Лошо тръгна моето обучение по английски език и това си е. Куца работа. Първо аз се разболях – нищо особено, кихах, потях се и излъчвах топлина, но иначе можех да говоря. На български. Но не – учителката ми заръча да се лекувам, не можело така. Тъкмо се излекувах и бях готов да подновя заниманията, които така и не бях започнал, когато учителката ми се обади по телефона и каза, че сега пък тя се разболяла. Кихала, потяла се и излъчвала топлина.

     Учителката по английски беше рускиня. По онова време това беше нормално – как да научиш английски, ако не чрез превод от руски. Така се превежда и Шекспир. Всъщност английският език е лош превод на руския в България. Сега е обратното, разлика няма, но пък времето тече, защото друго не му остава.

     Така разбрах, че „ъ“ не се произнася на руски. Трийсет години по-късно схванах, че това е не просто знак, буква, а израз за красноречие в съвременна България, да ме прощават Симеон Трайчев Радев, публициста-дипломат, и Владимир Иванов Георгиев, академика-езиковед, ако ще ги знаете: и двамата полиглоти, единият е писал за строителите на съвременна България, а другият – за съвършенството на българския език.

     Ще ми простят. Несъответен им съм: като име към смисъл. Но мисля.

     Проточено, „ъ“-то може да съставлява цяла платформа. Ако не езикова, поне политическа. С тази буква започва нещо мъчително, когато липсва мисъл. И с тази буква свършва нещо още-по мъчително, отсъства ли разум. Проблемът ѝ е, че се произнася гърлено. Дереш си гърлото, докато се чудиш защо го правиш.

     Става за митинги. Или са публичност. За друго тая буква не става. Напоследък. С нея може да започнеш всичко и да го завършиш. Няма нужда от нищо по средата.

     Животът е едно „ъ“. Хубаво щеше да е да има поне някакви препинателни знаци. Смотан глагол, ако питате мен. Еднобуквен. Но многозначен. Моят учител в четвърти клас даваше шестица за целия срок, ако някой намереше дума в българския език, която да завършва с „ъ“. И ние ровехме в речника. Спорехме  в междучасията между две филии с лютеница и три шишарки на вратичката между боровете в двора. Сега така завършват цели имена. Местности.  

     „Ъ“-то е навсякъде.

    Искам си шестицата, учителю. За целия срок до края на живота.

     Буквата на деветдесетте години на миналия век беше „у“. Умножиш ли я, повториш ли я многократно, проточиш ли я, сваляш правителство. След него – другото. Важното е пред „у“ да не стои „м“. Защото ще звучи мулешко.

    Не че е неискрено.

     Буквите понякога са по-важни от думите. А звуците приличат на думи, заченати погрешка. Но от сърце. Това изглежда тъпо. Сърдечно тъпо.

     Аз съм сериозен човек, не вярвам в задгробен живот, още по-малко в суеверия и предзнемования. Куцо са тръгнали уроците по английски – ами хубаво, важното е как ще завършат. Оптимист съм по природа. Веднъж хванах стършел и въпреки съветите на моите приятели, всичките бяхме на по пет-шест години, не го заключих в кибритена кутия. Това щеше да е лесно. Пернах го по крилата, той падна и тогава го оставих да живее. Унизен. Да се въргаля в собствената си безличност.

     Както и да е. Много години минаха оттогава. Не ме ужили. Този стършел не знаеше английски.

    Тогава.

    Сега само си спомням, че се наложи да поема поста още преди учителката ми да се излекува напълно, тя все боледуваше, аз все отсъствах. Като дипломат в Англия ме назначиха, Обединено Кралство му викат още, нямаше как да пътувам всеки ден до България, за да вземам уроци, а очилатите даскалици в Лондонското сити искаха много пари за тая работа. Изкарах цели двайсет... и бая отгоре кусур години на дипломатическа служба, децата ми отраснаха, на път тръгна да се ражда и първото внуче, а аз така и не научих езика. И за какво ми е?

     Това е първият и единствен случай в живота ми, когато повярвах, че тръгне ли нещо на куцо, куцо си остава.

     Първата част от предходното изречение не е вярна, а втората е погрешна. 

     Но пък знае ли човек – ако владеех английски, дали изобщо щяха да ме назначат за дипломат? По-вероятно – не. Господ си знае работата.

   А стършела – кутийката.

    Аз още съм на работа. Търсят кадри. Де ги кадрите? Ъ?