След като напуснах любимата ми фирма, често си спомням за бившите ми колеги и за годините, които преживяхме заедно. Това бяха едни дни на безоблачното щастие и много смях. Екипът ни беше страхотен. Млад и готин шеф, който с течение на времето свикна с нашите изблици на лудост, аз, колежката Цвети и колежката Сузи. Перфектната четворка. Разбира се, имаше и други колежки близо до нас, но ги бяха разделили от нас със стъклена преграда от съображения за сигурност. Бяхме малко буйнички нашият отдел и затова от време навреме ни затваряха. Та да се върнем на колежата Сузи, която впоследствие ми стана най-близката приятелка. Интересна беше нашата първа среща. Един ден при мен дойде страхотният ми шеф и с радостни нотки в гласа си каза, че ще имам нова колежка. Мила, почтена женица, майка на малко детенце. За момент се притесних, защото си представих някоя добра и притеснителна девойка и реших, че занапред само ще се работи и няма да има такива веселби в офиса. Но преглътнах горчивия хап и с нетърпение зачаках нашата първа среща. Дойде девойката – една такава уплашена, свитичка, притеснена. Викам си, това е. Ще ставаме вече кротки и почтени в отдела. Да, обаче ни предстоеше коледен банкет и там вече се разбра, че сме от една порода. За пръв път видях на живо как се сваля сервитьор за 3 минути и 14 секунди. Кога седнахме, кога колежката вече беше свалила сервитьора и той стоеше до нашата маса като послушно кученце. Направо ми скри шапката девойката. Оказа се, че и двете обичаме да си пийваме и да танцуваме на така наречената пошла музика т.е. чалга. След така стеклите се обстоятелства шефът ми направо се отчая от живота и едвам го спряхме да не си подаде предизвестието за напускане на работа. След това бързо запознанство в детайли, пред нас наистина се отвориха райските врати. Цял ден работа, пушене по балконите, чат в скайпа, работа, пиене на кафета, късен обяд и обсъждане на предишната вечер и проблемите с мъжете около нас. Живот като кино. Е, имаше и стресови ситуации. Например колежката Сузи беше забравила да си измие чашата около 1 месец и в нея започна да живее жабка. Момента, в който аз реших да разчистя бюрото, жабата в чашата се стресна и с овчарски скок изскочи от топлото си гнездо, което създаде паника в целия офис. Всички жени пищяха неистово и се наложи да дойдат от гражданска защита да овладеят ситуацията и масовите безредици, настъпили в така спокойния ни офис. Но това бяха единични случаи. През повечето време в офиса кънтеше смехът ни и дори караниците по телефона с колегите от другите офиси не нарушаваха нашата офисна идилия. Правехме си така наречените тимбилдинги за сплотяване на колектива редовно. Почти всяка вечер след работа се отбивахме в близката кръчма, за да разпуснем след дългия работен ден. Това, разбира се, не се отрази добре на семейния ми живот и съпругът ми започна да ме прибира от работа, за да е сигурен, че няма да спя някъде другаде. Аз му обяснявах, че това неприбиране се дължи на амнезията, от която страдам дълго време и забравям факти като, че съм омъжена, кой точно е съпругът ми и къде живея, но той така и не повярва на симптомите на болестта ми.

Бяха наистина страхотни времена, но като всяко хубаво нещо дойде и краят. Напуснах работа. Все още си мисля за старата ми работа и за невероятните ми колеги. Обичам ги. Никога няма да забравя времето, прекарано с тях и миговете на щастие, които съм преживяла.Научих много от тях и наистина ми липсват и до сега.
Винаги ще си мисля с любов за Вас, колеги!!!