Отново съм самотна, седя в тъмната стая  и плача безутешно. Отново онази същата болка, която ме задушава, боли ме сърцето, душата, искам просто да заплача и да не спра, докато не мине всичката болка. Тази нощ изглежда още по-тъмна и зловеща, а в мен нахлува страх, който пронизва душата ми и обърква живота ми. Този страх ме води към дълбоката пропаст на отчаянието и искам просто да намеря човек, на когото в този момент мога да излея всичко, човек, който знам, че няма да се изсмее, а просто ще ме изслуша, човек, който ще ме утеши и ще ми помогне да преодолея всичко. Аз имам един такъв човек, но все пак нещо липсва. Липсва ми тя, онази доскорошна приятелка, която толкова обичах, а тя просто се отказа от мен ей така, сякаш никога не съм била до нея. Но, разбира се, аз съм по-различна, затворена, скромна, по мой начин различна, затова ме остави да бъда сама и да се чудя къде съгреших. Аз сигурно никога няма да разбера каква е причината изведнъж да не можеш дори да ме погледнеш. Толкова ли ме мразиш? Толкова ли те нараних? Но в мен винаги ще има една надежда, че все някой ден може би нашето приятелство ще бъде отново същото... ако ли не, аз ще запазя един спомен за теб, който ще изгаря душата ми...