6 нояб. 2010 г., 19:20
1 мин за четене
ВЪРХУ КАМЪКА
Сядам върху камъка да си почина. Той се е откъртил от недалечния скален масив. Този масив е като отвесна бръчка между веждите на някой стар отшелник, в миг на размисъл и медитация, върху лицето на планината. Навярно в някоя геологична драма, в непредвидимите колизии на земната кора, камъкът се е откъснал от могъщата гръд на майката-скала и е поел по своя собствен път, така както някой ден детето се отделя от майка си, за да намери своето неповторимо място в многообразието на света и да потърси пътеката на своето собствено щастие. После палещите лъчи на безпощадното слънце и ударите на вятъра са прокарали белезите-бръчки и пукнатини по гладкото чело на камъка. Това са те, браздите, в които времето ще пусне семената на разрухата.
След време камъкът ще бъде прах под нечия обувка, ще бъде най-желаната играчка, която вятърът ще завърти в ръцете си и щом ù се насити, ще я захвърли някъде далече. Или пък вадите на бързите води на стопените снегове ще отнесат праха към ниск ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация