Има хора всякакви. Има чистоплътни, има занемарили се, има занемаряващи се системно, от които чистоплътните се разбягват с писъци, след което отиват да се къпят. Освен това има и различни категории на мускуса, които май са генетично заложени. И обикновено не се понасят от хора с обратен генотип на миризмата.

Да започнем от леката категория – прясна пот на възраст не повече от ден. Имах едно време гадже, което като си тръгваше сутрин за работа, обръщах одеялото с краката към мен – просто мускусчето от подмишничките му ми беше твърде натрапчиво и неуютно. Съответно обръщах одеялото обратно, когато той идваше да спи. По-късно стигнах до извода, че човек всъщност не може да изгради продължителна интимна връзка с човек, чиято миризма не понася. За някои може би спорно твърдение, за мен – факт.

Иначе – както каза един приятел – то лятото явно е модерно човек да се поти. Но след, да речем, десетминутен престой в градския транспорт, току до някоя услужливо разперила се подмишница на някой по-висок индивид, човек започва, колкото и да мрази рекламите, да плаче наум за всеобща мания по дезодоранти. А като се смеси коктейлът от няколко десетки силно феромонни излияния, по-чувствителните просто напускат превозното средство, решавайки да походят пеш – две, три или десет спирки. Полезно за здравето, впрочем.

Следваща категория – крака! Тук, за да не обидя всички кракомиришещи, трябва да призная, че и аз съм развивала неописуеми и режещи се с нож екстракти в някои по-некачествени туристически обувки. Народната мъдрост е, че не миришат краката, а черничкото между пръстите, хъ-хъ. Какво става обаче като го пуснеш това черничко с други чернички в непроветриви обувки? Намира си свиден топъл дом. Всъщност отговорът е „мале-мале“, ако изобщо успеете да изречете нещо след инхалацията.

За силно засегнатите от проблема искам да споделя една обществена тайна – босите крака не миришат! Не говоря за току-що събути крака, а за крака, които просто ходят безподметъчно след измиване от обувката, независимо дали теренът е паркетен, тревист или кален. Всъщност такива крака биха могли да ви уплашат естетически с петна от пръст, затлъстели мазоли, трески и олющени кожички, но при това няма да замиришат и в най-сюблимните си моменти, например когато се тикат любовно в носа ви или се намират под одеялото ви. А другия безумен мит – че се настива от краката – изобщо не смятам и да коментирам.

По тази необятна тема няма как да не пусна и трети абзац – за миризмата, образувана в МОКРИ обувки. За незначителното време от половин-едно денонощие неизсушената и носена обувка образува дъх на тропическа тиня с пометнали в нея жаби, който феноменално се проявява понякога и вече след изсушаването и изпирането (и повторното изсушаване). От друга страна погледнато – ако тази обувка изобщо си позволява да се гаври така с вас, изхвърлете я и си вземете по-качествени патъци.

За естествено образуваната от краченцата парфюмерия обикновено помагат и разни химически средства, но само ако се прилагат редовно и системно. Неизвестно от кого измислената рецепта, че топвайки си веднъж във формалин краката, ще се превърнете в уханна роза за цял живот, е мит. В резултат на тази заблуда само можете да стигнете до невиждани висини на вонята и дори, съжителствайки с краката си, да терминирате обонятелните си рецептори до степен да надушвате само чесън, дим и сяра. Не стигайте дотам, ако искате да имате социален живот. И – още нещо – с предвидените за целта действащи прахчета (има и такива) се третират и обувките.

Но да оставим краката в сянката на сливата и да минем нататък в категориите. Там, откъдето растат краката. Тук вече стигаме до миризмата на ГЪЗ. Общо взето всеки има някаква поне бегла представа как си мирише неговият, ако не е прилежно измит, но ако това знание достига и до околните, значи нещата са тръгнали на много, ама много зле... Мисля си, че дори и най-трудният живот (ако не е свързан с инвалидност!) не пречи на никого най-малкото да си намери бутилка, да си я напълни с вода и да си се подмие небрежно в някой храст. Това ще подобри и шансовете му в живота за лична и професионална реализация, както и взаимоотношенията му с близките и приятелите. Тук даже не визирам пърденето, тъй като пръднята при циркулиращ въздух поне има възможността да напусне помещението без автора си. Говоря за миризми, които задължително съпътстват твореца по неговия земен път и всъщност напускат помещението доста след него, сбогувайки се надълго и нашироко с всички присъстващи.

И вече последната категория – комбинацията от предните три. Това е оставена на произвола си миризма, която от липса на пространство просто вече БЯГА от тялото и се шмуга в ужас по ъглите.... Пръднята просто я пускаш и изветрява, ако има откъде да влезе въздух, а това НЕЩО вече е направило екосистема и се размножава във въздуха...

Впрочем, чели ли сте „Парфюмът“ на Зюскинд? Ако сте – представете си човек, който се опитва да извлече най-гадния възможен летлив екстракт от човешко същество. И защо ли никой не се е опитал? Защото така или иначе се случвааа. Де да бяха хората като котките, ехх, да му се не види...