Го Дзи Ла бавно пристъпяше през селския мегдан. Подире си влачеше една мотика, но не сечивото правеше толкова впечатление, зер и на други се случваше да се прибират към къщурките си кой с лопата, кой с мотика, кой с каластирка, а огромната бала бурени, оплетени около дръжката му. Имаше троскут, балур, пирей, паламида, а и няколко стръка магарешки бодил.
        След като прекоси площадчето, Го Дзи Ла се намъкна в селската кръчма „Довлечени от ланшния порой", където от ранни зори бяха заседнали Га Мен и Цар Че, които пиеха чай и беседваха върху изконната тема: „Как да стрижем магданоза, без да си режем ръцете" и слушаха старата песен „До под кривата круша и... пак там"
        - Ей, ти, Га Мен! Откраднал си нещо, което не е мое, но е наше... т.е „на някого си"! - Го Дзи Ла явно не си беше взела сутрешната доза успокоителен сироп, защото гласецът й преминаваше във фалцет, а слюнката й пръскаше на няколко метра в диаметър.
        - Какъв ти е проблемът, Го? - запита учудено усмихнатият Га Мен. - Този „някого си" съм аз. А ти къде си помъкнала тези бурени?!

       - Мои са си! - изквича жената. - Ще си ги мъкна където искам! Ти не ми бери грижата!

      - Го! След толкова загриженост от твоя страна към чистотата на селото... мислех...

     В този момент младият мъж получи просветление.

    Навън беше красив септемврийски ден.