Още си мисля как възникна любовта ми към медицината и по-късното ми влюбване в хирургията. Още като дете майка ми казваше, че станеш ли доктор, няма да сгрешиш, но аз отказвах ли, отказвах. Бягах от идеята за медицинско образование. Макар да знаех, че и да искам... няма как да избягам от това. На някои хора им е предопределено да се случи „това„ или „онова„ и колкото и да бягат, то ги застига. Още в гръцката митология е разказано. 
Гледах докторски сериали, боцках куклите със спринцовки и игли, шиех им раните и ги превързвах и същевременно отказвах да съм лекар. И тогава започна да ме облива лека-полека вълната на медицината, бавно, ама сигурно. 
Като бях в училище, биологията най ми вървеше. Междувременно чупих пръсти, глава и крака. Изкълчвах глезени, размествах прешлени и какво ли не. Още когато майка ми работеше в Пирогов, винаги с огромно желание ходех там, вървях по коридорите на столичната болница и още на седем години знаех наизуст пътя до травматологичния кабинет и рентгена, който минавах милиони пъти. Дори сега със затворени очи мога да мина добре познатия път от гипсовачната стая до рентгена и обратно, и така... Минаха години, аз обикалях и научавах нови кабинети и коридори. Та, в крайна сметка дойде един ден, в който се появи една болка в дясното ми коляно и остана на гости в него. Болка, която ме побъркваше, защото колкото мазила и бабини съвети и рецепти да използвах върху него, уви. Ама така е трябвало и да стане...  Дойде лятото, а с него и моята колянна операция. Стоях в чакалнята на седмия етаж на друга столична болница и четях във вестника на чичкото до мен скришно. В краката ми лежеше чанта с дрехи и пижами и една шина лежеше облечена в тях. След три часово чакане дойде и моят ред за операционната. Ето тогава в девет сутринта на седми юли аз се влюбих в хирургията. Лежах облечена в синя хирургическа престилка, завързана за операционната маса, слушах сърцето си от апарата над главата ми. То пееше моята песен. Лежах в бялата операционна, в центъра на хирургическа светлина, в очакване един усмихнат доктор да мине със скалпел през дясното ми коляно, да рукне кръв, той да я спре, да отвори и реже менискус, хрущял, синовиална капсула, лигаменти и т.н. Дойде очаквания момент в девет сутринта, когато последното, което чух, беше - “ упойка, лека нощ, Лора” и ръката на анестезиолога, галещ косата ми и думите – “брой до десет, Лора. Брой до десет.” В един такъв момент, когато си в центъра на една бяла, столична операционна, съзнанието ти е като оперативно поле - изчистено, бяло, без нито една мисъл, дезинфекцирано. Нито една мисъл, нито една сричка, нищо не минаваше през него в този момент. Мисълта ти спира, прерязана от един мисловен скалпел. Чуваш само медицински термини, звукове на апарати и сърца, и си в друго измерение. И упойката навлезе през иглата в ръката ми, настигна всички клетки и градивни тела и ме отпрати в още едно друго измерение. После вече мога да разкажа какво се е случило само теоретично, след всичките изчетени томове по ортопедия и травматология. Събудих се след четири часа в операционната на леглото в малката ми болнична стая, най-мощната болка се беше стоварила върху дясното ми коляно, не слагаха обезболяващи. Болка, която можеше да те накара да викаш. Именно тогава започнах да мисля, пренебрегвайки страшната болка и дренажа в крака ми. Започнах да мисля за операционната, синята хирургична престилка, ярката светлина, упойката и ръката на главата ми. И тогава разбрах, че наистина трябва да бъда хирург. Желанието да облечеш бяла престилка, да изрежеш лошото със скалпела и дясната ти ръка ме завладя. Ръката ти да сътворява чудеса, да избавя човека от болката и лошото. Да знаеш, че един човешки живот зависи от дясната ти ръка, облицована в латексова ръкавица и скалпел. Замислих се, че няма нищо случайно. Иначе защо щях да изпочупя и изкълча всяка кост по себе си, защо щях да знам всички коридори из болницата, да търпя нечовешката болка съвсем спокойно и кротко - защото няма нищо случайно и тази Неслучайност ме беше довела в малката болнична стая, стигаща до извода, че съм дошла на земята, за да съм лекар. И така...