Прозорецът
На Румен, който е моята липсваща част, по-добрата!
 Като малка в детската си стая имах един прозорец. Мама и татко ми го бяха измислили, защото обичах прозорците. Но той не беше истински, нито измислица, за да го заобичам! Той беше лъжа! Стар кухненски прозорец, окачен на стената. От другата страна би трябвало да има градина с чудни цветя и дъга, но през изрисуваните му стъкла аз всеки път виждах стената. Уви, тя си стоеше все така плътно зад стъклото и засилваше в мене тъгата, че никога - никога няма да мога да премина през този прозорец! Съвсем без вина опитът на моите родители за фантазия се бе превърнал за мен в една ранена свобода.
 Ако беше отворен прозорецът – да, тогава щеше да е съвсем друго!
Но
Прозорецът си остана така през цялото свое съществуване, а фантазиите ми да открия ключа за него бяха винаги помрачавани от едно съвсем реално чувство за преградност. Вечер, когато оставах в тъмното съвсем незащитена срещу този прозорец, от него нахлуваше хлад. Парещо и тежко предчувствие за повторение на един стар кошмар размазваше дробовете ми.
 Тогава идваше усещането, че съм от другата страна на стъклото. Наблюдавах сама себе си, сякаш излязла от собственото си тяло. Залепила око на прозореца, всяка вечер наблюдавах едно и също – мама и татко силно прегърнати и разплакани. Така в продължение на часове аз ги гледах как плачат за мене. Не знаех каква е причината. Дали бях избягала, или се бях изгубила: усещах, че плачат така, защото никога повече няма да ме видят. А аз ги обичах толкова силно и не исках да ги гледам разплакани. Удрях стъклото, крещях, че съм тук и – всичко напразно! Пространството зад стъклото ме беше погълнало завинаги и завинаги щеше да остане в мен болката, че ставам свидетел на тревогите им, без да могат да ме чуят, не можех да достигна до тях, да ги утеша. Не мога!
 Това беше страшно мъчение. Зад стъклото се намираше друг един свят, напълно изолиран от този пред него; свят, в който се чувствах безпомощна. Всяка вечер! Всяка вечер седмици наред преминавах в другия свят. И все очаквах, че един ден след многократното изживяване на този кошмар, от мен няма да остане нищо, а все оставах – сломена и размазана, но оставах, още по-ранима за следващия път.
 Разрешението се оказа съвсем просто: да обърна гръб на стената с прозореца и в ъгълчето на розовия тапет да нарисувам на скришно място едно друго, мое прозорче – мъничко, колкото нокът на кутре, но отворено. И да прекрача.
…
 Когато се събудих и погледнах прозореца – навън бе чудо! Бяла магия бе посребрила цялата гора, а камината пееше със сребърно гласче зимна песничка. Тази чудна къщичка – колко си я обичах! И колко дълго бях търсила пътя към нея: през малкото прозорче, по една тясна пътечка, през една голяма гора – когато вече съвсем се уморих да вървя - стигнах до нея. Знаех, че е моята къщичка и че ме чака отдавна. Знаех, още преди да влезна, че под прозореца от другата страна има малко изворче, че камината вечер разказва приказки, знаех за още много неща, които открих вътре. И останах там самичка. Понякога, когато братовчедите ми идваха на гости, се налагаше да остана в стаята със затворения прозорец. Започвах да им разказвам за моята скришна къщурка, а те, милите, си мислеха, че е само приказка! А то си беше така – съвсем като в приказка! Всичко беше изплетено от нечий цветен дъх. Диво място, диво красота, самотна красота. Да, само да не беше тази самота! Всичко на място, но само за мен, да няма с кого да го споделиш! Много малко хора вярват в приказки, мислех си, затова никой не е дошъл да живее тук. Ех, колко жалко ми се струваше това! А ето, че било лъжа! И как разбрах ли? В един чуден ден обърках пътечката. Може би съм била твърде разсеяна, или друг ден съм била твърде забързана.
 Ами да, разбира се! Скочих през прозореца на меката зелена трева. Този път не мислех за своята къщичка, за камината. Мислех си за хората. Как така те не вярват в приказки, нима е възможно? Претъркулих се няколко пъти напред-назад през глава. Забавно е да завъртиш света. Все пак и той зависи от нас, как ще го обърнем, за да го погледнем. Сигурна съм, че малките маргаритки го виждат много по-голям. Пътеката се бе изгубила нанякъде. Не и аз! Аз си бях точно на мястото, защото само след като извървях стотина метра боса из тревата, без тревожни мисли за моята пътечка и без посока, стигнах до мястото, което в никакъв случай не трябваше да подмина! То беше малко слънчево кръгче между дърветата. Дори не достатъчно голямо, за да носи името полянка. Като че ли точно там слънцето беше разгърнало клоните с пръсти, за да надникне към малката червена калинка, разхождаща се по тънки стръкчета трева... Прииска ми се да седна и да погледам как слънцето плете жълти обръчи и ги спуска към земята като златна стълба, по която калинката да се качи при него. Но тя си оставаше все така погълната в своето занимание да щурмува високите стръкчета и не обръщаше никакво внимание на своя знатен наблюдател.
 Туп! Една шишарка се изтърколи на косъм от малкия пръст на крака ми. И отново – туп! – последва сполучлив удар. И понеже във високото и горещото, до слънцето, беше малко вероятно да се мъдри някой бор, се досетих, че едва ли той ще е започнал да обстрелва калинката. Вдигнах нос към дървото зад гърба си и ето, че открих местонахождението на стрелеца. Беше седнал на един клон и си клатеше краката. Косите му бяха много тъмни, а очите съвсем черни, за да ми заприлича на елф от приказките. Но ако елфите бяха слънчеви човечета, деца на цветята, това момче беше също толкова рожба на гората и дърветата. Детските му ръце бяха вече заякнали и жилести като клоните, които разгръщаше дървото. Къдрави тъмни коси, досущ като сенчестата корона на габъра, обгръщаха мургавото му лице, по което усмивката разкриваше сиянието на белите му зъби. По чертите му се плъзгаше някаква магическа светлина, така, както слънцето се прокрадва в листата; пречупена през очите му, тази светлина падаше върху мен.
 Бях забравила за калинката, докато не усетих как ме гъделичка с нежните си крачета по палеца. А-ха! – така значи си се чувствала и ти, уловена в слънчевите обръчи и само си се преструвала, че нищо не забелязваш! Хитруша! Аз обаче не успях като нея да се правя на безразлична. Като че ли погледът ми беше завързан за клона, на който седеше важно-важно черноокият красавец и поклащаше с безразличие крака. Имах чувството, че ей-сега ще изсвири с два пръста и от гората ще долети жребец, ще спре точно под дървото и момчето ще скочи върху гърба му и ще отлети. А подире им ще остане само прах. Вместо това момчето най-после престана да си клати краката.
-Хей, изплаших ли те? Аз съм Толи.
С тези думи тупна на земята с една торба шишарки в ръка. Сега ми стана съвсем ясно как бяха поникнали шишарки на габъра! Събра двете, с които ме бе замерил и с още няколко от торбата започна да жонглира. Нито за миг не скри светлината на зъбите си. Беше на моята възраст.
- Искаш ли да опиташ?
Поклатих глава. Не бях пробвала и знаех, че не съм чак толкова сръчна, но когато ми подхвърли една от шишарките, я улових, после втора... и третата улових, но една от предните падна на земята. Исках да се откажа. Толи ме наблюдаваше сериозен и усмихнат едновременно. Малка червена калинка (дали същата или друга?) се спускаше по една от къдриците му и когато достигна върха й, го погъделичка по челото. Сбърчи нос и аз се разсмях. Този път улових и трите шишарки и почти цяла минута ги въртях във въздуха, без да изпусна нито една. Когато все пак една излезе от игра, Толи я вдигна, пусна я в торбичката и аз видях, че вече е само усмихнат, не и сериозен.
- Научи си за днес урока! – и аз знаех, че този “урок” е усмивката. – Да вървим!
 Показа ми много места, накрая ме заведе в своята къщурка. Тя беше малка, симпатична: като картонена кутийка, облепена с цветни хартии. Стените й, боядисани в различни цветове – жълто, зелено, оранжево, синьо – грееха с неговата усмивка. На припек се бе протегнал пъстър котарак, а вътре ни посрещна едно огромно добродушно куче. На изпращане Толи ми каза:
- Знаеш ли, много съм черен и ако не се усмихвам, ще приличам на циганин. Затова непрекъснато се смея. Понякога няма нищо смешно, дори ми се плаче, но смехът ми дава сили.
 Смрачаваше се. Гората беше потъмняла като циганка, но все още се намираха слънчеви лъчи, които да погъдееличкат някое листо и то да ги пропусне в сянката. Изглеждаше ми весела тази гора. Продължих да се усмихвам и когато останах сама, без дори да си давам сметка за шарената си усмивка, изпълзяла на устните ми.
…
Лежах в просъница в стаята с лъжовни я прозорец. Опитвах се да заспа, но болките в крака не ме оставаха на мира. И докато стисках насила клепачите си, си мислех за моята истинска  къщичка. Как ми се искаше сега да съм там! Уви, гипсът тежеше на крака ми, болките ме човъркаха отвътре и едва ли киселата ми физиономия щеше да стои добре на фона на къщичката и изворчето. Моето малко прозорче ме чакаше отворено, но аз нямах сили да се помъкна с тази тежест, да я вдигна и да прекрача.
Насън или наистина? Видях Толи. Седнал на прозореца, той поклащаше вятърничаво крака. Нима наистина бе дошъл чак тук, в този свят? Напуканите му тъмночервени устни се разтваряха във весела усмивка.
- Толкова си смешна! С този тромав голям крак и тези огромни угаснали очи!
Почувтвах се като болен, с когото незаслужено са се подиграли и още повече се намусих. От Толи обаче не можех да очаквам да се закове в една стая от съчувствие. Той беше като вятъра див и винаги като него навсякъде. Толи дори и не мислеше да остава в стаята, нито пък да тръгне без мене. Когато видя съвсем смарчената ми физиономия, той скочи на пода и дойде до леглото ми. Опитваше се да бъде сериозен и аз знаех, че е. Устните му се свиха, а очите му, все така топли и светли, изгубиха първоначалната си закачливост.
- Хей, не овесвай толкова нос, ами ела с мен!
- А как? – измънках едва, като гледах все още с недоверие белия ботуш.
Толи обаче беше толкова спокоен, все едно е нещо естествено с това чудо на крака си да прескоча прозореца.
- Ами много просто. Няма нищо невъзможно. Освен ако не го желаеш напълно - беше се изправил пред прозореца на стената с изрисуваните стъкла и със загадъчна усмивка се обърна и погледна право в очите ми. - Какво направи с прозорците?
Помислих, че става въпрос за нещо съвсем странично от темата, която бяхме подели, нещо, хрумнало му изведнъж. Но когато мисълта ми неволно се отклони в търсене на отговор на неговия въпрос, аз изведнъж цялата подскочих в леглото си. Ами да! „Няма нищо невъзможно. Освен ако не го желаеш напълно!” Колко дълго и трудно живях с този досаден прозорец. А бягството от него се оказа толкова просто и лесно, че сама не можех да си обясня как толкова време не го бях открила! Отдадена на ядовете и омразата си, не съм оставяла място в очите си за него. Е, и сега, какво правех? Лежах и подсмърчах – горката окаяна клетница! Без да измисля нещо! Толи ме гледаше с ей-такива големи очи, в които аз се оглеждах. Когато погледнах към масата и видях там същия химикал, с който бях изрисувал моето отворено прозорче, той изведнъж като че ли ми се разсърди.
-А, не! Я помисли добре! Колко можеш да погубиш с тази врата!
И беше прав. Защото смятах този път да нарисувам врата, която няма да ми се наложи да прескачам. Така обаче изневерявах на моята любов към прозорците. Пък и вратата щеше да си остане там на тапета и кой знае дали един ден нямаше да я предпочета, а моят прозорец да изгуби своя смисъл и да хване паяжина. Не! Вратите са за бягство. А прозорците могат да те отведат при всичките ти желания. И все пак, как щях да си вдигна толкова високо моя тежък гипсиран крак! И когато бях на прага да изпадна отново в безпомощна меланхолия, ми трябваше само половин поглед разстояние, за да усетя, че в мен напира смях. А момчето насреща ми вече се заливаше цялото, така че къдриците му подскачаха като пружинки.
- Какво толкова си се притеснила! Висок бил! Ами като е толкова мъничък като нокътче, как минаваш?
Той ме хвана за ръката. Като него и аз цялата хълцах и дори се разплаках от смях. И докато се успокоя и уравновеся дишането си, бяхме от другата страна на прозореца. Седяхме в тревата и бършехме сълзите си. Толи държеше все още ръката ми и аз осъзнах, че ако не беше той, нямаше да се чувствам така добре. Обърнах се към него, за да му кажа колко много съм му благодарна и че този – неговият свят – е най-хубавото в живота ми. Той знаеше всичко това предварително и преди да кажа и дума, хукна нанякъде като ми заръча да не мърдам от място.
 Беше ми приятно да стоя в зелената трева, да я усещам влажна, нежна и свежа, да гледам в посоката, в която беше изчезнал моят малък приятел. Всеки момент той можеше да разтвори къпиновите вейки и да се покаже, рошав и усмихнат. Въздухът ме обгръщаше ласкаво отвсякъде. Светлината се прокрадваше през дърветата на слънчеви петна по кожата ми и аз се чувствах като златиста петниста котка, която лениво се е протегнала. Мързелът ме беше оплел сладко в мрежите си. Какво щеше да е това нещо, което би ме извадило от това състояние? Все пак бе добре, че Толи ми заръча да не мърдам изобщо. Слънцето се прокрадна през дърветата и ме напече. Така отпусната и полузаспала се чувствах на седмото небе.
 Звукът дойде тъничък и продължителен. Изведнъж. И без сама да усетя как, се изправих и заподскачах на един крак, доколкото можех бързо към драката на десетина крачки от моето леговище. Изоставих и мързела и следобедната дрямка. Малко пиле напразно пърпаше с криле, оплело крачетата си в тръните. От гърлото му излизаха пискливи тревожни звуци. Трябваше да мушна ръцете си в тръните и да се издера до лактите, за да разплета тази проклета драка. Не чувствах болка и не мислех за друго, освен за пилето, в чието кръгло като копче око съзирах панически страх. Най-после откопчих крачетата му от коварния капан. То легна притихнало в ръцете ми, поглеждайки ме с обърнатото си към мен оченце. Поглаждах го с палците си, както бяха събрани ръцете ми в легло, за да го успокоя и да подредя перцата му. Те бяха мекички и топли, а в дланите си усещах ударите на неуспокоеното му още сърчице. Миличкото пухче! Целунах го по главичката, по коремчето, по свитите тънички крачета. Всичко наоколо беше потънало в моята нова нежна обич към това малко същество. Гората шумеше сама за себе си, без да я чувам. И слънцето за себе си плетеше своите слънчеви кошници в шарената сянка на дърветата. Аз бях цялата при птичето – с топлината на дланите си, с нежността на устните си, с погледа и слуха си. Всичко наоколо беше потънало в забрава. Дори Толи. Как? Мога ли аз самата да си повярвам, че дори него не бях забелязала? Той ме гледаше прав, на две крачки от мен, прегърнал малко коте.
- Исках да ти доведа приятелчета, за да не си сама в твоята къщичка, а виждам, че ти вече си си намерила.
Чувствах се като героя от приказките, който спасява птичето от змията, пуска рибата във водата, а те му стават приятели. Отведохме животните у дома и с тях моята къщичка стана наистина уютна.

/следва/