ЗА ЛЮБОВТА, ВСЕЛЕНАТА И ЧУДЕСАТА

Ето я нашата палма.

Тука се целунахме за първи път.

Една неземна целувка. После още и още.

Усещам ги. Устните ми парят.

Галя палмата, все едно, че си ти.

Прегръщам я. Но не, въобще не е същото!

Свличам се, обвил ръце около нея.

Листата ù са дълги и блестящи,

като косите ти. Като въздишките ти.

Потъвам между тях и гледам вълните.

Луната е отново мистична.

Ярка и набъбнала, влюбена.

Но не и за мен, не и сега.

Лунната пътека е бягаща, мамеща.

Спомените ми танцуват с вълните.

Феерия от любовни мечти.

Но тебе те няма. Ти си видение.

Може би ще дойдеш по пътеката,

забулена в лунни омаи.

Ето, виждам образа ти в луната.

Но защо се замъглява?

Трия очите си. Влажни са.

Вчера тук доведох друго момиче.

Омърсих нашето любовно светилище.

Почувствах се ужасно.

Какво си въобразявах?!

Че мога да изпитам същото с друга?!

Не, така не става. Всички сме НЕПОВТОРИМИ!

Само ти миришеш на вълшебство.

Само с тебе любовта витае във всичко.

Блаженство, безвремие, необятност и радост!

Само твоето сърце заигра с акордите на душата ми.

Само то успя да извади най-добрата моя мелодия.

Ние бяхме в любовна симбиоза.

Синхрон на тела и души.

А ти ще си единствената роза, която вечно в мен ще цъфти!

Коленичих на пясъка и погледнах Вселената.

- Нека пак да бъдем заедно. Цялото ми същество го желае.

Даже предците ми и бъдещите ми роднини!

Беше лудост. Копнеж, извикан в пустинята.

Да се изкъпя по-добре, това навярно ще ме ободри.

После плувах дълго в морето, уморен от напразни мечти.

Завърнах се на брега изтощен и се свлякох на пясъка леден.

Внезапно нещо ме погали, сякаш с пухкави дълги крила.

Всъщност бе ти и косата ти, и твоята нежна ръка.