Двамата седнаха в едно кафене. По същото време, на друго място, далече оттам, Лудия беше с руската си приятелка.
„И ако тава не е ирония на съдбата, не знам какво е!“ — помисли си Симона.

 — Много си концентрирана… За какво мислиш? — наруши тишината Владимир. 

— За нищо. 

— Не може да бъде! Познавам те. Умът ти винаги е зает с нещо.
— Да, но в момента не е. 

— Добре тогава, след като не е зает, мога ли да го заема аз? — попита усмихнат младежът. 

— По какъв начин?

 — Ако ти кажа, че не мога да те забравя и че искам отново да бъда с тебе, как ще го приемеш?
— На шега — отговори тя и също се усмихна. 

— Не е шега! Погледни ме в очите: желая те до полуда! 

    Симона го погледна, като си представяше, че пред нея е Лудия. Опита се да проникне в очите му, за да достигне до душата му. Но не се получи.
— Искам да бъда искрена. Нищо не мога да ти дам. Любовта ми принадлежи на друг. — На кого? На мъжа ти ли? 

— Възможно е… 

— Мене не можеш да ме излъжеш! Имаш ли друг мъж в живота си?

 — Не, нямам никого. 

— Лъжкиня!
— Не, не съм! Казвам ти истината. Това е точният отговор на въпроса ти. Попита ме: „Имаш ли друг мъж в живота си, освен мъжа ти?“ Не, нямам, нито съм имала, нито пък ще имам. Той е самата свобода. Никога няма да принадлежи на никого.
— Добре, но съществува ли някой? 

— Не съм сигурна. 

— Как да разбирам това? 

— Разбирай го, както искаш.

 — Симона, тревожиш ме! Добре ли си? 

— Чувствам се отлично. Кажи ми, какво точно искаш да знаеш? 

— Обясни ми какво означава това да не си сигурна дали този някой съществува? Съмняваш се, че може да не е жив ли? Кога го видя за последен път?

— Престани да разпитваш! Разбира се, че е жив, защото го видях днес. И утре ще продължава да живее. 

— Тогава какво става? Откъде идва тази несигурност? 

— Присъствието на този човек ме кара да чувствам толкова силно, че когато не го виждам, ми се струва, че не съществува. Можеш ли да го разбереш?
— Не, не го разбирам. 

— Ще се опитам да ти обясня. Съществува някой, в когото лудо се влюбих, но това чувство ме караше да върша безумства и сгреших във всичко… 

— Какво толкова се е случило? 

— И всичко, и нищо. Много сложно е за обяснение. По-добре да се върнем на предишния въпрос.
— Добре. Какво става сега с този човек? 

— Сега го обичам… 

— А каква е разликата? 

— Разликата е, че когато човек е влюбен, никога не е спокоен. Винаги иска нещо повече. Понякога изискванията стават толкова големи, че всичко приключва.
— Да обичаш не е ли същото? 

— Не. Когато обичаш, си в хармония със себе си и в същото време с любимия си. Когато обичаш, не изискваш. Стига ти само това, че обичаш… 

— Нима искаш да кажеш, че когато обичаш, нямаш нужда да бъдеш с любимия човек, защото не се нуждаеш от присъствието му?
— Нямаш нужда, по никакъв начин! Не се нуждаеш от него, защото си с него. 

— Симона, всеки път те разбирам все по-малко. Има нещо, което никак не ми е ясно. Как можеш да обичаш някого, без дори да искаш да го видиш? Та това не е любов!
— Аз пък смятам, че именно това е любов. Да нямаш желание, просто да изживяваш. За нещастие, повечето от хората никога не достигат дотук, защото остават уловени в състоянието на влюбеност… 

— Искаш да кажеш, че ти толкова обичаш този мъж, че дори не искаш да го виждаш ли?
— Не е наложително да го виждам с очите си. Когато искам да бъда с него, просто го виждам, защото винаги е в мислите и пред очите ми. 

— Мисля, че си напълно полудяла! Продължавам да не те разбирам… 

— Затова те зарязах. Ти си  добър и ме обичаше. Но на мене това не ми стига.
— Какво искаш от един мъж?Трябва ли да бъде красив и богат? 

— Не, нищо подобно. Стига ми само да може да ме вижда… 

— Виж ти, откога ходиш със слепи? 

— Всъщност, винаги съм била само със слепи. Всички вие, които сте били с мене, сте слепи. Всички, с изключение само на един, който напусна този свят преди години…Само той можà да види душата ми. Затова страдах толкова след смъртта му.
— Все още ли страдаш за него? 

— Вече не. Той се опита да ме научи на много неща, който тогава не разбирах, защото не бях подготвена. Сега започвам да разбирам обучението му и съм му благодарна, че е съществувал в живота ми, въпреки че не му достигна време, за да ме посвети в най-важното: да се науча да обичам. Но напоследък го правя…
— Как човек може да се научи да обича? 

— Без да изисква, нито да желае. Стига само да се остави да чувства. 

— Просто така, без нищо повече? 

— Можеш да се уповаваш на спомен…  На мене ми е достатъчен споменът за една целувка или моментът, в който сме правили любов. Това ме кара да чувствам.
— Не искам да живея със спомени! Това не е за мене! Предпочитам нещо реално… Може ли да те целуна? — внезапно изтърси Владимир. 

— Опитай. Той доближи устните си до нейните и страстно я целуна. Изглеждаше, че Симона е изворът, който би задоволил жаждата му за любов.
Тя го отстрани. 

— Съжалявам, не мога! 

— Как така не можеш? Не ми ли каза, че трябва само да си го представиш, за да го почувстваш? Представи си любимия и чувствай! 

— Именно това е, което не мога да направя. Не са неговите устни. Той е различен, уникален е… Мога да чувствам, когато съм сама и си го представям.
— Не разбирам. Ако този мъж е толкова важен за тебе, тогава защо не си с него? 

— Защото любовта е за двама. Възможно е той да не изпитва същото към мене. Бих ли могла да го задължа да чувства? В момента е с друга жена.
— Не ревнуваш ли? 

— Изобщо! Искам да бъде щастлив. На мене ми стига само това, защото го обичам… 

— Не разбирам любовта ти. Радваш се, когато любимият ти е с друга. Мисля, че изобщо не те интересува. 

— Грешиш. Ако не ме интересуваше, щеше да ми е безразлично как се чувства. Но аз го обичам и единственото, което желая, е да бъде щастлив. Само това е важно за мене.
— Да бъде щастлив с друга ли? 

— С когото и да било. Ако не може да бъде щастлив с мене, то по-добре да е щастлив без мене… 

— Симона, плашиш ме! Все по-малко те разбирам. Ти просто не си нормална! 

— Никога не съм имала претенции да бъда. Не помниш ли любимия ми израз: „Вижте ги нормалните, те не са добре!“ Пишех го дори на черната дъска в училище.
— Възможно е да съм го чувал от тебе, но сега не си спомням. Във всеки случай, беше толкова отдавна… 

— Какво си спомняш за мене? 

— Ти беше необикновена, с тебе винаги вършехме странни и забранени неща… 

— Радвам се, че мислиш така. Остани с този спомен. Онази Симона е била твоя и по някакъв начин винаги ще остане твоя. Но тази, която е пред тебе в момента е друга, напълно различна…
— Не знам защо, но не ми се вярва. — Може би защото ти не си се променил… 

— Разбира се, че не съм! Ти да не би да си се променила? 

— Опитвам да се променям  всеки  миг… Доста работя върху себе си. Искам да порасна.
— И постигаш ли го?

— Мисля, че малко по малко напредвам…С това се занимавам… 

— Винаги си била заета с израстването си. Остави го настрана за момент! Нека да се забавляваме като деца. 

— Съгласна съм, мога да го направя. Но кажи ми как? Изненадай ме!
— Ако се качим в апартамента ми, ще ти го прошепна на ухото… 

— Защо ми поставяш условия? Ами ако не искам да ходим у вас? 

— Не съм помислил за това… 

— В такъв случай, какво бихме могли да направим, за да се забавляваме като деца?
— Нищо — отговори Владимир. 

— Това ми харесва. Ти си остани с нищото, аз трябва да тръгвам да върша нещо — каза Симона и стана от стола. 

— Почакай! Какво ти направих? Просто се пошегувах! Защо си отиваш? Ще се видим ли отново?
— Бъди спокоен, нищо лошо не си сторил. Когато спреш да питаш толкова, ще узнаеш всичко — отговори тя и си тръгна, като остави младежа без отговор на въпросите му.