Върху камъка

ВЪРХУ КАМЪКА

      Сядам върху камъка да си почина. Той се е откър­тил от недалечния скален масив. Този масив е като отвесна бръчка между веждите на някой стар отшелник, в миг на размисъл и медитация, върху лицето на плани­ната. Навярно в някоя геологична драма, в непредви­димите колизии на земната кора, камъкът се е откъснал от могъщата гръд на майката-скала и е поел по своя собствен път, така както някой ден детето се отделя от майка си, за да намери своето неповторимо място в многообразието на света и да потърси пътеката на своето собствено щастие. После палещите лъчи на безпощад­ното слънце и ударите на вятъра са прокарали белезите-бръчки и пукнатини по гладкото чело на камъка. То­ва са те, браздите, в които времето ще пусне семената на разрухата.
       След време камъкът ще бъде прах под нечия обув­ка, ще бъде най-желаната играчка, която вятърът ще завърти в ръцете си и щом ù се насити, ще я захвърли някъде далече. Или пък вадите на бързите води на сто­пените снегове ще отнесат праха към ниското, в света на суетата. И гледката, която днес е тъй красива с не­го, ще е загубила от своя чар, ще бъде друга. Но дото­гава има време. Днес аз почивам върху камъка и се отдавам на размисъл за чудото, в което с него обменяме енергиите си. Би ли могъл светът да съществува без преливането на енергиите една в друга? Би ли имало живот? Камъкът и аз,  почиващият си човек, поседнал върху него, не сме ли ние целокупност и различие в единността на нашия Създател?