Беше прекрасен летен ден.

Пчелите жужаха загрижено, птиците пееха  някакъв си техен неразбираем канон, непокорното слънце заливаше земята с жарките си лъчи, а Слон Че се разхождаше из полето в близост до Мало Вуково и събираше полски цветя в кокетно букетче, което възнамеряваше да занесе на прекрасната Ме Хлем, която от известно време боледуваше и вардеше кревата в ухаещия на магнолия свой дом. (Спирам да поема дъх, много дълго изречение стана).

В близост до вековния дъб, който беше известен в околията и от който след неизвестен брой години  щеше да се получи един превъзходен пън, който пък да служи за център на веселби и забави, детето забеляза купчина изсъхнали клонки, които се открояваха някак на фона на зелената трева и дивите цветчета. С присъщото си любопитство Слон Че доближи купчинката, обиколи я веднъж по часовниковата стрелка, после обратно, поспря за миг, замисли се и... леко подбутна с босото си краче купчинката. В следващия миг от там изпълзяха две змии, които неориентирано засъскаха и заизвиваха загзагообразно снагите си, оставяйки следи в тревата. Детето направи неволна стъпка назад и опусна букетчето си. В този момент нечии кокалести пръсти се впиха в ръката на момичето малко над лакътя. Това беше Кух Ар, който се славеше, че е най-мъдрият възрастен и в Мало, и в Големо Вуково:

-  Ти к'во? Да не си се надявала от змийско гнездо да излетят гълъби?

- Тц - детето наведе за миг очи, после с рязко дръпване освободи ръката си от здравата хватка и се усмихна - ама можеше и нищо да няма. Ох, насини ми ръката, деденце! Слон Че разтри зачервеното място с пръсти, наведе се, събра букетчето и затупурка по селския път, оставяйки весели облачета прах след себе си.

- Детска му работа - помисли Кух Ар, почеса се по онова място, което никога не го сърбеше, но той постоянно го чешеше, огледа се на всички посоки и с ехидна усмивка подбутна купчинката сухи клонки пред себе си с жилавата тояжка, която се беше превърнала в негов трети крак.