Стават и такива неща. Да се пениш като бясно море, да се хвърляш от черно до бяло в емоцията, но да се поддадеш накрая на страстта.
Ама хубавичко се подредих! Сред жабите в блатото... А като си представя, че някога бях принцеса... Моят принц - жабок флиртува нагло с останалите кикимори, а аз го гледам обвинително облизвайки сополите с език. Ама защо след като ме натресе така продължавам да ускорявам дишане и пулс, като го видя? Един негов поглед ми стига, за да забравя за грозното акне, което покрива тялото ми от край до край, на мястото на роклята ми от цветя. Стоя си в една локва близо до брега, препичам се на слънце и си мисля защо и кому беше нужно това? Да ме омагьосват... Нямат ли си друго забавление, че са опрели до тази гавра с мен, като творение. Владенията пак са мои, блатото. Но какъв авторитет може да има една жаба пред останалите горски зверове?
Моята кръщелница ме гледа гнусливо от клоните на едно дърво и ме укорява с прегракналия си от старост глас:
- Ех, не слушаш, моето момиче... Сега как ще те спасяваме от тази ситуация?
- Не знам... - отговарям, а в жабешките ми очи напират порои от сълзи.
Вечер под пълната луна, сред уханието на цветове и листа, хора от грачещи жаби обявява началото на любовната игра. Моят Аполон се отличава с плътния си баритон. Надвива с песните си своите опоненти и омайва със зелени очи краставите дами. На тези вечеринки, аз се потапям дълбоко в тинята и дишам газовете от метан. Опиянена и претръпнала към действителността се прибирам в жабешката си квартира. Правя кама сутра с тоалетната чиния, докато Федон клати някоя конкурентка на близък клон. Как го мразя, аз тогава... Потъвам в сълзи... Не мога да преглътна тази изневяра. Това живот ли е?
Решила съм твърдо да се спася, да избягам далеч, да забравя любовта към този крастав и лъжлив жабок. Мятам се в червената кола, а жабешките ми крака едва достигат до педала на газта. С бясна скорост се разделям с мътната вода, респективно и с любовта. Слънцето препича жарко, вятърът брули зелената глава.  Дишам с пълните гърди, пътувам и забравям за Федон - Аполон и неговите жестоки лъжи. С всеки изминал километър по нещо се променя в мен. Сякаш тялото ми се разтяга. Коси започват да се вият около моите очи. С радост забелязвам, че нозете и ръцете вече са както преди. В сърцето ми обаче нещо продължава да тежи. Баба Яга ме догонва, на метлата си вълшебна тя лети. Писмо от любимия ми е донесла. Тръсвам тежките коси, за скрия напрежението, да не ми личи. Захвърлям пренебрежително белия лист, отказвам решително Аполон отново до мене да заспи. Телефонът обаче започва нервно да звъни. Аполон ме иска:
- Върни се ти! Без теб не мога да живея. От както изчезна, започнах да линея. Забрави за грозните женици. Обичам те! Върни се и ме отведи!
Какво да правя? Това е любовта... Обръщам рязко спортната кола, завръщам се до мътната вода... Вземам грозния жабок и се втурвам към хоризонта широк. С всеки изминат километър нещо в него се променя. Кожата му става гладка, смугла. Тялото отново атлетично, мускулесто, силно. Очите запазват само зеления оттенък, напомняйки за жабешкото му минало. Ръцете ми треперят, устните прехапани до кръв. Какво великолепие! Каква красива гледка! Пътят изобщо не ми тежи. Желанието гложди тялото. Аполон се приближи... Ръцете нежно галят младо тяло, дъхът му пари моите уши. Скоростта е дива, яростна, като плътта която ме души.
Ханът чист е и приветлив. Храната уханна, вкусна, но на мене всичко ми горчи. Принцесата само с мартини се пои и гледа жадно в зелените очи. Музика се разлива от всички страни, страстна, кара сърцето силно да тупти. Гледам Аполон, а той припява тихо. Желанието му струи. От всяка фибра, пора, ароматът на феромони ме плени. В легло голямо, бяло потапяме се, давим се в страстта. Телата вплитат се, забравят за опасността. Гладки, млади, гъвкави и жадни. Проникват се взаимно в музиката и валежа от цветя. Капчици любовна влага се стичат по женската снага. Принцесата е впила пръсти изпаднала в екстаз от опиянение и свобода. Жабокът - Аполон я следва сигурно, но бавно и поглъща всяка пръска от тази красота.
Не заспиват те на сутринта. Не допускат отново грешката обрекла ги на зловонната вода. Потеглили са отново на път. Сърцата бият, трептят на една и съща вълна... Тя обича го, почувствал го е той. Той обича я, превърнал се е в герой... За нищо на света не би отказал се от нея. Обмисля да сподели живота свой. Да преглътне мъжкото си его, да последва ново кредо... Малко са принцесите на този свят, които ще поемат риска да напуснат защитения си рай, за да се превърнат в жаби... Да преглътнат всякакви ревниви изненади, да поставят името на карта, за да спечелят принца.
- Да - казва той - до тук бях с хазарта...
Принцесата усмихнала се лъчезарно, прегръща го, целува го, притаява се в ласката на мъжката ръка.
Това е. Истинска е любовта. Коварна, подигравателна, така е... Но си струва човек мъките си да изтрае, щом в зелените очи я разпознае.