Имаше едно момиче - нежно и красиво с огромната нужда да обича и да бъде обичано. Търсеше и все не намираше своя принц - така мечтан нежен и красив. Но намираше само груби лица, които излъчваха всичко друго, но не и любов. Всички желаеха плътта без да ги интересуват чувствата, без да се замислят, че в живота не всичко е пари и удоволствие,че има и нещо по-дълбоко, по-ценно и така желано от нея - любовта! В живота си тя бе срещала много мъже. Във всеки от тях тя харесваше по някоя черта - в един - красотата, в друг - романтизма,  в трети - чара. Но никой не предизвикваше в нея любов. Една вечер стоейки на морския бряг тя си мислеше: "Как искам моят принц да се роди от морските вълни. Да е нежен като морски бриз, да ме гали като морските вълни. С тъмни коси като нощта и сини очи като морската шир." И заплака... "Защо... защо... защо морето не може да ражда принцове от моите мечти, както мида ражда бисер от обикновена песъчинка... защо?" Цяла нощ момичето плака за своя принц. Мисълта за него я убиваше, убиваше я мисълта, че не може да е с него, че той не съществува. В крайна сметка момичето реши да забрави своя принц. Онзи принц с тъмни коси и нежни сини очи...

С много усилия момичето погреба своя принц - там, на морския бряг. Постара се да го забрави... Животът продължи и без принца той бе вече мъртъв. Тя срещаше все същите студени лица, все същите каменни сърца. Но сякаш света беше мъртъв, тя живееше сред чужди и непознати същества. Един ден момичето срещна едно момче.Той сякаш бе като всички други - тя махна с ръка и продължи напред. Но сякаш съдбата я сблъскваше все с този човек. Тя се спря - той явно притежаваше нещо по различно от останалите. Сърцето му бе открито, думите му красиви, а чувствата нежни. Сякаш него бе чакала винаги, сякаш бе... Нейния принц?!Сърцето и затуптя лудо, не можеше да си поеме дъх... нима бе той? Момчето бе със сини очи и кадифена коса, бе нежен и мил и явно я обичаше. То и се кълнеше в безграничната си любов и обещаваше, че никога няма да я нарани. А тя стоеше пред него - познала своя принц и мълчеше. А отвътре чувствата напираха и и се искаше да каже толкова много неща, а от устата и не излизаше нито звук. А момчето говореше... Говореше колко много я обича, как тя е смисъла на неговия живот, как никога не би и причинил болка, а тя мълчеше. А така искаше да му каже колко много го обича, как го е чакала толкова дълго време, как онази нощ тя го бе погребала, а днес той стои пред нея. Искаше да му се извини, че бе престанала да вярва в него и в любовта. Но не успя момчето си тръгна преди тя да успее да му каже всичко това. Момчето замина с обещанието да се върне някой ден. Днес момичето чака своя принц. И тъй като не успя тогава да му обясни стихията от чувства, които изпитва, днес това момиче казва своя принц: "Принце на моите мечти, обичам те!"
Не се връщай, за да събуждаш напразни надежди в душата ми. Казахме си всичко. Твоите устни изрекоха: "Не те обичам вече!" И за мен всичко замря, утихна и се замъгли, сякаш между нас никога нищо не е имало... Приех решението ти... Потънах в самота и болка...

Защо сега се връщаш пак при мен по-изкусителна от всякога?! Защо ме докосваш с изгарящи пръсти, оставящи живи рани по кожата ми? Защо понечи да ме целунеш с отровните си устни?

Нямаш ли милост?

Ти реши всичко!

Сега се връщаш, за да си върнеш изгубеното - обожанието в очите ми, отдадеността ми, сърцето ми... Но ти не си започнала да ме обичаш! Искаш да ме доубиеш ли?

Моля те, върви си! Остави ме сам на моята съдба! Моля те, целуни ме, прегърни ме и ме остави!