пасял стадото овчарят седнал да почине. Дори не усетил как бил заспал. Когато се събудил овцете ги нямало. Обикалял дълго време гората и се услушвал, за да чуе звънеца на Белица. Търсил, търсил докато, когато вече се смрачавало открил своето стадо в една долчинка. Овцете гледали уплашени опрели тела една в друга. Белица я нямало. Наоколо било пълно с вълчи стъпки. Прибрал човекът своя добитък в обора, а на другия ден започнал да търси в гората изчезналата Белица. Помагали му неговите приятели овчари от съседните кошари. И така цяла седмица. Нямало следа от овцата. Човекът се отчаял, помислил, че вълците са изяли неговата Белица. Примирил се с нейната съдба и спрял да я търси. Мъчно му било, че тя скоро трябвала да има агънца, но не можел нищо да направи. След един месец, когато пак бил излязъл със стадото, седнал  до една пещера, за да обядва. Тъкмо развързвал торбичката, в която била храната му, когато дочул звън, който идвал от дъното на пещерата. Влязъл бързо вътре и какво да види! Белица лежала върху изсъхнали листа от дърветата, а до нея две белички агънца. Овчарят се приближил още и учудването му било голямо, когато разбрал, че една от рожбите на Белица не е агне, а вълче. Как станало всичко това стопанинът не можел да проумее, но повел Белица при стадото. Агънцето и вълчето той грабнал на ръце и всички се прибрали в кошарата. Дните продължили да минават. Белица кърмела и двете си рожби. Те растели, като брат и сестра. Боричкали се и тичали по горските ливади. Расли, расли и порасли. Една сутрин, когато овчарят влязъл в кошарата, що да види? Белица и порасналото ѝ агне били удушени за гърлата и лежали в кръв. Вълчето, което вече било станало голям вълк, го нямало. Разбрал старият овчар, какво било станало. Изведнъж му прилошало. Строполил се на земята и предал Богу дух. Понеже нямал роднини, овчарите от съседните кошари разпределили овцете му помежду си. Така оборът на този човек опустял. Много след това хората разказвали, че всяка вечер, когато имало пълнолуние, един бял вълк идвал до този обор. Виел с мощен глас цяла нощ. Някой казвали, че това е от луната, а други, че плаче за своята майка и сестра.