Изгубена нощ, а в съзнанието ми се вплитат контури на неясни образи. Изгубен в чувствата си, изгубен в търсенето. Изгубен съм и в чакането. Да. Малко хора знаят за нещастието на изгубените нощи. Осъзнаваш, че не би стоял до толкова късно, ако не се беше изгубил в тази нощ на чакане. И сега чувствата болят повече, защото тези през деня са някак по-празни и няма никаква надежда в тях. Може би, надеждата, за която съм се хванал като удавник за сламка, може би тя е виновна да не спя и да се измъчвам сам. Надеждата ме държи буден, за да знам, че не съм пропуснал възможност да съм с теб. Глухата тишина. Просто защото знае, че съм тук и чакам. Знае, че ме има, но не се интересува от това, явно. Десетки нощи, стотици часове, хиляди минути, милиони надежди и милиарди лабиринти, в които да се губя за един, единствен човек, който не го вълнува ни най-малко. Такъв е животът в нещастните изгубени нощи. Празен, самотен свят на неугасваща надежда.